Папата се моли за общото благо и евангелизаторската мисия на християните

Общи молитвени намерения

„За да може всеки да допринесе за общото благо и за изграждането на общество, което поставя човешката личност в центъра“. Така е формулирано общото молитвено намерение на папата за месец септември. В него Светият отец говори за достойнството на личността за неотменимите и права, но също за необходимостта правата и задълженията да вървят ръка за ръка. Важно да се насърчава култура на човешките права, която свързва личностния аспект с общото блага, защото всяко човешко същество е част от социален контекст, в който права и задължения са обвързани с тези на другите и с общото благо на самото общество.

*******

„Насърчаването на правата на човека е в центъра на ангажимента на Европейския съюз да издигне достойнството на личността, както в рамките на Съюза така и в отношенията му с другите държави. Това е важен и похвален ангажимент, тъй като все още съществуват твърде много ситуации в които хората са третирани като обекти, чиито зачатие, конфигурация и полезност могат да бъдат програмирани, и които след това, когато вече не са нужни, поради слабост, болест или старост, могат да бъдат премахнати.

В крайна сметка, какво е това достойнство, без възможност за свободно изразяване на собствените мисли или изповядването на собствената религиозна вяра? Какво достойнство може да има без ясна юридическа рамка, която ограничава принципа на силния и подкрепя върховенството на закона да надделее над силата на тиранията? На какво достойнство могат да се радват мъжете и жените, ако са подложени на всякакъв вид дискриминация? Какво достойнство може човек да се надява да намери, когато няма храна и най-необходимото за оцеляване и, още по-лошо, когато липсва работата, която утвърждава достойнството?

Насърчаване на достойнството на личността означава, признаването, че той или тя притежава неотменими права, които никой не може да наруши произволно, още по-малко в името на икономически интереси.

В същото време, обаче, трябва да се внимава да не се изпадне в определени грешки, които могат да възникнат от неправилното разбиране на концепцията за правата на човека и злоупотребата с тях. Днес е налице тенденцията да се претендира за все по-широки индивидуални права - изкушавам се да кажа, индивидуалистични; в основата на това е концепцията за човешката личност като откъсната от всички социални и антропологически контексти, сякаш личността е "монада" (μονάς), все по- незаинтересована от околните "монади". Също толкова важната и допълваща концепция за задължения вече не изглежда свързана с такава концепция като права. В резултат на това правата на индивида са отстоявани, без оглед на факта, че всяко човешко същество е част от социален контекст, където неговите права и задължения са обвързани с тези на другите и с общото благо на самото общество.

Затова вярвам, че е жизнено важно да се развие култура на човешките права, която разумно свързва индивидуалния, или по-точно, личностния аспект, с общото благо, на "всички нас", съставено от лица, семейства и междинни групи, които заедно съставляват обществото. В действителност, освен ако правата на всеки отделен индивид са хармонично предопределени към по-голямо добро, то тези права ще започнат да се считат неограничени и следователно ще се превърнат в източник на конфликти и насилие.

Да се говори за трансцедентно човешко достойнство така означава, да се апелира към човешката природа, към вродената ни способност да разпознаваме доброто и злото, към този "компас" дълбоко в сърцата ни, който Бог е отпечатал върху цялото творение. Преди всичко, това означава, отношение към човешките същества не като абсолюти, а като същества способни да изграждат междуличностни връзки. Според мен, едно от най-честите заболявания в Европа днес е самотата, типична за тези, които нямат връзка с другите. Това е особено вярно за възрастните хора, които често са изоставени на произвола на съдбата, а също и за младите хора, които нямат ясни отправни точки и възможности за бъдещето.

Тя се наблюдава и сред бедните, които живеят в нашите градове и в дезориентацията на имигрантите, които идват тук да търсят по-добро бъдеще. Тази самота става все по-остра в резултат на икономическата криза, чиито резултати продължават да имат трагични последици за живота на обществото. През последните години, с разширяването Европейския съюз, е налице нарастващо недоверие от страна на гражданите към институциите, считани за откъснати от реалността, ангажирани в определяне на правила, възприемани като нечувствителни към отделните народи, ако не и направо вредни. В много части се сблъскваме с общо впечатление за умора и стареене на една Европа, която сега е вече "баба", неплодородна и безжизнена. В резултат, великите идеи, които веднъж вдъхновяваха Европа изглежда са загубили своята привлекателност, за да бъдат сега заменени от бюрократичните технически аспекти на нейните институции.

Заедно с това, ние се сблъскваме с някои доста егоистични начини на живот, белязани с разкош, който вече е не устойчив, често безразлични към света около нас, и особено към най-бедните. С тревога наблюдаваме техническите и икономически въпроси, доминиращи политическия дебат, в ущърб на истинската загриженост за човешките същества. Мъжете и жените рискуват да бъдат сведени до зъбните колела в една машина, която ги третира като предмети за потребление, които да бъдат експлоатирани, в резултат на което - както е толкова трагично очевидно - всеки път, когато човешкият живот вече не е полезен за тази машина, той се изхвърля без угризения, както е в случая с болните, с възрастните хора, с изоставените и пренебрегнатите и с децата, убивани в утробата.

Голяма грешка е "да се позволи на технологията да вземе предимство"; резултатът е объркване между целите и средствата. Това е неизбежното следствие на "културата на отхвърлянето“ и неконтролируемия консумизъм. Отстояването достойнството на личността означава признаване стойността на човешкия живот, който ни е дарен и не може да бъде обект на търговия или сделка. Като членове на Парламента, вие сте призовани за велика мисия, която може понякога да изглежда невъзможна: а именно да се грижите за потребностите на хората и народите. Грижата за нуждаещите се изисква сила и нежност, усилия и щедрост всред един функционалистки и приватизиран начин на мислене, който неумолимо води до "културата на изхвърлянето". Грижата за хората и народите в нужда означава защита на паметта и надеждата; означава поемане на отговорност за настоящето със ситуациите на пълна маргинализация и болка и отговорността да им се даде достойнство.

Как можем да възстановим надеждата в бъдещето, така че младото поколение, да може да преоткрие тази увереност, необходима за постигането на великия идеал за обединена и мирна Европа, Европа, която е креативна и изобретателна, зачитаща правата и осъзнаваща задълженията си?

За да отговоря на този въпрос, позволете ми да използвам един образ. Един от най-известните стенописи на Рафаел се намира във Ватикана и изобразява така наречената "школа на Атина". Платон и Аристотел са в центъра. Пръстът на Платон сочи нагоре, към света на идеите, към небето, към небесата, както бихме могли да кажем. Ръката на Аристотел е протегната напред, към зрителя, към света, към конкретната реалност. Това ми се струва много подходящ образ на Европа и нейната история, съставена от постоянното взаимодействие между небето и земята, където небето предполага тази отвореността към трансцедентното - към Бог - която винаги е разграничавала народите на Европа, а земята представлява практическата и конкретна способност на Европа да се изправи срещу ситуации и проблеми.

Бъдещето на Европа зависи от възстановяването на жизненоважната  връзка между тези два елемента. Европа, която вече не е отворена за трансцедентното измерение на живота е една Европа, която рискува бавно да загуби своята собствена душа и този "хуманистичен дух", който все още обича и защитава.

Вземайки като отправна точка това отваряне към трансцедентното, бих искал да затвърдя важността на човешката личност, която в противен случай е в ръцете на капризите и властта на момента. Смятам, че е от съществено значение не само наследството, което християнството е оставило в миналото на социалното и културното формиране на континента, но най-вече приноса, който желае да даде днес и в бъдеще, за растежа на Европа. Този принос не представлява заплаха за светския характер на държавите или за независимостта на институциите на Европейския съюз, а по-скоро ги обогатява. Това става ясно от идеалите, които оформят Европа от самото и начало, като мир, субсидиарност и реципрочна солидарност и хуманизъм, фокусиран на зачитането на достойнството на човешката личност.

(Папа Франциск, Обръщение към Европейския парламент, 25 ноември, 2014)

 

Мисионерски молитвени намерения

„За да могат християните, като участват в тайнствата и размишлявайки върху Писанието, да бъдат по-осведомени за мисията си да евангелизират“. Това е мисионерското молитвено намерение на папата за месец септември. В него той ни призовава да излезем от себе си, от собственото си удобство и да достигнем до другите, защото радостта на Евангелието е за всички хора и никой не бива да бъде изключен.

******

„Словото на Бог постоянно ни показва как Той предизвиква вярващите в Него "да излязат извън себе си". Аврам бе призован да се отправи към нова земя (вж Бит 12: 1-3). Мойсей чу Божия призив: "Върви, Аз те изпращам" (Изх 3:10) и поведе народа към обетованата земя (вж Изх 3:17). Бог каза на Йеремия: "до всички, до които те пратя, ще идеш" (Йер 1: 7). Днес повелята на Исус "идете, и научете всички народи", откликва в променящите се сценарии и все нови и нови предизвикателства пред мисията на Църквата да евангелизира и всички ние сме призовани да вземем участие в това ново мисионерско "излизане от себе си". Всеки християнин и всяка общност трябва да разпознае пътя, който Господ посочва, но всички ние сме призовани да се подчиним на призива му да излезем от собственото си удобство, за да достигнем до всички "периферии", нуждаещи се от светлината на Евангелието ,

21. Радостта от Евангелието, която оживява общността на последователите Христови е мисионерска в своята същност. Седемдесет и двамата ученици я усещаха, като се връщаха от мисиите си (срв Лука 10:17). Исус я чувстваше, когато се възрадва в Светия Дух и възхвали Отца, защото се разкри на бедните и най-малките (срв Лк 10:21). Тя бе почувствана от първите обърнали сърцата си, които с удивление слушаха апостолите да проповядват "на родния език на всеки" (Деян 2: 6) в деня на Петдесятница. Тази радост е знак, че Евангелието е възвестено и дава плодове.

И все пак подтикът да излезем от себе си и да дадем, да излезем от себе си, за да продължим да засяваме доброто семе, винаги присъства. Господ казва: "да идем в близките села и градове, та и там да проповядвам, защото затова съм излязъл" (Мк 1:38). След като семената са засети на едно място, Исус не остава да обяснява или да изпълнява повече знамения; Духът го подтиква да продължи нататък към други градове.

22. Божието слово е непредсказуемо в своята сила. Евангелието говори за семе, което, веднъж посято, расте от само себе си, дори когато земеделецът спи (Мк 4: 26-29). Църквата трябва да приеме тази непокорна свобода на словото, която постига това, което иска, по начини, които надхвърлят нашите изчисления и начини на мислене.

23. Близостта на Църквата с Исус е част от общо пътуване; "общение и мисия са дълбоко свързани помежду си". За Църквата днес е жизнено важно, във вярност към примера на Учителя, да излиза от себе си и да проповядва Евангелието на всички: във всички места, по всички случаи, без колебание, нежелание или страх. Радостта на Евангелието е за всички хора: никой не може да бъде изключен. Това е, което ангелът провъзгласи на пастирите във Витлеем: "не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци (Лука 2:10). Книгата Откровение, говори за "вечното евангелие, което да благовести на жителите земни, на всяко племе и коляно, език и народ." (Откр 14: 6).

Първата стъпка, да бъдем ангажирани и подкрепящи, да носим плодове и да се радваме

24. Църквата, която "излиза от себе си" е общност от ученици мисионери, които правят първата стъпка, които се ангажират и подкрепят, които носят плодове и се радват. Една евангелизираща общност знае, че Господ е поел инициативата, Той ни е обикнал пръв (срв 1 Йоан 4: 19) и следователно можем да продължим напред, смело да поеме инициативата, да излезем при другите, да потърсим тези, които са отпаднали, да застанем на кръстопътя и приветстваме отхвърлените. Такава общност има огромното желание да покаже милосърдие, плодовете на собствения си опит от силата на безкрайното милосърдие на Отца. Нека по-усърдно се опитаме да направим първата стъпка и да се включим. Исус изми краката на учениците Си. Господ стана част и включи и своите, като коленичи, за да измие краката им. Той казва на учениците Си: " Ако знаете това, блажени сте, кога го изпълнявате." (Йоан 13:17). Една евангелизираща общност се включва с думи и дела в ежедневието на хората; свързва разстоянията, готова е да се смири, ако е необходимо, и прегръща човешкия живот, докосвайки страдащата плътта на Христос в другите. Така евангелизиращите поемат "дъхът на овцете" и овцете са готови да чуят гласа им. Евангелизиращата общност е също подкрепяща, стой до хората във всяка стъпка по пътя, без значение колко трудно или продължително може да се окаже това. Тя познава търпеливото очакване и апостолската издръжливост. Евангелизирането се състои най-вече в търпение и пренебрегване на ограниченията на времето. Вярна на дара на Господ, тя също носи плодове. Евангелизиращата общност винаги е загрижена за плодовете, защото Господ иска тя да бъде ползотворна. Тя се грижи за зърното и не е нетърпелива с плевелите. Сеячът, когато вижда плевели да никнат сред зърното, не се оплаква или гневи. Той или тя намира начин да остави словото да стане плът в дадена ситуация и да носи плодовете на нов живот, колкото и несъвършени или непълни да изглеждат. Ученикът е готов да положи целия си живот, дори и да приеме мъченичество, в свидетелството си за Исус Христос. Целта обаче не е да си създадем врагове, но да видим Божието слово прието и способността му за освобождаване и обновяване разкрити. И накрая една евангелизираща общност е изпълнена с радост; тя знае винаги как да се радва. Тя празнува всяка малка победа, всяка стъпка напред в дейността на евангелизацията. Евангелизирането с радост се превръща в истинска красота в литургията, като част от нашата ежедневна грижа за разпространяване на благото. Църквата евангелизира и сама се евангелизира чрез красотата на литургията, която е едновременно празнуване на евангелизацията и източникът на нейното обновено себеотдаване.

(Папа Франциск, Апостолическо насърчение Evangelii gaudium, 24 ноември 2013)