Църквата трябва да живее сред хората и за хората

За една Църква, способна да „върви срещу течението" - Хорхе Марио Бергольо призовава епископите и свещениците,  за една здравословна връзка с реалността: „трябва да живеем сред народа и за народа." Бергольо предстоятелства Литургията, след като обядва в столовата на „Бедният Свети Франциск“ на Каритас, на една маса с бедните, намиращи помощ и утеха там. Менюто: скромно – тосканската „ribollita“ (зеленчукова супа) и купон за стола.

След като поздрави десетките  свещеници и семинаристи преди церемонията и преди да се качи на олтара, прегърна и разговоря с кардинал Северино Полетто, почетен архиепископ Торино. Стадионът „Франки" е препълнен с вярващи (около 50 хиляди души), сред тях Аньезе Ренци, съпругата на италианския премиер с тримата си синове.

Папата цитира Светото Писание, за да се очертае профила на една Църква в развитие, която играе своята важна роля в секуларизираното общество.

*******

Предлагаме ви пълния текст на литургията

*******

В днешното Евангелие, Исус задава на учениците Си два въпроса. Първият е:  „А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците си и им казваше: за кого ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески?“(Матей 16:13) е въпрос, който показва доколко са отворени за всеки, сърцето и очите на Исус. Исус иска да знае какво мислят хората, не за да даде удовлетворение, а за да може да общува с народа. Без да познава онова, което хората мислят, Ученикът се изолира и започва да съди хората според собствените мисли и вярвания. Поддържането на здравословен контакт с реалността, с онова, което хората изживяват, с техните сълзи и техните  радости, е единственият начин да им се помогне и да се общува.

Единственият начин да се говори на сърцата на хората, е като се докосне ежедневния им опит: работа, семейство, здравословни проблеми, трафик, училища, здравни услуги ...Това е единственият начин да отвори сърцата им, за да чуят Бог. Всъщност, Господ се превъплъти, когато реши да говори с нас.

Учениците на Исус никога не трябва да забравят откъде са избрани, т.е. сред хората, и никога не трябва да се изкушат да възприемат поведение на безразличие, отдалеченост, като че ли онова, което мислят хората, не се отнася до тях и не е важно за тях.

Това важи и за нас. Фактът, че днес сме се събрали да честваме Светата Литургия на един спортен стадион ни го напомня. Църквата, като и Исус, живее сред хората и за хората. Поради тази причина Църквата, през цялата своя история, е съхранила в себе си един въпрос: Кой е Исус за мъжете и жените в днешно време?

Дори светият папа Лъв Велики, роден в Тоскана, чиято памет честваме днес, носеше в сърцето си този въпрос, това апостолическо нетърпение, че всеки трябва да разберат кой е Исус, да Го опознае такъв, какъвто е Той в действителност, а не да опознае един изкривен Негов образ от философски и идеологически твърдения на времето.

Затова трябва да изградим за себе си лична вяра в Него. И тук е мястото на втория въпрос, който Исус поставя на учениците Си: „...а вие за кого ме мислите "? (Матей 16:15). Въпрос, който все още резонира днес в съвестта на нас, учениците Му, и е от решаващо значение за нашата идентичност и за нашата мисия. Само ако разпознаем  Исус в Неговата истинска същност, ще бъдем в състояние да погледнем истината относно нашето състояние, и ще можем да дадем своя принос към създаването на истински хуманно общество“.

Да се съхрани и провъзгласи истинската вяра в Исус Христос е сърцето на нашата християнска идентичност, защото чрез признаване на тайнството на превъплъщението на Божия Син, можем да навлезем в тайната на Бог и в тайната на човека.

На въпроса на Исус, отговаря Симон Петър: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог". (Матей 16:16). Този отговор съдържа цялата мисия на Петър и обобщава онова, което ще стане за Църквата учението на Св.Петър, тоест да се съхрани и провъзгласи истината за вярата; да се защитава и насърчава общението на всички Църкви; да се запази учението на Църквата. Папа Лъв е бил, и остава, в историята с тази мисия, модел за подражание, както с блестящите си учения, така и с делата си, пълни с благост, милосърдие, ръководени от силата на Бог.

Дори и днес, скъпи братя и сестри, сме щастливи да споделим тази вяра в общ отговор към Господ: „Ти за нас си Христос, Синът на Живия Бог". Щастливи сме да вървим срещу течението, за да преодоляваме съвременното становище, сега, както и някога, което не е в състояние да види в Исус нещо повече от пророк или учител. Щастието ни се състои в това да разпознаем в Него присъствието на Бога, изпратен от Отца, Синът, дошъл, за да се превърне в средство на спасение за човечеството. Тази изповед на вяра, която Симон Петър провъзгласи, остава и за нас. Тя не е само основата на нашето спасение, но представлява начинът и отправната точка, за постигане на тази цел.

В основата на тайната на спасението е волята на един милостив Бог, който не иска да се предаде пред неразбирателство или недоразумение, пред вината и пред човешката мизерия, а се раздава в служение, превъплъщава се в човек, за да се срещне лице в лице с всеки един в неговата конкретна реалност. Тази милосърдна любов на Бог е онова, което Симон Петър разпознава в лицето на Исус.

Същото онова лице, което ние сме призовани да разпознаем, във форми и начини,  които Господ е избрал за своето присъствие сред нас: чрез своето Слово, което осветява мрака на нашите умове и нашите сърца; в Тайнствата си, чрез които се възраждаме за нов живот от всяка наша смърт; в братското общение, което Светият Дух създава сред Своите ученици; в безпределната обич, щедра и грижовна към всички; в бедния, чрез който ни напомня за това как Исус иска, в най-висшата си проява на себе си и на Отца, да бъде унизеният образ на Разпиятието.

Тази истина на вярата е истина, която скандализира, защото иска да се вярва в Исус, който, въпреки че е Бог, се е освободил, снижил до състоянието на слуга, до самата смърт на кръста, и „…затова Бог го направи Господ на Вселената „(Фил. 2,6-11). Това е истината, която все още скандализира ония, които не търпят тайната на Бога, в лицето на Христос. Това е истината, която не може да докоснем и прегърнем без, както казва Св. Павел, да навлезем в тайната на Исус Христос, и без да направим свои собствени Неговите чувства (Фил 2,5). Само, тръгвайки от Сърцето на Христос, можем да разберем, да изповядваме и да живеем Неговата истина.

Всъщност, единението между божественото и човешкото, олицетворено в Исус, е нашата цел, кулминацията на човешката история според Божествения проект. Това е блаженството на срещата между нашата слабост и Неговото величие, между нашата незначителност и Неговото милосърдие, което ще увенчае всяка наша слабост и ограничение.

Но тази цел не е само хоризонтът, който осветява пътя ни, а е онова, което ни привлича със своята нежна сила; онова, което започваме и живеем тук, съграждайки го ден след ден, с всяко добро дело, което сеем около нас. Това са семената, които спомагат да се създаде едно ново човечество, подновено, където никой не е изоставен в предградията или изхвърлен; където онзи, който служи е най-важният; където малките и бедните са приютени и подпомогнати.

Бог и човек са двете крайности на една същност: те винаги са се търсили, защото Бог припознава в човека собствения си образ и подобие, както и човек разпознава себе си, гледайки в Бог. Това е истинска мъдрост, която Книгата Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, отбелязва.

Това е мъдростта на св. Лъв Велики, резултат на конвергенцията на различни елементи: слово, интелигентност, молитва, преподаване, памет. Но Св. Леон още ни напомня, че не може да има истинска мъдрост, ако не и в придържането към Христос и в служба на Църквата. Това е пътят, по който се срещаме с човечеството и можем да го посрещнем с духа на добрия самарянин. Ненапразно, хуманизмът, на който Флоренция бе свидетел в най-креативните моменти от своята история, винаги е притежавала лицето на благотворителността. Нека това наследство да е ползотворно за нов хуманизъм в този град и в цяла Италия.

*******

an/ rv