2016-12-01 11:15:00

Православната църква и християнският свят


„Проведеният Събор на остров Крит не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен“: това е официалното становище на Св. Синод за Събора на Православната църква, публикувано на официалния сайт на БПЦ на 29 ноември.  Всеправославният събор в Крит се проведе от 16 до 27 юни и прие решенията си с единодушието на десетте църкви, които се включиха в работата му, а четири от православните църкви, сред които и Българската (БПЦ), го бойкотираха.

Документът на БПЦ отделя основно внимание на документа от Всеправославния събор в  Крит за "Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят" и подробно анализира изрази и формулировки в текста, който съдържа "неправославни възгледи", а основната критика е за употребата на думата "църква" за неправославните християнски изповедания, което според становището влизало в противоречие със Символа на вярата, където се казва, че Христовата църква е една. В следващите минути ще ви предложим становишето на отец Ясинт Дестивел от Папския съвет за насърчаване на християнското единение по въпроса за Православната църква и християнския свят:

 

Въпросът за отношенията с другите християни бе в центъра на дебатите на Светия и велик събор на Православната Църква на 24 и 25 юни. Документът, посветен на тези взаимоотношения, бе най-спорният от всички, въпреки че точно този въпрос бе в основата на съборния процес. Документите на Вселенския патриарх Йоаким III от 1902 и 1904 г., които се считат за отправна точка на този процес, обосновават необходимостта от всеправославни консултации, за да се приеме един общ подход към другите християни, особено към старкатолиците и англиканите. Дневният ред, определен от първата всеправославна конференция от 1961 г., предлагаше, под общото заглавие „Отношението на Православната Църква с останалата част от християнския свят”, да изследва „средствата за приближаване и обединение на Църквите от всеправославна гледна точка”, като се разграничават отношенията според различните Църкви и деноминации.

Първата предсъборна конференция от 1976 г., сред десетте точки от дневния ред на бъдещия събор, бе включила две точки за отношенията, от една страна „с другите Църкви и християнски деноминации”, а от друга с „икуменическото движение”. Третата предсъборна конференция от 1986 г. предложи за първи път два документа по тези въпроси, отнасящи се до различните двустранни богословски диалози (с англиканите, старокатолиците, древните източни Църкви, католиците, лютераните, калвинистите) и многостранните отношения в рамките на икуменическото движение или по-точно със Световния съвет на Църквите. Двата документа са били събрани в един от специална междуправославна комисия през 2014 г. и през 2015 г. Точно текстът, одобрен от петата всеправославна конференция през октомври 2015 г., на общата среща на предстоятелите през януари 2016 г. бе включен в дневен ред на Светия и велик събор със заглавието: „Отношенията на Православната Църква с целия християнски свят”.

Уводните параграфи на документа, след като посочват идентичността на Православната Църква с една, свята, католическа и апостолска Църква, потвърждават нейния икуменически ангажимент. Припомнят, че Православната Църква „винаги е поддържала диалог с тези, които са напуснали”, „е била в икуменическото движение от самото му създаване” и „винаги се е борила за възстановяване на единството”. Участието в това движение „не е срещу природата и историята на Православната Църква, но то представлява последователен израз на вярата и апостолската традиция в новите исторически условия”. Целта на това усилие е да се „търси, въз основа на истината на вярата и традициите на древната Църква на седемте вселенски събора, единството на всички християни”.

Първата част на документа се занимава с двустранния диалог и декларира, че Православната Църква „приема историческото самоопределяне на други инославни Църкви и християнски деноминации, които не са в общение с нея”. Тя е благоприятно настроена към участието в богословския диалог „с убеждението, че чрез диалога тя ще даде едно динамично свидетелство за пълнотата на истината в Христос и за нейните духовни съкровища на всички онези, които са извън нея, с цел да проправи пътят, който води към единството”. Целта на богословските диалози е ясно установена: тя е „възстановяване на единството в истинската вяра и в любовта”. Текстът обаче признава, че е налице „една градация на трудностите, които възникват по пътя към постигането на тази цел във всеправославен мащаб”. Също така се посочва, че двустранните богословски диалози трябва да са „израз на единодушното решение на всички свети поместни Православни Църкви”. Ето защо, ако една Църква отказва да участва, тя трябва да информира писмено за отказа си Вселенския патриарх и всички Православни Църкви.

Втората част на документа се отнася основно до Световния съвет на Църквите. Текстът припомня, че някои Православни Църкви са били членове учредители, като впоследствие всички поместни Православни Църкви са станали негови членове, въпреки че Православните Църкви на Грузия и България се оттеглят, съответно, през 1997 г. и 1998 г. Документът казва, че Православната Църква „със сигурност не приема идеята за равенство на деноминациите и не може да си представи единството на Църквата като един междуцърковен компромис”. Позовавайки се на Декларацията от Торонто (1950 г.), текстът подчертава, че Световният съвет на Църквите „не е една супер-Църква и не трябва при никакви обстоятелства да стане такава”. Припомня значението на работата на Комисията за вярата и устройството и приветства богословските текстове, публикувани от нея.

В сравнение с черновата от 1986 г., сега са добавени още две точки. На православните, които застрашават единството „под предлог за една предполагаема защита на чистотата на православието”, документът припомня, че „запазването на чистата православна вяра може да се гарантира само от съборната система”. И накрая, като подчертава необходимостта от икуменичен диалог, смята, че е „от съществено значение този диалог да върви ръка за ръка с свидетелството в света и с действия, които изразяват „неизказаната радост” на благовестието (1 Петър 1, 8), като се отхвърля  всеки акт на прозелитизъм, на униатство или всяко друго действие, което предизвиква религиозен антагонизъм”. Думата „униатство”, която не е присъствала в първоначалния проект, е добавена сега от събора.

Има много положителни аспекти в този важен документ на Светия и велик събор. Споменаваме на първо място тържественото потвърждаване на участието на Православната Църква в икуменическото движение и в двустранните богословски диалози. Ясното подчертаване, че целта на този ангажимент е единството на християните е още по-важно, тъй като документът на събора оставя на читателя впечатлението, че диалогът е с апологетичен смисъл, показвайки, че само православието е истинско. На трето място – споменаването в окончателния документ за необходимостта от всеправславна периодична оценка на двустранния и многостранния богословски диалог изглежда особено подходящ.

Този документ със сигурност ще се коментира и оценява от партньорите в диалога с Православната Църква. Ще направим само няколко забележки от католическа гледна точка. Първата се отнася до именуването на другите християни. Докато предсъборният проект казваше, че „Православната Църква признава историческото съществуване на други Църкви и християнски деноминации, които не са в общение с нея”, съборът заменя термина „съществуване” със „самоопределяне”, добавяйки думата „неправославни”. По-нататък фразата „християнски Църкви и деноминации” се заменя с „християни”. Можем да си зададем въпроса за смисъла на тези промени. Ако това би означавало само едно чисто номинално признаване, т.е. едно не-признаване на факта, на църковния статут на Църквите, които имат апостолска приемственост, това би било едно изненадващо нововъведение. Известното „Послание на Константинополската Църква до всички Църкви по света” от 1920 г. не беше ли адресирано „до Източните Църкви, нашите сестри, до почитаемите Църкви на Запада и до тези на останалата част от християнския свят”? И проектите на предсъборните текстове, от преди повече от петдесет години, не използват ли термина „Църква”, особено за Католическата Църква и Източните Църкви, без това да води до особени дебати? Накрая, как би могла да бъде разбрана еклесиологическата работа на Смесената международна комисия за богословски диалог между Католическата и Православната Църква, в която участват почти всички Православни Църкви, без да има едно взаимно църковно признаване?

Окончателният документ прави интересна алюзия за „йерархията на проблемите”, която не може да не ни припомни „йерархията на истините”, споменати от Втория Ватикански събор. Документът насърчава, имайки предвид „конкретните проблеми, свързани с всеки двустранен диалог”, да се направи „диференциация в методологията, която трябва да се следва”. Ние бихме искали да добавим, че една терминологична диференциация може да придружава тази методологическа диференциация, при спазване на определени критерии.

Един от важните критерии на църковното признаване, от католическа гледна точка, е апостолската приемственост. Тази гледна точка изглежда се споделя от някои Православни Църкви. Една от тях е  Руската православна Църква, която в своя документ „Основни принципи на отношенията с неправославните” ясно посочва, че „диалогът с Католическата Църква се е основал и трябва да се гради в бъдеще, като се отчита основния факт, че тя е една Църква, която е съхранила апостолската приемственост”. Но има и друг критерий, още по-важен, за икуменическия диалог: признаването на кръщението. Изненадващо, думата „кръщение” не се споменава нито веднъж в този документ на Светия и велик събор за отношенията с целия християнски свят.

Една друга забележка: документът носи името „Отношения”, но на практика ги ограничава до богословския диалог. Диалогът на истината е, разбира се, един от основните аспекти на отношенията между Църквите, но не ги изчерпва. Тези отношения се изразяват и в общото свидетелство и практическото сътрудничество в много области, които са споменати само мимоходом.

Отношенията се развиват особено в рамките на диалога на любовта, на когото папа Павел VI и патриарх Атинагор бяха пророческите модели. Атинагор също така подчертаваше, че диалогът на любовта има също и богословско значение. В тази връзка, братското посрещане, направено от събора за наблюдателите от други Църкви и милите думи, които патриарх Вартоломей им отправи по време на сесиите за откриване и закриване показват добре, че отвъд терминологичните дебати, има вече едно живяно църковно признаване на другите християнски общности, по-специално на Католическата Църква и на Източните Църкви.

И накрая, нашата връзка е също и духовна: да се молим един за друг и да умоляваме Господ да се ускори изпълнението на неговата молитва за единство. И това са чувствата, които извиква в съзнанието този пасаж на документа на Светия и велик събор: „В отношенията си с другите християни, [Православната Църква] не се уповава само на човешките сили на тези, които провеждат диалога, но се уповава преди всичко на защита на Светия Дух и на благодатта на Господ, който се е молил: „да бъдат всички едно” (Йоан 17, 21)”.

vik/ oss.rom

 








All the contents on this site are copyrighted ©.