Кард. Кох: целта на икуменизма е „помиреното разнообразие”

На 31 октомври официално приключиха тържествените чествания за 500 годишнината от Реформацията. Дори и Католическата църква, на много места, се включи във възпоменанията. Кард. Курт Кох, председател на Папския Съвет за християнско единение, участва в различни събития и сега прави оценка в интервю за Katholische Kirche in Deutshland, гледайки към бъдещите предизвикателства на икуменизма.

Кардинал Кох, юбилейната година за 500 години от Реформацията приключи. Каква е Вашата равносметка?

Много положително е, че общото възпоменание бе отпразнувано с малко полемични тонове, които често присъстваха в миналото. В този случай ние се съсредоточихме върху това, което ни обединява, за да празнуваме заедно празника на Христос, както бе решено в Германия. За мен това беше най-добрата икуменическа идея.

Успешен ли бе този празник на Христос?

В продължение на десетте години на подготовката нещата вървяха към по-добро. Отначало имах впечатлението, че всичко се върти около Лутер. В годината на възпоменанието, обаче, се наблегна повече на това, което преди всичко ни обединява: вярата в Исус Христос.

Вие участвахте в това възпоменание в няколко държави. Какви са най-важните аспекти, които открихте?

Различни, защото не става въпрос само за Реформацията в Германия. Швейцарската, например, е различна от тази в Германия. Също така и в северните страни, където Реформацията не беше движение на хората, а решение на държавната власт. За мен най-голямото събитие бе в Лунд, Швеция, на 31 октомври 2016 г., когато папа Франциск и президентът и генералният секретар на Лутеранската световна федерация съвместно председателстваха церемонията по честванията. Това беше силен икуменичен знак.

Кард. Райнер Мария Вьолки неотдавна разкритикува ситуацията на икуменизма. Според кард. Вьолки, да се интерпретират основните разлики просто като „сфери, които взаимно ни обогатяват е фалшиво”. Споделяте ли тази преценка?

При възпоменанието на Реформацията особено подчертахме това, което имаме заедно; но остават отворени проблеми, както преди, така и след това. Аз самият предложих, че след съвместната декларация относно оправданието, трябва да излезем с нова съвместна декларация за Църквата, Евхаристията и свещенството. Благодарен съм, че тази инициатива беше приветствана от много страни по положителен начин. Диалогът между лутераните и католиците в Америка вече е изготвил такъв документ. Наскоро намерих на бюрото си един дълъг документ от Финландия. Към темите за Църквата, Евхаристията и свещенството трябва да бъдат добавени и етичните, които трябва да бъдат допълнително задълбочени, за да се изготви една обща визия. Това са проблемите, повдигнати и от кард. Вьолки.

Можем ли да определим състоянието на икуменизма по този начин: върху темата за  Бог сме всички съгласни, но не и за Църквата?

Бих искал да отговоря по теологически и библейски начин: ние сме съгласни за Христос, но не и за Неговото Тяло, т.е. за Църквата. Двете неща формират едно неразделно единство, защото Христос иска да присъства в Неговото Тяло и е присъстващ. Връзката между Христос и Неговото Тяло продължава да бъде открит проблем.

За най-голяма пречка за икуменизма често се посочва фактът, че евангелистите и католиците нямат обща представа за целта на икуменизма. Как бихте определили тази цел?

Всъщност това е основният проблем. Ние постигнахме консенсус по много въпроси, касаещи вярата, но все още не сме относно целта. Без обща цел става трудно да се определят следващите стъпки на пътя. Проблемът се крие във факта, че и двете страни използват същата формула, но по различен начин.

Да не става въпрос за „помиреното разнообразие”?

Точно така. За много евангелски християни, както съм могъл да чуя, сегашната ситуация е така разбирана: ние вече сме помирени, но оставаме различни, сега трябва само да се признаваме взаимно като Църква и тогава целта ще бъде постигната. От католическа гледна точка целта е „помиреното разнообразие”:  трябва да работим по проблемите, които все още са отворени, така че те вече да не са причина за разделение от църковна гледна точка. След като те бъдат изгладени, различията могат да останат.

В католическата традиция признаваме влиянието на Литургията и на живяната вяра върху развитието на догмите: например, във формулата на кръщението и учението за Троицата, за почитането на Дева Мария и за марийните догми. Има ли нещо такова в икуменизма?

Консенсусът по въпросите на вярата, живота с вяра в ежедневието и Литургията, дори и от икуменична гледна точка, са свързани помежду си. Колкото повече хора живеят заедно вярата, толкова повече те успяват да имат общи виждания за нея. Важно е да не разделяме двете реалности според думите: решаващо е това, което живеем, а не това, което е във Веруюто.

От Реформацията се е създал един вътрешен евангелски динамизъм към свободните Църкви в световен мащаб. Тези общности са един по-подходящ или поне по-привлекателен начин за живеене на християнството от традиционните Църкви?

На пръв поглед изглежда така. Всъщност, виждаме голям растеж на тези Църкви, особено в петдесятните движения. Петдесятничеството днес е втората по големина християнска реалност след Римокатолическата Църква. Може да говори за петдесятност на християнството или на четвърти начин да бъдеш християнин: католици, православни, протестанти и сега петдесятници. Не вярвам обаче, че тези движения в бъдеще ще станат единствената форма на християнството. Те също черпят от големите исторически Църкви и не могат просто да ги заменят.

От това движение какво може да бъде плодотворно за Католическата Църква?

За Петдесятните Църкви е от основно значение конкретният опит на вярата в ежедневието и преди всичко в действието на Светия Дух. Това не може да се каже по същия начин за западната традиция. В този смисъл със сигурност можем да научим нещо.

През последните години често се споменава за един „икуменизъм на мъчениците”: християните са преследвани и убивани независимо от тяхната деноминация. Къде това се е изразило по особено силен начин?

Икуменизмът на мъчениците е и за мен централното предизвикателство на икуменизма, особено днес, когато 80% от всички преследвани са поради вярата. Икуменизмът на мъчениците вече бе важна тема по времето на Йоан Павел II, който по време на червената диктатура преживяваше как християните принадлежат един на друг. Тази тема има продължение при папа Франциск, който често припомня мъчениците от Любек (жертви на нацизма). По този начин той формулира предизвикателството на мъчениците: „Ако диктаторите обединяват християните в смъртта, как можем да бъдем разделени в живота?”

vik/ oss.rom