Всеправославният събор прие първия си документ

Светият и велик събор на Православна Църква започна своята работа на 20 и 21 юни с разглеждането на документа, озаглавен „Мисията на Православната Църква в съвременния свят”. Много е важно, че първият текст, анализиран от събора, е за мисията. В действителност, документът е поставен на първо място в дневния ред на срещата на Крит, докато е бил на последно в реда, определен от първата предсъборна конференция през 1976 г. Текстът бе публикуван за първи път от третата подготвителна конференция през 1986 г. със заглавието „Приносът на Православната Църква за установяването на мира, справедливостта, свободата, братството и любовта между народите и за премахването на етническите и други дискриминации”. Тогавашното заглавие, което сега е останало като подзаглавие на сегашната версия на документа, безспорно е белязано от речника и проблемите на времето, в което е било написано.

Самият текст, който е бил променен впоследствие, не само не е остарял, но е все още много актуален, без съмнение поради неговото дълбоко библейско и светоотеческо вдъхновение. Православният богослов Оливие Клеман, когато видял първата версия от 1986 г., дори казал, че е „изумен” от текста, който смята за „най-дълбокия и, в крайна сметка, най-важния от всички онези, които са били изготвени от тази конференция [от 1986 г.]”. Според Клеман, документът е „прекрасно свидетелство за православната теология и антропология, приложено към историческата ни ситуация”.

В действителност, става дума точно за антропология, а не за мисия в смисъла на „евангелизация” с нейните принципи, средства и цели, както един католически читател би могъл да си помисли, гледайки заглавието. Текстът се фокусира върху основната мисия на Православната Църква: да възвести новия човек, обновен в Христос.

Както е обяснено в увода, „Църквата не е безразлична към човешките проблеми във всички епохи, но напротив, тя участва в неговите мъки и екзистенциални проблеми”. Словото на Църквата „няма като основна цел да денонсира, да съди или да осъжда света (вж. Йоан 3, 17 и 12, 47), но да му предложи като пътеводител Евангелието на Царството Божие, надеждата и увереността, че злото, във всичките му форми, няма последната дума и че ние не трябва да му позволим да продължава по пътя си”.

Както е показано в този пасаж, тонът на документа е много положителен, особено в началото му. Текстът е съставен от шест глави. Първата, озаглавена „Ценността на човешката личност”, ни препраща към извора на християнската антропология: човекът е създаден по Божия образ и „целта на въплъщението на Словото е обожествяването на човека”. Следващата глава, озаглавена „Свобода и отговорност”, е написана в момент, когато много от Православните Църкви се намираха под комунистическо иго. Неговата основна тема е свободата, която „дава възможност на човек да прогресира към духовното съвършенство, но в същото време носи риск от неподчинение”, която е неразделима от отговорността. В действителност, „свобода без отговорност и без любов в крайна сметка води до загуба на свободата”.

Мирът и справедливостта са тема на третата глава. Християнският мир е „по-голям и важен от този, обещан от света”. Това е „мирът свише, за когото Православната Църква винаги моли в ежедневните си молитви”. Този мир е „синоним на справедливост" (Климент Александрийски) и „произхожда от помирението на човека с Небесния Отец”. Мирът и справедливостта са, преди всичко, дарове, зависещи от „човешкото взаимодействие”.  Всъщност - каза текстът, перифразирайки Св. Василий Велики - „няма нищо по-типично християнско, от това да работим и да се стремим към мира”.

Заглавията на четвърта и петата глава, съответно ”Мирът и предотвратяването на войната” и „Църквата пред лицето на дискриминацията”, първоначално бяха вдъхновени от контекста на седемдесетте и осемдесетте години, белязани от пацифизма и борбата срещу всички форми на сегрегация. Но тяхното съдържание, което е обновено, остава много подходящо. Текстът осъжда не само „преследването на християните и другите общности заради тяхната вяра в Близкия изток и на други места, както и премахването на християнството от неговата историческа люлка", но и „войните, провокирани от национализъм и тези, които предизвикат етнически чистки, промени на държавните граници и окупирането на територии”.

В последната глава, озаглавена „Мисията на Православната Църква като свидетелство за любов и служение” е почти толкова дълга, колкото петте предишни глави взети заедно. Тя обобщава основните принципи на различните аспекти на християнското социално учение, заемайки се последователно със следните теми: икономика, спекулации, пропастта между богатите и бедните, глад, консуматорство, ролята на медиите, секуларизация, екология, научни изследвания, науки за живота, семейството и брака.

Някой може да съжалява за това, че документът остава много теоретичен и не споменава историческия опит на Православните Църкви, особено през болезнения период на ХХ век в Източна Европа в отношенията им с държавите. Но документът има за цел да определи принципите. По-специално, с този документ Православните Църкви получават, за първи път, един общ текст за тяхната концепция за човека, създаден по образа на Бога и социалните последствия от тази концепция в съвременния свят. Разбира се, има и други православни документи по този въпрос, например „Основи на социалната доктрина”, одобрен от Св. Синод на Руската православна Църква през ​​2000 г. Но важността на текста се крие в това, че е подготвен от всички Православни Църкви и че е приет, с незначителни изменения, от техния Свят и велик събор.

Надяваме се, че той ще бъде приет по-късно и от Църквите, отсъстващи на срещата в Крит, за да може тази християнска антропология да бъде общата основа за свидетелството на православието в света. Също така се надяваме, както и в самия документ се казва, че той ще „насърчава по всякакъв начин вътрешно-християнското сътрудничество за запазване на ценността на човека и, разбира се, това благо, което е мирът, така че мирните усилия на християните, без изключение, да придобиват по-голяма тежест и сила”.

vik/ oss.rom