Валери Стефанов: милосърдие по време на демокрация

Да забелязваш другият, това най-важно в човека качество, което поражда състраданието и любовта към ближния. На път сме да го изгубим, ангажирайки се само с въпросите на материалното. Днес България се превръща във втора родина за стотици хиляди бежанци, които бягат за да спася живота си от братоубийствените войни в Сирия и Ирак. Затова разговорът за милосърдието ни към ближния днес е все по-нужен.

Срещнахме се с един от силните гласове в дискусията за състраданието към бежанците, проф. Валери Стефанов. Преподавателят по история на литературата на XX век от Софийският Университет, вижда ключ към отношението ни към бежанците в нужда, в притчата за добрия самарянин. Когато левитът и свещеникът отминават болния, това напомня на отношението на институциите. Дали обаче можем да намерим сили в себе си и да засвидетелстваме милосърдието си, както добрия самарянин? Ето какво още каза проф. Стефанов, за възможностите да проявим състрадание, по време на демокрация.

Проф. Стефанов, нека поговорим за милосърдието по време на демокрация. Как  мярката ни човечност се проявява спрямо страдащия?

Състраданието е много силен лакмус за това, до колко отзивчиво е едно общество. Въпросът за милосърдието, за жестовете на съпричастност имат две страни. От една страна говорим за индивидуалната  способност на човека да разбира другия, да вниква в неговото страдание и вътрешния му свят, да разчита знаците на болката. Всеки човек следва да има такъв дар. И всъщност това е посланието на Новия завет в притчата за Добрия самарянин. Христос казва , как ще разпознаем, до колко си се приближил до тези добродетели, именно чрез жестовете които можем да направим, чрез добродетелта, която може да развием спрямо другия човек. Минават хората покрай болката и отминават. И в тази притча, трябва да съзрем и втората част, доколко като общество ние сме способни да бъдем милосърдни, да не бъдем кампанийно милосърдни. Да носим това в недрата си, във фундамента на нашето общество. Струва ми се, че нашето общество има огромни обеми от натрупвания на омраза и нетърпимост. Вероятно демокрацията е някаква формула на търпимост, на добротворство по отношение на другите, не абстрактно, а конкретно.

Ние като общество упражняваме една зла памет, отмъстителна  и това се повтаря непрекъснато. Тази памет е упражнявана като зла след 1945 година,  за съжаление се упражнява като зла и след 1989 г. Не знам защо не се опитаме да възпитаме паметта си, но това означава и да овладеем едно изкуство на прошката. Много лесно е да застанеш на позицията на обвинителя, спрямо моралните пропадания човешки, но много по-трудно е да застанеш на позицията на опростителя, на човек който е склонен да разбере и да прости. И всъщност това е християнското, което в днешна България някак си убягва.

Днес говорим за свободата човека, за достойнството и милосърдието. Защо тогава ни е трудно да си помагаме?

Самата идея за свободата отприщи един модел на индивидуализъм, който граничи със егоизма. Тъй като дълго време българският народ е бил вкаран в кошарите на колективизма, радостта от това, че вече имаме свободата на частната собственост, на публичното мнение, превишиха възможността да ги понесем. Трябва да разберем, че свободата  е вид морална култура, тоест самовъзпитание и ние трябва да почнем от себе си и от децата си, и ако можем да се опитаме това да се превърне в норма за българското общество, би било добре. Отвъд фразите, за демокрация, в Българското общество стоят много патологии, които трябва да лекуваме от тях

Как можем да извлечем доброто от хората, спрямо бежанците които идват?

Много е важно, човек да разбере, че той не е център на светя. Всеки отделен индивид е център на света. Ако разберем това, ще отидем към една друга култура, ще се обърнем към Ти, както казва Мартин Бубер, в цялата своя емоционална непосредност и екзистенциална пълнота. Хората са склонни да се отнасят със безразличие, защото не са влезли в това самовъзпитание и  притежават тази емоционална култура. Знаете много добре, колко програми минаха за агресията в училище. Това е симптоматично и вероятно някакви морални органи са отскубнати от нашите деца, за да бъдат въведени в тази агресия. Колко отново е важен фактът , какво ние можем да им покажем като морален ресурс, като поведение към другия, това включва и поведение към бежанците. Човек много лесно се страхува и трудно преодолява чувството за страх. По отношение на бежанците е много лесно да казваме, че са застрашителни, ще ни вземат работата, ще внесат хаос. Затова говоря за тази нравствена вяра да ги приемем, като другите, като страдащи, които се нуждаят от протегнатата ръка. И когато протегнеш ръка, можеш да очакваш една друга реакция от човека, че той ще приеме топлината на твоята ръка и ще ти отвърне с топлина.Трябва да бъдем премерени в жестовете и в думите си. Това че разни хора по места се съюзяват срещу бежанците  и ги припознават като злите сили, трябва със сигурност да бъде наша обща грижа и да се превърне във възпитателна платформа, да им се обясни че бежанците няма да унищожат нашия свят.

От историята , все пак преподавам история на словесността,  могат да се извличат различни уроци, тя може да бъде учителка за това как хората са организирали своя свят. Опивам се да бъде не нравоучителен, а да ги поставям в една полоса, в която те да могат да се ориентират по добър начин, да знаят какво се е случвало и , че светът не е започнал от днешният ден. Ако научим младите хора за тази пълнота на историята за тази широта на миналото, със сигурност ще успеем да ги направим малко по-мъдри, по-толерантни и по-мъдри. Защото умният човек е готов да гледа по-мъдро на света, и да бъде толерантен и милосърден и да извади ръката от джоба си и да я превърне в отворена длан.

Дали успяваме да  бъдем добри самаряни днес, попитах двама бежанци от Сирия: Фауад и Хасан, които са стигнали до България.

Фауад, дали изпитанията на войната, могат да ни направят по-състрадателни към страдащия?

„Това зависи от културата на човека, от неговия манталитет. Често  се случва , човекът да реагира на лошото с добро. Голяма част от бежанците са мирни хора, които търсят начин да спасят живота и достойнството си, като бягат от войната. Това би трябвало да събужда положителното, състраданието“.

Спомня си, когато преди 6 години е избухнала войната в Иран и много ирански семейства са търсили закрила в Сирия. Тогава е работил в граничната администрация, и нито той нито колегите му са съумявали да отговорят на нуждите на всички, но са правили това което могат. Не е имал това усещане, какво значи да си бежанец, когато е посрещал бягащите иракчани, но сега когато той самият е бежанец, знае какви са нуждите, на които очаква да откликват хората до него. Този катаклизъм, който се е случи, насилственото напускане на Сирия, против  волята, остави  най-голяма травма и отпечатък в мен. Все още не може повярва, че е далеч от родината и средата си, затова настоящето не е свързано с някаква определена цел или мечта. Не може да преживее това което се е случило през последните три месеца.

 

 

Българите и бежанците не се познават все още, как можем да се научим да се разбираме, попитах Хасан:

Според Хасан на първо място е езиковата бариера, която възпрепятства взаимоотношенията между българското общество и бежанците. Решението, той вижда във възникването на взаимоотношения, за да можем да разберем че и ние и вие сме хора. Всичко това може да се  случи чрез контакти помежду ни.

На въпроса чувства ли България, като своя втора родина, Хансан казва, че се наложило да замине от България за известно време, и когато прекрачил границата обратно ,  отново се почувствал спокоен. Най-съкровеното му желание е да се върне в мирна Сирия, и някой ден да дойде в България като гост, а не като човек без избор. Наистина все по-малко хора изпитват дейно състрадание, допълва той. Оставям ги в центъра за бежанци към Червеният кръст в София, организацията която не се е интересувала от тях, веднъж или два пъти. Опитват се да им помогнат в намирането на работа, за да могат да си върнат достойнството, прекършено от войната, по пътят на страданията. Всяка спирка от Кръстния път показва, колко голямо е Божието милосърдие. Нека се наведем над страдащите и им помогнем да носят кръста на тяхното страдание.

В превода от сирийски ни помогна Набил Аббуд, от Българският Черен Кръст.

За Радио Ватикана

Десислава Танчева