Маргарита Попова: да правим добро, за да има напредък

Човеколюбие, образованост, почтеност, доверие – така вицепрезидентът на България г-жа Маргарита Попова синтезира три важни годишнини: 1150 години от християнизацията на България, 1130 години от смъртта на св.Методий и 25 години от възстановяването на дипломатическите отношения между България и Светия Престол. Поводът бе научна конференция, организирана от Посолството на България при Светия престол и Папския комитет за исторически науки "Християнизацията на България и новите пътища в европейската култура", която се проведе на 6 откомври в Културния институт в Рим. В дълго интервю-размишление Маргарита Попова, с държавнически и човешки поглед, навлиза дълбоко в много важни теми за съвременното общество: бежанците, милосърдието, успешността на днешните лидери, сред които изтъква папа Франциск и неговите прояви.

Каква е поуката от тези годишнини за българската идентичност и за съвременния българин?

Покръстването на българския народ е много светла дата с многопластови последици, които се отразяват в социалния и политическия живот, в духовната и материалната култура. Дълбоки трансформации на едно човешко общество, поемащо пътя на една вяра, която дава отпечатък върху цялостния морал, вкоренява се нравственост и морал у един народ. Заедно с това събитие, щастлива и неслучайно е делото на двамата братя и не техните ученици. Създаването на глаголицата и кирилицата, а след това на тази писмена система и съхраняване и разпространяване на книжнината. Какво по-сериозно в живота на човешката цивилизация от образоваността, от просветата, от писмото, от езика, от вярата. Това са понятия, които събуждат у всеки човек чувства за човеколюбие, за отношение, за комуникация, за общение и връзка между хората, за обединение на човешкия род в едно. Ето, затова тези две събития, които са толкова далечни като летоброене – 1150 г. от едното събитие и 1130 от другото събитие, а всъщност колко актуална тематика можем да извлечем от днешния ден и колко полезни поуки. Затова, че един народ, една нация, една държава, една човешка общност е толкова по-силна, толкова по-видима и влиятелна, колкото е о-голяма нейната духовна мощ. Не материалното, а духовното. Казвам това, защото в днешния тревожен свят, когато кервани от хора напускат родните си земи и бягат, за да се спасят от войната, други също бягат, но не да се спасят от зло, а до правят зло, ние трябва да говорим за обединението на човешкия род за обединението около духовни и общочовешки ценности, за да творим добро. Пътят на човешката цивилизация е начертан. Трябва да правим добро, за да се развиваме, за да има напредък. От тази гледна точка, историческите поуки, християнизацията и дейността на св.Методий и неговите ученици поставят въпроса за достолепието и успешността на владетелите, затова как те управляват и какво правят за своя народ. Ето ги и поуките: нека видим днешните лидери в световен мащаб, нека видим европейските лидери, регионалните лидери. Да се видим, ние, лидерите, в една държава сред българския народ и се поучим. Един лидер, един политик, един водач, остава историята толкова дълго време и неговата власт е толкова по-добра, колкото повече добрини е направил за своя народ и за своята общност. Само разсъждавайки така, може да има общочовешки напредък. Останалото е зло, конфликти, неразбирателство, липса на човеколюбие, липса на страдание, липса на човешки рецептори да сътрудничиш и помогнеш, до опростиш, да бъдеш великодушен. Ето на това ни учат тези събития. Аз участвам на конференцията, за да подкрепя нашия посланик проф. Топалов за това, че положи всички усилия в нашия Културен институт в Рим да направи това събитие и отбележим тези много светли годишнини.

Знаем, че една от основните характеристики на християнството е милосърдието. В историята българския народ е демонстрирал и съхранявал тази християнска черта, днес обаче, в европейски контекст и напрежението с бежанците, по-трудно ли е да бъдеш милосърден?

Въпросът е много сложен. Лесният отговор „да“ или „не“ няма да е искрен. За да отговорим за това, че е нужно милосърдие не трябва да се замисляме. Днес животът на хората е много напрегнат. Човешки маси страдат от бедност, хората се недохранени, страдат от болести, връхлетяват ни бедствия и когато човек тъне в мизерия, когато е недостатъчно просветен и образован, много по-трудно се събужда чувството на състрадание и взаимопомощ у него. Но аз съм далеч от мисълта и не вярвам, че дори и в такова състояние у човешкото същество изчезва чувството за милосърдие. Аз работя да се подхранва това чувство, да не се позволява човек да го изгуби, когато е в голяма беда. Нали това ни отличава нас, хората: милосърдие, състрадателност, човеколюбие, възможността да видиш светлината. Просто да познаеш у другия срещу теб себе си и да можеш да надскочиш себе си, познавайки другия и да имаш необходимост от човека до тебе. Затова ми се струва, че може би, за цели общности от хора е трудно да бъдат милосърдни и състрадателни. Хората се дразнят и от други неща. Те виждат колко е разделен света, как едни тънат в охолство и как нямат притеснения за утрешния ден. Виждат в тези човешки общности намалено желание да се спазва закона, порядъка и уважението към другия. Но най-вече да се спазва някакво приличие в днешния ни свят: да бъдеш по-скромен, по-прибран. Хората страдат от дълбоките социални неравенство, които изобилстват в съвременния свят. В тази връзка много дълбоко впечатление ми прави папа Франциск и следа неговите прояви. Говори винаги с лице, душа и сърце обърнати към бедните и страдащите хора, но и към управляващите днешния свят – какви да бъдат едните и какви да бъдат другите. Неслучайно казах, че една от поуките от двете годишнини, които честваме, е да погледнем към днешните т.н. владетели и управляващи света и че най-важното е да мислиш за благоденствието на другия, защото в това е смисъла на съществуването на човешката цивилизация: да осъществиш напредък и благоденствие на хората, които са ти се доверили. Доверието, това могъщо чувство, тази отправна точка за социална стабилност и единение между хората, на кого го даваме и защо следваме днешните лидери? Заслужават ли да бъдат следвани и какви са техните ценности и какви ценности ни проповядват? Или има моменти в които хората казват, че всичко е потънало в демагогия, изпълнено е с политически цинизъм и несправедливост. Тогава как да накараш бедния и страдащ човек да бъде по-милосърден, да усети бедата на другия до него. По трудно е, но аз съм оптимист и съм сигурна, че у истинския човек чувството за милосърдие няма как да изчезне. То е наше, човешко. За това говори и папа Франциск и затова ми харесва.

Понтификатът на папа Франциск попада в контекста на 25 годишнината от възстановяването на дипломатическите отношения между България и Светия Престол, която също честваме тази година. Как да гледаме от дистанцията на времето на тази връзка между Католическата църква и една държава с традиционно православна вяра?

Ние всички сме християни, едно общество. Днес тази християнска общност е напрегната, тъжни сме и притеснени, тъй като се поругава християнското наследство. Има географски ширини места, които ни карат сърцето да забие учестено, защото не може човешкото възприятие и душа хладнокръвно да гледа от екрана или от другаде как се разрушава хилядолетно християнско наследство. Езикът на омразата, отношението към другия и хората с различна вяра, към онова което е оставила една култура като наследство на една човешка цивилизация, не може да умира. То трябва да се съхранява и в това е великото дело на двамата братя светите Кирил и Методи и особено на техните ученици. Ако не бяха те, щеше ли да бъде създадена книжнина на тази писмена система, щеше ли да бъде разпространена, щяха ли сега милиони да пишат на тази система и да имаме този език на който общуваме по между си и се разбираме? Нямаше как да стане това, ако не е било това съкровено желание на човешката цивилизация да създава, но и да пази за поколенията. Това е което ни свързва, това е огромната и сплотяваща нишка между нас и в този контекст се полага и 25 годишнината от възстановяване на отношенията между България и Ватикана. Искам да подчертая нещо важно, което ще кажа с езика на истината: в нашата история имаме двама папи, които наричаме „български“, особено монс. Анджело Ронкали. За мен е много мила тази картина, когато оставя на прозорчето си една свещичка, след десетилетия служение в България и обикнал българския народ, културата и традициите ни, която винаги остава там, за да свети, така че всеки българин, който се намира наоколо и иска да го посети да знае, че вратата на неговия дом е отворена и по светлинката той ще се движи и няма да сбърка пътя да намери топлина, топло сърце и отворен дом. Много мило и символно, което е част от историята между православни и католици и част от днешния ден. Когато говоря за тази годишнина искам специално да подчертая, че днес българо-ватиканските отношения са много интензивни. Те са възходящи и се развиват в добро, благодарение на двамата ни посланици, особено на професор Кирил Топалов. Той работи конкретно и проповядва това, че целта ни е Ватикана и България да работим в атмосфера на приятелско доверие и да бъдем винаги заедно при отстояване на общочовешки ценности: при защита на живота, достойнството на човека, за проповядване на мир, справедливост, великодушие и взаимопомощ между хората. Освен това, той полага и специални и конкретни грижи за взаимодействие между различни ватикански и български институции. Той спомогна за по-интензиви и автентични отношения между Българската академия на науките и папската академия на науките. Направи възможно да има по-интензивни връзки между Софийския университет и Папските университети Грегориана, Латеранския, Източния папски институт. Направи така, че нашата Национална библиотека Апостолическата библиотека и Римската национална библиотека да си взаимодействат. Не на последно място направи така, че да има взаимодействие между държавните архиви на България и на Ватикана. Това никак не е малко да отвориш пътя, да отвориш вратата, да дръпнеш завесата, да градиш атмосфера на доверие и на желание да сътрудничим с единствената цел благоденствието на човешкия род и човешката цивилизация. Затова и конференцията, с тези три много впечатляващи повода, е влог за развитието между добрите взаимоотношения между Ватикана и България. Също така и цивилизационен влог, за да издигнем всички заедно с учените и децата ни, и гласа ни да полети като митична птица, за да изпратим красиви послания на целия свят за мир, разбирателство, повече спокойствие и за повече разум у политиците, повече честност, за изкореняване на политическото безчестие, на бедите, на социалните несправедливости, на нетърпимата и непоносима бедност на цели човешки общества, което доведе до тези кервани от хора, напускащи родните земи. Това става повод за други лоши неща, защото не всички желаят доброто на хората, които ги посрещат като бежанци – има и такива, които не се съобразяват с миролюбивите коренни интереси на хората с желанието да живеем в мир, сътрудничество, взаимопомощ и добросъседство, и отиват с тъмни помисли. Злото съпътства човешкия живот. Въпросът обаче е да избереш доброто и така да живееш. Защото в нашия земен човешки живот побеждава или злото или доброто. Зависи кое избираш.

разговорът проведе Димитър Ганчев