2015-08-28 13:49:00

Година на милосърдието: Епископът бди над своя народ


„Веднага след избирането си, Папа Франциск се помести в голямата традиция на Църквата и Втория ватикански събор“. Това е един от пасажите от статията, публикувана на страниците на последния брой на списанието „Civiltà Cattolica”, с автор аржентинския богослов, отеца йезуит Диего Фарес, познаващ лично вече четиридесет години Хорхе Марио Бергольо. Пред Радио Ватикана, отеца йезуит се спира на темата на своята статия „Фигурата на епископа според Папа Франциск“.

„Веднага след избирането си Папа Франциск прави два важни жеста. Първият е снижението. Вместо да облече папските одежди, той сведе глава, за да получи благословията от верните на площада и по целия свят. Това е Втория ватикански събор: „Lumen gentium 8“. Христос, който се съблича, който търси бедните; Църквата, въпреки че се нуждае от човешки ресурси, за да изпълни мисията си, е учредена не за да търси земна слава, а за да разпространява смирение и себеотричане и със своя пример“ (LG8). Другият жест е да бъде сред народ: това прави всеки път, когато се качва на папамобила и обикаля целия площад „Свети Петър“ или когато избира покрайнините като дестинация за неговите визити. Неговите жестове ни карат да почувстваме, как трябва да бъде епископът сред народ си. Това е „Lumen gentium 12“. Епископът и народа вървят по един път, в който „общността от памазаните от Светия Дух верни (1Йоан 2, 20.27) не може да се заблуди във вярата и проявата на това Свое особено свойство, чрез свръхестественото чувство към вярата у целия народ, когато всички, от епископите до последния от верните миряни, изразяват всеобщото си съгласие относно вярата и нравите“ (LG12). Но преди всичко е много важно да се разбере, че за Събора и Исус, пастирската дейност не противоречи на доктрината. Пастирската дейност не е приложението на една „доктрина“, поддържана за законниците, които имат чисти ръце, защото не докосват никога хората, а действат само с ясните и обособени идеи на Декарт, докато ръцете на пастирите са мръсни. Откровението, оставено ни от Господ, се отнася до спасението на неговия народ, не до абстрактното познание на Троицата, а до любящото и действено познание. Доктрината е пастирската дейност, тя е отразена в предаването на благодатта чрез Тайнствата и милосърдните дела. Това е вярата, която действа чрез милосърдието.

Често Папа Франциск повтаря на епископите да бъдат „пастири, а не князе“, а израза „епископ-пилот“, използван от при срещата му с италианските епископи, предизвика сензация. В това мнозина виждат едно своеобразно „порицание“ на Папата към неговите събратя.

„Израза епископите да бъдат пастири с мириса на повереното им паство, да не бъдат князе, нито пилоти (мениджъри) е от преди четиридесет години, когато бяхме послушници и студенти, а той беше нашия провинциален настоятел, а след това ректор. Спомням си за едни събрат, който разхождайки се в зеленчуковата градина на нашия Колеж, където отглеждахме прасета, крави и овце, видял Бергольо, нашия ректор, че помагал на една овца да се оагни. Изненадан, нашия събрат му предложил помощта си. След като се оагнила, овцата отхвърлила едно от трите родени агънца. Размисляйки за момент, Бергольо взел агънцето и го дал на нашия събрат, като му казал: „Пази го!“. Как?“, го попитал. „Иди в лечебницата, стопли малко мляко и му го дай с биберон“. За пет месеца този студент държа агънцето в стаята си, която миришеше действително на овца. Агънцето го следваше из цялата къща, до църквата и в учебните аули. Тогава Бергольо му каза: „Изпитах те. Ти се научи, че ако я пазиш, овцата те следва. Прави така!“. Като казва на епископите да бъдат пастири, а не князе или пилоти е един от тези упреци, които дават живот. Дочух, че някой казва: „Милосърден е към всички, а епископите ги порицава“. Делата на духовно милосърдие ни казват: поучавай, онзи който не знае, давай добри съвети, на онзи, който се нуждае, и поправяй, онзи, който греши. Това са „милосърдни порицания“. Едно е да се простят греховете на грешниците (стадо и пастир), друго е да си милосърден с мисията на Пастира. Мисията трябва да се поправя, коригира: Петър беше коригиран „безмилостно“ от Исус: „махни се от Мене, сатана, защото мислиш не за това, що е Божие“ (Мат 16, 23). Тези порицания на Исус направиха от него един милосърден с овцете Пастир. Делата на духовно милосърдие са различни нива на любящо порицание: да поучаваш и казваш „прави се така, а не по този начин“. Когато съветваш казваш: съветвам те да правиш това, а не онова. Да коригираш означава да кажеш:„Виж, ти грешиш!“. Добре, че Папата ни казва да не бъдем пилоти. Как можеш да пилотираш Църквата, която е лодка, пълна с бежанци, полева болница и супертехнологично общество. Да си пастир означава, че трябва заедно с любовта и помощта на овцете да търсиш вода: верният народ, който помага на пастира да се вслушва в Духа…

Когато говори за епископите, една от категориите, които често използва Папата е „бдението“, пастира трябва да „бди над своя народ“.

„Силен и красив образ на бдящ човек е този на Свети Йосиф. Дори в съня, той бди над Младенеца и Майка му. От това дълбока бдение на Йосиф се поражда онзи мълчалив поглед над нещата, способен да се грижи за своето малкото стадо дори и с малко средства. Поражда се и онзи бдителен и проницателен поглед, който успява да избегне всички опасности, заплашващи Младенеца. Спящият Свети Йосиф, на когото Папа Франциск поверява, своите „листчета, за да ги сънува“, е образа на епископа, на пастира, който бди над народа си. В самото име „епископ“ съществува една специфична харизма, над която кард. Бергольо, размишлява по време на Синода през 2001, посветен на „Епископа: служител на Евангелието на Исус Христос за надеждата на света“. Тази харизма, която е присъща за епископската мисия, се състои в „бдението“. В размишлението на Синода, Бергольо посочва, че "епископът е този, който бди и се грижи за надеждата, бдейки за своя народ (1Пт 5,2)". Това духовно отноншение съдържа един общ поглед над стадото и внимание за опасностите. Епископът е този, който се грижи за всичко онова, поддържащо единството на стадото. Всичко това е съврзано със същността на мисията на епископа. Един от най-силните образи на това отношение е този в библейската книга Изход, в която се казва че Господ бди над своя народ в нощта на Пасхата, затова е наречена „нощ на бдение“ (Из. 12, 42). Това, което искам да подчертая е тази особена дълбочина на бдението в сравнение с един по-общ надзор или в сравнение с една по-прецизна бдителност. Надзора се отнася повече до грижата към доктрината и морала, докато бдението означава по-скоро грижата да има сол и светлина в сърцата. Бдителността означава, да си нащрек пред непосредствена опасност, докато бдението означава да поддържаш с търпение процесите чрез които Господ дарява спасението на своя народ. За бдителността е достатъчно да си буден, проницателен и бърз. За бдението е необходимо да притежаваш кротост, търпение и постоянство в показаното милосърдие. Надзора и бдителността ни говорят за необходимостта от един определен контрол. Докато бдението ни говори за надежда, надеждата на милосърдния Отец, който бди над сърцата на своите чеда. Бдението изразява и укрепва „свободата на изразяване“ на епископа, който показва Надеждата, без да заличава Кръста Христов“.

В статията отец Фарес посочва, че моделът към който гледа Бергольо е епископът като „човек на общението“…

„Това бе ядрото в словата към италианските епископи, миналата и тази година. През 2014, Папа Франциск направи един важен жест: дари на епископите текста на словото с което Павел VI, 50 години по-рано, на 14 април 1964, иска от същата Италианска епископска конференция, „силен и обновен дух на единство“, което да предизвика „общо вдъхновение в духа и делата“. Това единство е ключа, за да повярва света, за да бъдем „Пастири на една Църква…предвестие и обещание на Царството“, която излиза към света с „красноречиви жестове на истина и милосърдие“. Както каза Папата на италианските епископи на 19 май, „за да бъдем хора на общение се изисква една специална църковна чувствителност“. Единството е дело на Светия Дух, който действа благодарение на епископите пастири, а не на „епископите-пилоти“. Епископите укрепват„незаменимата роля на миряните, готови да поемат тяхната отговорност“. Тяхната църковна чувствителност се „откроява конкретно в колегиалността и в общението между Епископите и техните Свещеници; в общението между самите Епископи; между богатите, материално и на звания Диоцези, и тези в трудност; между перифериите и центъра, между Епископските конференции и Епископите със Свети Петровия приемник“.

svt/ rv 








All the contents on this site are copyrighted ©.