Папа Франциск: единствената власт е тази на служението

„Църква и Синод са синоними“, защото Църквата не e друго, освен съвместния път на Божия народ. Това е един от акцентите в словото на папа Франциск във ватиканската аула „Павел VI“ по повод 50-годишнина от учредяването на Синода на епископите от Блажен папа Монтини. В обръщението си, едно от най-важните в понтификата му, папата подчерта, че „в една синодална Църква, дори и упражняването на свети Петровия примат може да получи по-силна светлина“ и пожела, цитирайки „Evangelii gaudium“, една „ползотворна децентрализация“, защото папата не трябва да замества местните епископати в „разграничаването на всички проблематики“ в техните територии.

Папа Франциск разви своето паметно слово върху това,„какво означава за Епископа на Рим поклонническата Църква“. От Втория ватикански събор до настоящия Синод, посветен на семейството – отбеляза папата – „изпитахме по един все по-силен начин необходимостта и красотата да вървим заедно“. Папата припомни, че още от началото на своя понтификат е пожелал да оцени важната роля на Синода, „най-безценното наследство от Събора“.

Светият отец припомни, че със Синода Павел VI е възнамерявал да „съживи образа на Вселенския събор и да отрази Духа и метода“. От своя страна, Йоан Павел II пожела да се подобри синодалното средство, за да може „колегиалната пастирска отговорност да се изрази още по-пълноценно в Синода“:

„Трябва да вървим по този път. Светът в който живеем и, който сме призовани да обичаме и да му служим, дори и в неговите противоречия, изисква от Църквата да засили взаимодействието във всички сфери на своята мисия. Именно пътят на синодалността е пътя, който Бог очаква от Църквата от третото хилядолетие. Това, което Господ иска от нас се съдържа в думата „Синод“. Съвместният път – на миряни, пастири, на Епископа на Рим – е лесно за изразяване с думи понятие, но не толкова лесно да се приложи на практика“.

Папа Франциск постави акцент и на „усета“ на Божия народ „в разпознаването на новите пътища, които Господ отваря за Църквата“. Божият народ е свят по причина на помазанието, получено от Бог, което го прави „непогрешим във вярата“. „Това бе убеждението, което ме подтикна да поискам Божия народ да бъде допитан в подготовката на двойната синодална среща за семейството“, сподели папата.

„Разбира се, подобно допитване по никакъв начин не е достатъчно, за да се вслушаме в „усета на вярата“. Но как би било възможно да се говори за семейството без да се запитат семействата, без да се чуят техните радости, надежди, болки и терзания? Чрез отговорите на изпратените въпросници  до местните Църкви, имахме възможността да чуем поне някои от тях по въпроси, които ги засягат отблизо и по които имат да ни кажат много неща“.

„Една синодална Църква – продължи папата – е Църква, която се вслушва съзнавайки, че да се вслушаш е нещо повече от това да чуеш. Това е взаимно вслушване, в което всеки има да научи нещо от другия. Верният Божи народ, епископската колегия, Епископът на Рим: всеки вслушвайки се в другите и всички вслушвайки се в Светия Дух, за да узнаем какво Той казва на Църквите“. Синодът на епископите, отбеляза Светият отец, „е пресечната точка на тази динамика на вслушване на всички нива от живота на Църквата. Синодалният път започва с вслушването в Народа и продължава, вслушвайки се в Пастирите“.

„Чрез синодалните отци, епископите действат като истински пазители, тълкуватели и свидетели на вярата на цялата Църква, която трябва внимателно да знаят да разграничават от често променливите течения на общественото мнение. В навечерието на Синода миналата година посочих: „Нека да поискаме от Светия Дух за синодалната отци преди всичко дара на вслушването: вслушване в Бог, за да чуем с Него вика на Народа; вслушване в Народа, за да доловим волята към която Бог ни призовава“.

Папа Франциск подчерта, че синодалния път завършва с вслушването в Епископа на Рим, призован да се произнесе като „Пастир и Учител на всички християни“: но не изхождайки от неговите лични убеждения, а като върховен свидетел на вярата на цялата Църква. Фактът, че Синода „действа винаги с Петър и под властта на Петър – следователно не само с Петър, а също под властта на Петър – не означава ограничаване на свободата, а по-скоро е гаранция за единството“.

„Синодалността, като конститутивно измерение на Църквата, ни предоставя на подходящата интерпретативна рамка, за да разберем самото йерархично служение. Ако разбираме, както казва Свети Йоан Златоуст, че ‘Църквата и Синода са синоними’ – защото Църквата не е нищо друго освен „съвместния път на Божието паство по пътищата на историята към Христос Господ“ – тогава можем да разберем, че в нейното лоно никой не може да бъде издигнат над другите. Напротив, необходимо е някой в Църквата да се „понижи“, за да се постави в служба на братята по пътя“.

Папа Франциск припомни, че Исус учреди Църквата „поставяйки на върха ѝ апостолската колегия, в която Апостол Петър е скалата“. Но в тази Църква, каза папата, „също като в обърната пирамида, върхът се намира под основата. Затова, онези, които управляват се наричат служители, защото според първоначалния смисъл на думата те са най-малките из между всички. В смисъл свети Петровият наследник не е нищо друго освен ‘слуга на слугите Божи’. Нека никога да не забравяме, че за учениците на Исус, вчера, днес и винаги, единствената власт е властта на служенето, единствената сила е силата на Кръста“.

В една синодална Църква – посочи още папа Бергольо – „Синодът на епископите е само най-красноречивата проява на динамизма на общение, който вдъхновява всички църковни решения“. Първото ниво на упражняване на синодалността се реализира в местните Църкви в онези организми на общение, които изхождат от хората и техните всекидневни проблеми. Второто ниво се проявява по-специално в епископските конференции:

„В една синодална Църква, както вече казах, не е уместно папата да замества местните Епископати в разграничаването на всички проблематики, които се открояват в техните територии. В този смисъл долавям нуждата да се процедира към една ползотворна децентрализация“.

Последното ниво на упражняване на синодалността е това на Универсалната църква и Синода на Епископите. „Представлявайки католическия епископат, Синодът се превръща в израз на епископската колегиалност в лоното на една изцяло синодална Църква“. Усилията за изграждането на „една синодална Църква – мисия към която сме призовани всички – са обременени от икуменически последствия“, посочи папата, който припомни спешната нужда за едно „обръщане на папството“, поискано от Йоан Павел II:

„Убеден съм, че в една синодална Църква, също и упражняването на свети Петровия примат ще получи по-голяма светлина. Папата не е поставен, сам по себе си, над Църквата, а в нея като кръстен сред кръстените и вътре в епископската колегия като Епископ сред Епископите. Същевременно той е призован – като наследник на свети Петър – да ръководи Църквата на Рим, която предстоятелства в любовта всички Църкви“.

„Нашият поглед е отправен и към човечеството“, завърши папа Франциск. „Една синодална Църква е като знаме издигнато сред народите, в един свят в който – въпреки, че призовава към солидарност и прозрачност в управлението на обществените дела – често предоставя съдбата на цели народи в алчните ръце на малки силови групи“.

„Като Църква, която върви заедно с хората и споделяща трудностите на историята, нека съхраняваме копнежа, че преоткриването на неприкосновеното достойнство на народите и на ролята на служение на властимащите могат да помогнат също на гражданското общество да се изгради в справедливостта и братството, създавайки един по-красив и по-достоен за човека свят и за поколенията, които ще дойдат след нас“.

svt/rv