Митрополит Зизиулас с почетна титла от Миланския университет

На 24 януари в Богословския факултет на Северна Италия в Милано, архиепископът на Милано, кардинал Анджело Скола, ректор на Богословския факултет, връчи почетната степен Doctor honoris causa на православния богослов от Вселенската патриаршия в Константинопол Иоанис Зизиулас, митрополит на Пергамон. Това събитие е от голямо значение за църквата на свети Амброзий, за културата на град Милано и за икуменическия диалог с православния свят. Предлагаме пълния текст на lectio magistralis на Йоанис Зизиулас.

*********
С дълбока благодарност приемам една от най-високите почести отдадени на моята скромна личност в живота и в служението ми на Църквата и на академичната общност, посочва Йоанис Зизиулас, митрополит на Пергамон, в своята lectio magistralis по повод удостояването му с почетната степен Doctor honoris causa от Богословския факултет на Северна Италия в Милано. Бих искал да изразя своята дълбока благодарност на Негово Високопреосвещенство кардинал Анджело Скола за неговата любезна инициатива да предложи на този реномиран Богословски факултет да ми присъди една от най-високите академични награди, почетната научна степен Доктор по богословие honoris causa. Приемам тази чест с голяма благодарност и дълбоко вълнение.

От близо хиляда години двата "бели дроба" на древната Църква, източната и западната богословски традиции, престанаха да дишат заедно. Изтокът и Западът поеха по различни и независими пътища, често в опозиция помежду си, проблем, който покойният отец, Георги Флоровски, нарича "древен католически етос". Този период приключи, когато смелите водачи на Източната и Западнатa църкви, покойните Папа Йоан XXIII и Папа Павел VI от страна на Католическата църква и Вселенският патриарх Атинагор от Православната, отвориха нова глава в историята на Църквата, като въведоха диалога на любовта и истината между двете древни църкви, Римокатолическатa и Православната, с перспективата за възстановяване на пълното общение между тях, в подчинение на волята на нашия Господ, да бъдат всички едно: “Както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил". (Йоан 17:21).

Това икуменично сближаване се осъществява на различни нива. На първо място, съществува икуменизъм в пространството, който обединява християнските църкви и деноминации от цял свят под формата на срещи и организации. В същото време съществува и това, което Отец Георги Флоровски наричаше икуменизъм във времето, който е, опит да се свърже търсенето на християнското единство с общото ни минало, християнските писания и традиция на Църквата, включително и патристичното наследство, което е от решаващо значение, особено за православните и католиците. Съществува и такa нареченият духовен икуменизъм, който представлява усилията за обединяване на християните, разделени по отношение на духовността, до колкото е изразено в аскетичния живот, в молитвата и т.н.

Към тези форми на икуменическо сближаване, посочва Митрополит Зизиулас, бих искал да добавя една четвърта, която ще нарека екзистенциален икуменизъм. С него имам предвид усилията да се свърже търсенето на християнското единство с най-дълбоките екзистенциални грижи на човешкото същество, като например въпросите за живота, любовта, свободата и т.н., които са присъщи за всеки човек, във всяка епоха и на всяко място. Този вид икуменизъм, които сякаш се опитвахме да игнорираме или подминем в миналото, изглежда е от решаващо значение, особено в нашето време. Ако погледнем условията, в които християните живеят днес, в места като Близкия изток, ще осъзнаем, че всички догматични и други разлики, които са ги разделяли в продължение на векове, са заменени от основни екзистенциални проблеми, общи за всички тях като човешки същества, като например свободата и личното достойнство или дори живота и смъртта. Тези, които преследват и убиват християни в тези части на света, не ги питат към коя църква или деноминация принадлежат. Там се случва един икуменизъм на мъченичеството, който обединява всички християни на нивото на базисните ексистенциални състояния, като живота, смъртта, свободата и достойнството. В тази ситуация, това, което се очертава, като най-важeн въпрос, е стойността на човешката личност и нейният фундаментален екзистенциален смисъл.

Този проблем съвсем не се ограничава до ситуации на конфликти и войни, a присъства във всички общества и култури. Това е проблем, който пронизва нашето ежедневие, без значение къде живеем. Въпросът, който стои в основата и характеризира нашето отношение и поведение, винаги и във всяка култура, е това: дали да дадем на човешката личност фундаментален екзистенциален смисъл, или да я приемем и третираме като средство, което може да бъде пожертвано в името на по-висока ценност? И как християнската вяра и богословие разглеждат човешката личност?

Тук, изтъква Йоанис Зизиулас, бих искал да ви предложа няколко скромни разсъждения относно смисъла на идеята за човек в християнското богословие, вдъхновени от общата ни традиция на Изток и Запад. Моята цел е да покажа, че персонализмът е от централно значение за общата ни християнска вяра и може да служи като основа на един екзистенциален икуменизъм, който може да направи нашете единение, отговарящо на основните нужди на човечеството.

Богословски корени на идеята за личността
Терминът "личност" се използва още в класическия гръцки и римски свят, от който произлизат съвременните ни европейски езици. С термина просопон (prosopon) гърците първоначално обозначават част от човешкото лице, окло челото и очите. В този анатомичен смисъл гo откриваме в Омировата Илиада и в Аристотеловата История на животните. Скоро обаче, терминът започва широко да се използва със значението на маска, носена от актьорите в театъра и се превръща в синоним на просопеион (prosopeion). Подобен смисъл получава и от римляните. Произходът на понятието личност е все още спорна тема сред учените. Ако доминиращата теория, която свързва произхода на термина личност с етруската phersu, намерена в погребалните изображения, се приеме, оригиналната връзка на термина с използването му от гърците в театъра, изглежда правдоподобно. С утвърждаването му в латинската литература, той придобива смисъла на ролята, която личността играе в социалния живот, особено в отношенията, на човека с държавата (виж. съвременният термин "юридическо лице" или "морално лице").

Очевидно е, че терминът "личност" в древния гръко-римски свят няма абсолютно онтологично съдържание. Да бъдеш личност за тях означава да действаш по определен начин, да носиш "маска" (просопеион), а не да бъдеш себе си в най-висш онтологичен смисъл. Древният свят не изглежда да приписва подобен смисъл на понятието за личност.

Чак с отците на Църквата, терминът "личност" придобива този висш смисъл, и това се случва по време на борбитe за формулиране на учението за Светата Троица. Тaкa персонализмът, в най-висшия си онтологичен смисъл, е продукт на богословието на Светата Троицата.

Известно е, чe за първи път терминът личност/лицe се използва в Троичното богословие, във формулата una substantia tres personae една субстанция три лица на Тертулиан. Този термин е предаден на гърцки от Иполит Римски под формата на израза μια οὐσία, τρία πρόσωπα. Именно в този вид, кападокийските отци изразяват учението за Светата Троица.

Интересно е обаче, че споразумението, да използват термина просопон в Троичното богословие, кападокийските отци не постигат без затруднения. Този термин винаги е носил древния смисъл на "маска" и крие опасността, като се използва във връзка с лицата в Светата Троица, Те да се разберат в смисъла на Савелий, а именно, кaтo три начина, по които Бог се явява. За да се избегне тази опасност, кападокийските отци препоръчват използването на термина като синоним на гръцката дума ὑπόστασις (ипостас), указващ "начин на съществуване" (τρόπος ὑπάρξεως).

Като определя личността с термина ипостас за първи път в историята на мисълта, Троичното богословие издига понятието за личност в първостепенна онтологична категория. И тъй като е свръзана със същинското Божие битие, личността става свята като самия Бог. Нищо не може да застане по-високo в скалата на ценностите от личността, защото нищо не може да превъзхожда Бог.

Екзистенциалният смисъл на личността
Първият важен резултат от търсенето на корените на персонализмa в Троичното богословие, подчертава Митрополитът на Пергамон, е, че личността сочи към божествена характеристика в човешкото същество: така, всяка обида, нанесена на човешката личност, е обида към самия Бог. Когато казваме, че човекът е образ на Бог, Imago Dei, имаме предвид начина по който Бог съществува, а именно като личност. Троичното богословие придобива по този начин, най-висш антропологически смисъл. Само ако се вгледаме в начина, по който Бог съществува като Света Троица, можем да разберем пълния смисъл на човешката личност.

На тази база можем да правим наблюдения, които оказват влияние върху съществуването ни като човешки същества.

В историята на западната философия идеята за личността се идентифицира с тази на индивид надарен с разум и съвест. Първото определение на личност, което срещаме в западната мисъл е дадено от Боеций в пети век след Христа: “persona est naturae rationabilis individual substantia” “личността е индивидуална субстанция на разумната природа” (Con Eutych Et Nest 3...).

Това определение доведе до раждането на индивидуализма в западната култура заедно с негативните последици, които познаваме. То също превърна разума в най- значимото качество на човешкото същество, оставяйки въпроса дали хората, чийто разум не функционира (например: бебета, хора с умствен увреденост, и т.н.) могат да се разглежда като личностти в пълния смисъл на думата. Троичното богословие, изтъква Йоанис Зизиулас, не идентифицира понятието личност с рационален индивид, а със съвсем друго понятие, което има следните характеристики:

а)Една личност никога не може да се определи сама по себе си, но само по отношение на друга личност.
Този релационен характер на личността е подчертаван в Троичното богословие, както от кападокийските отци на Изток, така и от Свети Августин на Запад. Лицата в Светата Троица не могат да бъдат разбрани сами по себе си, а съществуват само в и чрез връзката по между си. Поради това, личност означава да бъдеш в общение. Съществувайки като Троица, Бог съществува като общение. И понеже Бог e битие в абсолютния смисъл на думата, то истинското съществуване е общението. Следователно да се даде най-висшия онтологичен смисъл на личността, означава да се даде същият онтологичен статус и на общението.

а bis) Личността не e единствено релационална, но също и различна
Отец, като личност, не е Сина или Светия Дух, Синът не е Отца, или Светия Дух и Светият Дух също е различен от Отца и Сина. По естеството си или в божествената си същност тези три Лица са един Бог. Но като божествени личности те са различни.

Този парадокс на единството и различието, което характеризира дълбините на Божията същност, съставлява и същността на личността. Тайнството на личността се крие именно в съвкупността от единството и различието. Общението не води до заличаване на другия, а напротив, поражда другия. По същия начин, другостта не води до разделение и индивидуализъм, а до единството като общение.

б)Личността е единствена, неповторима и незаменима
Нещата могат да бъдат копирани, умножени и заменени. Личността притежава идентичност, която не се изменя с времето и промените. Личностните отношения издържат на трудностите, преодоляват несгодите, оцеляват дори след смъртта. Подобно на любовта те никога не се предават (1Кор 13.5.); притежават есхатологичнo качество, бъдеще без край.

в)Парадоксът на общението и на различността разкрива смисъла на истинската любов
Любовта не е психологическа категория или чувство на индивида. Любовта е онтологична категория, която подтиква да се предостави пространство на другия да съществува като друг и да придобие съществуване в и чрез другия. Това е едно кенотично отношение, отдаване на себе си, като го описва фон Балтазар във връзка със Светата Троица: "Ти Отче, даваш цялото си съществуване като Бог на Синa; Ти си Отец само доколкото отдаваш Себе си; Ти Сине, получаваш всичко от Отца и прeд Него не искаш нищо друго, освен да получиш и да дадеш в замяна ..., прославяйки Отца с любящо послушание; Ти Свети Дух, Си единството на тези две взаимно срещащи се отдавания ..." (Mysterium Salutis
III,
21964, pp. 133-326.
The Von Balthasar Reader, Edinburg, 1982, pp. 428-29). Личността, следователно, е такава само в любовта и обича единствено, когато позволява на другия да остане различен, да съществува като друг.

д)Това дава светлина на тайнството на свободата
Свободата не е просто способността да се правят избори и вземат решения. Свободата, в най-висшия си онтологичен смисъл, е свобода да бъдеш друг, да не бъдеш погълнат от общото и преобладаващото. Това може да се случи само в една кенотична връзка, в която всеки позволява на другия да бъде себе си, да има своя собствена идентичност, както се случва в Светата Троица.

Това означава да бъдеш човешкa личност в светлината на Троичното богословие. Означава начин на съществуване, в който придобиваме нашата идентичност, не като се отдалечаваме от другитe, но в общение с тях в и чрез любовта, която "не дири своето" (1Кор. 13:5), но е готова да жертва своето собстевено съществуване, за да позволи на другия да съществува като такъв. Това е начинът на съществуване, който намираме на Христовия кръст, където Божията любов се разкрива напълно в историческото ни съществуване. Троичното богословие и Христологията предлагат същото откровение за това, какво означава да бъдеш човешка личност.

Заключение
Като се има предвид казаното дотук, не би било преувеличено да се твърди, че вярата в Троицата е дала на човечеството най-ценната идея: разбирането на човешкото същество като личност. Това е, което отличава човека от останалата част от творението и го прави образ на Бог. Този ценен дар на нашата вяра в Триединния Бог трябва да ни служи като основа на която разделените християни могат да изградят своето единение. Моделът на християнското единство не може да бъде нищо друго освен самия Бог. "За да бъдат едно, както Ние сме едно" (Йоан 17:22), е молитвата на нашия Господ към Отца, за единството на тези, които вярват в Него. Богословие на общението, вдъхновено и произтичащо от личностното съществуване на Триединния Бог, е единствената здарва основа за единството на християните.

Като превръща общението в ключова идея за еклезиологията, Вторият Ватикански събор насочи икуменизма в правилната посока. Не бе направено достатъчно, обаче, да се задълбочи тази идея, така че корените и в Триединната вяра и антропологическия и смисъл да бъдат разкрити ясно. Задачата на православното и католическото богословие, които се градят на общото патристично наследство, е да работят за интегриранeтo на Троичното богословие, Христологията и антропологията, за да служат на единството на Църквата, не за самата нея, но, за “да повярва светът" (Йоан 17:21). Богословието на общението, с неговите личностни последици, вдъхновени от вярата в Светата Троица, е наложителна задача на християнското богословие на нашето време

Църквата не съществува сама за себе си, но за живота и спасението на света. Днес, човекът е застрашен от обeзличностяващи тенденции, скрити зад човешките постижения, кaто технологичния и научния прогрес, икономическия растеж, глобализацията и т.н.. Дори религията сякаш обезличава човешкото същество, отделяйки вярата от любов и жертвайки неповторимостта на човешката личност за религиозни цели. Тези от нас, които вярват в Триединния Бог не могат да не вярват и в абсолютната ценност на всякa човешкa личност, за която Христос умря (1Кор. 8:11). Християнското богословие отново се изправя пред задачата да тълкува и прилага доктрините си от екзистенциално значение за човешкото същество.

Нека Господ благослови всички вас и работата на тази реномирана институция, посочва в заключение Митрополит Йоанис Зизиулас така че тази свята задача да може да се изпълни за славата на Триединния Бог, Отец, Син и Свети Дух.

Благодаря ви

Превод: Бистра Пищийска