Диалогът с Православните Църкви в Централна и Източна Европа

„Културата на помирението”  е  основен приоритет за единението на християните в Централна и Западна Европа, твърди Отец Ясинт Дестивел от Папския съвет за насърчаване на християнското единение. На страниците на ватиканския официоз „Осерваторе романо“ той предлага анализ на отношенията между Светия престол и различни славянски Православни Църкви в Централна и Източна Европа през 2014.

От срещата към помирението

Въпреки че изминаха двадесет и пет години от падането на Берлинската стена, 2014 г. показа, че краят на Студената война все още не е престанал да оказва въздействие върху отношенията между християните. Падането на комунистическите режими в Източна Европа сложи края на безпрецедентното преследване за тези, които наричахме „християни от Изтока”. Без прецедент в историята на Църквата бе и извънредното им възраждане, което подхрани надеждата за едно обновено дишане с „двата бели дроба” на европейското християнство. По онова време всички вярваха, че тази промяна ще бъде придружена от едно икуменическо обединение. В действителност, тази надежда бързо се разби. Както националните различия бяха изтрити от хватката на комунистическите режими, така конфесионалните различия - неразривно свързани с националните съперничества - отново се появиха с новопридобитата свобода. С края на преследването се слага и края на това, което понякога се наричаше „икуменизма на ГУЛАГ”.

През 2014 г. украинската криза, която е преди всичко политическа и национална, оказа сериозно влияние върху отношенията между католици и православни. Представителите на Московската патриаршия остро разкритикуваха Украинската Католическа Църква от византийско-славянски обряд. В Сърбия някои православни лидери се възползваха от посещенията на висши духовници от Римската курия за да споменат за събитията от Втората световна война като основен препъни-камък в отношенията между Сръбската Православна Църква и на Католическата Църква. Тези напрежения показват, че богословският диалог, който е абсолютно необходим за възстановяването на единството, не е достатъчен. Трудностите на Смесената международна комисия за богословски диалог между Католическата и Православната Църква, които отново се появиха по време на последната среща в Аман през октомври 2014 г., показват, че богословският диалог между експертите трябва да бъде придружен от процес на помирение с участието на всички нива на Църквите. Това е особено вярно за много Църкви в Централна и Източна Европа, чиито духовници и вярващи, потискани в продължение на десетилетия от политическите власти и изолирани от Запада, не са чувствителни към икуменическия въпрос по същия начин, както са техните братя западните християни.

Може би не сме се замисляли достатъчно за един от най- важните процеси на помирение в съвременната история: френско-германското помирение. Малко народи са се сблъскали до такава точка в хода на историята. Въпреки това, в резултат на Втората световна война, пророческата далновидност и решителната воля на някои политици са позволили да се постигне това, което изглеждаше невъзможно: вековната омраза, която разделяше двата народа се превърна в едно приятелство, което е може би най- красивият плод на процеса на европейската интеграция. Ще е добре за Църквите да се замислят как е било възможно такова чудо. Те, които трябва да бъдат пророческите гласове на помирението, остават твърде често затворници на националните манталитети. Разбира се, някои Църкви са били активни участници в процесите на помирение в Централна и Източна Европа. Достатъчно е да се спомене примерът на германско-полското помирение, насърчено от полските епископи в тяхното писмо до германските им събратя през 1965 г. В по- новата история, през 2012 г. „апелът за помирение” на руския и полския народ, отправен от Патриарха на Москва и от Конференцията на полските епископи бе друг добър пример за ангажираността на Църквите в полза на помирението. Но дори и най- красивите декларации рискуват да останат само на хартия, ако не са придружени от конкретни действия, които насърчават еволюцията на манталитета чрез насърчаване на „културата на помирението”. И точно върху тази „култура на помирението” - основен приоритет за единението на християните в Централна и Западна Европа - бихме искали да се замислим в този контекст и да предложим някои насоки, като се започне от събития, които белязаха отношенията между Светия престол и различни славянски Православни Църкви през 2014 г.

Културата на срещата

В основата на всяко помирение е преди всичко „културата на срещата”, който е скъп израз за Папа Франциск. Това, което ние наричаме „диалог на любовта” бе, от историческо гледище, отправна точка за ново взаимоотношение с Православната Църква и остава да бъде съществено условие и основа за всеки плодотворен „диалог на истината” с нея. През май 2014 г. възпоменанието на срещата в Ерусалим между Блажения Папа Павел VI и Патриарх Атинагор позволи да се види напредъкът, постигнат през последните 50 години: с Константинополската Църква дори може да се говори за едно „институционализиране” на диалога на любовта, символизиран от ежегодната размяна на делегации за съответните патронни празници. След падането на комунистическите режими в Източна Европа, Светият престол, без да губи своята специална връзка с Вселенската патриаршия, бе в състояние да обогати своите контакти с други автокефални Православни Църкви. Неотдавна, в края на 2014 г., председателят на Папския съвет за насърчаване на християнското единение, Кард. Курт Кох, имаше възможността да посети някои по- малко известни Православни Църкви, но които се намират в особено чувствителни контексти. Например, автокефалната Православна Църква на Полша е много активна в насърчаването на християнското единение на национално и международно ниво и поради тази причина Кард. Кох се срещна с главата й - Митрополит Сава. Или Грузинската Патриаршия, която дава свидетелство за православието в Кавказ и чиято глава Патриарх Илия II прие кардинала. Въпреки това, 25 години след падането на Берлинската стена е неизбежно да се отбележи, че остава още много да се направи за да се нормализират отношенията - все още белязан от недоверие - с Православната Църква като цяло. Това, в което се надяваме, е засилването на диалога на любовта с всяка една от Православните Църкви на всички нива на църковния живот: ежегодна размяна на делегации, „Дни на приятелство”, побратимяване на епархии, енории и общности  - това са основни дялове на тази „култура на срещата”, необходима за постигане на помирение.

Пречистване на паметта

Въпреки това, никое помирение не може да се осъществи без т.нар. „пречистване на паметта”. Най- пряка последица от срещата през 1964 г. бе отмяната на взаимните отлъчвания от 1054 г. и тогава Павел VI използва този израз за първи път. Днес паметта на много Църкви в Централна и Източна Европа е все още наранена от история на конфликти, в които се смесват национални и религиозни фактори. Разпадането на държави, които преди бяха обединени под игото на авторитарните режими доведе до едно „връщане на народите” и отваряне на раните от близкото и далечното минало, които още болят. По този начин, отношенията между православните сърби и хърватите католици остават длъжници на спомена от трагичната история на режима на усташите. Отношенията между православните руснаци и украинските източни католици все още са обременени от травмата на „лъже-събора” в Лвов от 1946 г. Тези примери показват необходимостта от препрочитане на общата история, водено от експертни комисии, които да насърчават помирението на паметта и искането на прошка. Особено успешен модел на този вид процес в Централна Европа се осъществява от чешката Комисия „Ян Хус”, която препрочете през деветдесетте години трагичната история на отношенията между католици и хусисти.

Мисионерски  икуменизъм

Трето съществено измерение на помирението и което се отнася повече за бъдещето, отколкото за миналото, е мисионерският икуменизъм. Както знаем, мисионерските въпроси, започвайки от Конференцията в Единбург през 1910 г., са в основата на движението за християнско единение. Преди двадесет и пет години, новите напрежения, свързани с възраждането на Църквите в Централна и Източна Европа, бяха предизвикани в голяма степен от факта, че някои от тях се смятаха взаимно за конкуренция. За да отговори на тази нова ситуация, Светият престол, диалогирайки с различните Църкви, изготви през 1992 г. директиви, озаглавени „Общи принципи и практически норми за координация на евангелизацията и икуменическата дейност на Католическата Църква в Русия и другите страни от Общността на независимите държави”. Новите напрежения, които се появиха през 2014 г. в Украйна показват, че може би трябва да се актуализират тези директиви, за да се отговори по- добре на предизвикателствата пред икуменизма и мисиите в Източна Европа. Тези предизвикателства бяха част от целта на симпозиума на тема „Наследството на Втория ватикански събор: в духа на „Lumen Gentium”, „Unitatis redintegratio” и „Orientalium ecclesiarum”, организиран от 30 септември до 1 октомври 2014 г. в Лвов от Украинския Католически Университет.

Културен икуменизъм

Четвъртото важно измерение е така нареченият „културен икуменизъм”. Папският съвет е наясно с него и затова през януари 2014 г. отбеляза петдесетата годишнина от създаването, в рамките на Съвета, на католическия Комитет за културно сътрудничество с Православните и Нехалкедонските Църкви, който отпуска стипендии на православни студенти и поддържа различни културни проекти в страните от Централна и Източна Европа. В продължение на много години, културните проекти се оказаха изключително полезни за развитието на взаимоотношенията с някои Православни Църкви. Например със Сръбската Патриаршия - през 2014 г. се отбеляза десетата годишнина от споразумението, подписано от Богословския факултет в Белград и Папският Латерански Университет, което позволява редовен обмен на студенти и преподаватели. Посещението в Белград през септември миналата година на архиепископ Жан-Луи Брюгес, архивист и библиотекар на Светата Римска Църква, позволи да проправи пътя за сътрудничество между Ватиканската Апостолическа Библиотека и библиотеката и архивите на Сръбската Православна Църква. Културното сътрудничество бе също една от основните теми на посещението, направено в Рим през април 2014 г. на делегация от Отдела за външни връзки към Московската Патриаршия, начело с йеромонах Стефан Игумнов, секретар за вътрешно-християнските отношения към Отдела. Въпреки че не представлява алтернатива на богословския диалог, културният икуменизъм, разбиран в широкия смисъл на думата, е привилегировано място за „обмен на блага”, чрез който Църкви могат да се научат отново да дишат „с два бели дроба”.

Практически икуменизъм

Пети ключов аспект на помирението между Църквите в Европа е практическият икуменизъм. В новия контекст на прогресивната секуларизация, на глобализацията и нарастващия екстремизъм, католици и православни са длъжни да свидетелстват заедно за ценностите, които споделят и да действат заедно, за да ги запазят: подкрепа за междурелигиозен диалог, опазване на религиозната свобода, защита на преследваните християни, насърчаване на мира, социалната справедливост, семейството, уважение към живота, защита на сътворението. Православно-католическите европейски форуми, създадени през 2008 г. от Съвета на европейските епископски конференции и от Православните Църкви в Европа, имат точно за цел да насърчат взаимното разбирателство и определянето на общи позиции по социални и морални проблеми. От 2 до 6 юни 2014 г., по покана на белоруската екзархия на Руската Патриаршия, се проведе в Минск четвъртият православно-католически Форум на тема „Религия и културно многообразие: предизвикателства за християнските Църкви в Европа”, който събра над двадесет католически и православни европейски епископи, за да дискутират по много актуалната тема за културния и религиозен плурализъм. И накрая, не може да се говори за помирение между християните в Европа, без да се спомене за духовния икуменизъм, определен от съборното постановление „Unitatis redintegratio” като „душата на цялото икуменическо движение” (№ 8). Паралелно на Седмицата на молитва за християнско единение, би трябвало да се развиват с Православните Църкви и други форми на духовен икуменизъм. Например, по време, когато нашите Църкви отново стават Църкви на мъчениците, може би ще е добре да се отбележи по- добре тази икуменическа реалност, която е скъпа на Папа Франциск - „икуменизмът на кръвта” и, по- общо казано, „икуменизмът на светците”: чрез икуменични възпоменания за християни, потискани от гонения, чествания на местни светци чрез обмен на делегации, поощряване на разменянето на мощи. Друга реалност на духовния икуменизъм, през тази година провъзгласена за „Година на богопосветения живот”, е монашеството. Както бе показано на конференцията, организирана от 22 до 24 януари 2015 г. в Рим от Конгрегацията за институтите за богопосветен живот и обществата за апостолически живот, монашеството има несъмнено специално призвание в насърчаването на единство, особено между католици и православни.

Насърчаването на култура на помирението е необходимо условие, за да се сложи край на нетърпимия скандал на разделение между християните в Централна и Източна Европа. Тя ще помогне не само на единството на християните, но и за единството на човечеството и за световния мир. Тази култура обаче се нуждаят от пророци и майстори в „служението на примирението” (2 Кор. 5, 18). Има нужда от християни, вярващи, че само тяхното помирение ще свидетелства за Този, който ги помири с Бога.

 

Отец Ясинт Дестивел OP

Служител в Папския съвет за насърчаване на християнското единение