Сбогом на Умберто Еко, семиологът, който търсеше знака на съществуванието

„Името на розата“ беше неговото страдание и наслада. Ядосваше се до смърт, когато бе споменаван като най-добрият му роман. И въпреки това, в този роман се открива цялостния Умберто Еко, един от най-известните и продавани в цял свят италиански писатели, със склонността му към парадокса, уловките за читателя, знаците на езика, средновековната история, религията. Семиотиката –  изучаването на знаците – с която той се занимаваше, предпочитанието към  средновековието като съвкупност от малки, но интригуващи и до днес истории, детективската  нишка, която се превръща в метафизика, направиха от всичко това нещо уникално, многократно имитирано, но никога недостигнато в неговата комплицирана цялост. Защото, за да се напише „Името на розата“, беше „достатъчно“ да се обединят задълбочената езикова култура, историческите знания, способността да се изгражда поредица от истински и същевременно увлекателни, но преди всичко умни и никога банални истории. Когато други се опитваха да му подражават, се оказваше, че липсва някой от тези елементи.

Еко предпочиташе да се занимава не с непосредствените политически полемики, а с нравите, така че да може да говори и за големите модели, както когато се оказа, че трябва да държи сметка за една от най-сериозните вини, които според него заплашваха човешкото същество – глупостта. Но в голяма част от неговите произведения се усещаше значителното позоваване на метафизиката, на религията, разбирана като размисъл за свещеното, но и за неговите предразсъдъчни и реакционни отклонения.

Лумналите пожари бяха за него част от историята на сакралното, което, преминавайки през многото врати, стигаше до човешкото съзнание. Отправяше нападки към религиозните принуди, но не можеше да се лиши да разказва за стремежа да се научава истината, да се задават въпроси за смисъла на живота.

Чувството за хумор на героя му Вилхелм Баскервил, беше неговото –  на човек, който търси отвъд привидното и който демитологизира всичко, тъй като иска да достигне до вярата убеден, а не принуден, до такава степен, че от време на време да кара единствения си ученик, младият Адсон, възмутено да крещи „маестро!“.

Правилно бе неговото търсете и опит да накара да се забрави неповторимостта на този негов античен и твърде известен роман, който, според него, рискуваше да го превърне в писателят на една единствена книга. Но и в другите му произведения остава урокът за повишаване на любознателността до степен на екзистенциално проучване, не само като внушаване на съмнение, а като желание да разбере смисъла на сътворението. Без да изключва никаква обосновка.

Силно влияние оказваше у него учението на Витгенщайн, убеждението, че ние имаме само знаци, думи и че трябва да изхождаме единствено от тях, без да отиваме твърде далече. Но същевременно в онова загадъчно изречение в края на неговия роман, „имаме само голи знаци“, се криеше никога незатихналото изкушение да стигне до първоначалната роза, розата на розите, до изначалния платоничен модел, към който можем само да се стремим, без никога да успеем да доловим, на този свят, нейното неизмеримо благоухание.

Семиотичното изследване не му попречи да предостави свобода на своите читатели, да им каже: ето загубите в играта, ако искате да се опитате да търсите създателят на играта.

За личността на Умберто Еко и за неговия интерес към религиозните теми и сакралното, говори и кард. Джанфранко Равази, председател на Папския съвет за културата, в интервю за Радио Ватикана:

„Не трябва да се забравя, че Умберто Еко бе получил дълбока католическа подготовка, тъй като бе дори отговорник на младежите от асоциация „Католическа дейност“ в родния му град Александрия… Бих казал, че неговият интерес се проявяваше главно в две области и аз постоянно имах възможност да проверя това заедно с него, в залите на „Библиотека Амброзиана“ (историческа библиотека, която за него беше един вид градина на чудесата). От една страна – любовта му към Библията, към Свещените писания: прочуто бе неговото изявление именно в подкрепа на връщането на изучаването на Библията в училищата, абстрахирайки се от църковните въпроси: „Защо нашите деца трябва да знаят всичко за героите на Омир, а не трябва да знаят нищо за Мойсей? Защо „Божествена комедия“, а не „Песен на песните“ или Библията? Докато другата област бе тази на средновековната култура: по-конкретно ние познаваме неговата докторантура върху естетиката на Тома Аквински, както и неговото влечение по Раймонд Лулий, този каталонски философ, персонаж на диалога с исляма, който е знаел арабски език и е проявявал интерес към света, преминавайки от темата за логиката към рицарството, към диалога на езичника с тримата мъдреци… Еко винаги имаше интерес да види как една личност, която работи в сферата на културата, може да установи равновесие между Атина Палада от една страна и Мойсей и Христос – от друга. Вярата и разума. Затова често си задаваше въпроси, особено когато се отнасяше до етични и морални проблеми“.

*  *  *  *  *  *  *  *

Умберто Еко почина на 84 години - семиотик, философ, експерт по комуникации, писател, известен в цял свят с бестселъра си “Името на розата”, преведен на над 100 езика. Публикуваният през 1980 г. роман е продаден в 14 млн. копия в цял свят, а филмът по него печели 4 награди “Давид на Донатело” през 1987 г.

Заслужил професор в Университета в Болоня, където преподаваше наука на комуникациите. Неговият “Трактат по обща семиотика” (1975) се смята открай време за класика и се изучава в половината университети по света.

man / Sir / Rv