Христос не може да се раздели

Христос не може да се раздели! Това е мотото на Молитвената седмица за християнското единение(18-25 януари), което тази година предлагат нашите канадски братя и сестри, вдъхновено от думите на Апостол Павел (1 Кор 1,1-17). „Христос не идва повече, за да бъде разпънат: Той е дошъл, веднъж завинаги за нашето спасение, но сега е наш ред да заемем мястото на Христос на кръста и да разпънем нашите страсти и нашия светски манталитет, за да се реализира волята на Бога: „Да бъдат всички едно” – пишат в общ документ за представяне на инициативата представители на християнските вероизповедания. Документът е подписан от Мансуето Бианки, Епископ на Пистоя, председател на Епископската комисия за икуменизъм и диалог на Италианската епископска конференция за Католическата Църква; монс. Пастор Масимо Акуиланте за Федерацията на Евангелските Църкви в Италия и православния архиепископ на Италия и Малта и Екзарх на Южна Европа и Вселенската патриаршия Митрополит Генадиос. Предлагаме пълния текст на документа:

*********
„Христос не може да се раздели! Това е едно предупреждение, което получаваме, разбирайки го в контекста, в който Апостолът го произнася: в една общност, която трябва да открие важните точки на собствената вяра. Всички послания до коринтяните са свидетелство за това: на този, който търси необикновени дарове, Павел припомня, че любовта е пътят на съвършенството (1 Кор 13); на този, който вярва, че е силен във вярата, Павел се хвали със слабостите си (2 Кор 12); на този, който се хвали с човешка мъдрост, Павел противопоставя на нея безумието на Бог (1 Кор 1).

На тези, които искат да достигнат най- високите върхове на духовността, Павел напомня, че Духът на Господа действа със сила там, където някой вярващ казва с думи и дела, че Исус е Господ (1 Кор 12). Това е същността на вярата, широкото й сърце, където всички християни могат да намерят техния единствен извор: самият Христос, Който бе разпнат за нас и в чието име сме кръстени.

В Коринт Църквата е разрушена от противопоставящи се групи. Имаше такива, които казваха: „Аз съм Павлов; а аз - Аполосов; а аз - Кифов; а пък аз - Христов”. В този ред на мисли, точно последното твърдение е това, което повечето ни провокира: да се използва Христос, за да се регламентират нашите разделения. Това често се е случвало в историята на християнството, където търсенето на вярността към Евангелието на Христос, за различните християнски традиции, вместо да създаде едно общо наследство, предизвиква отлъчване и конфликти. Разделени в името на Христос - това е парадоксът и скандалът на нашия християнски живот.

Нашата задача е да се постави под въпрос тази логика. Чувстваме особено силно един от петте икуменични императиви, посочени в съвместния католическо-лутерански документ „От конфликта към общението”: имаме нужда от опит, насърчение и взаимна критика за да се стигне до по- дълбоко познаване на Христос. Наистина, Христос не идва повече, за да бъде разпънат: Той е дошъл, веднъж завинаги за нашето спасение, но сега е наш ред да заемем мястото на Христос на кръста и да разпънем нашите страсти и нашия светски манталитет, да се саможертваме, за да се реализираме волята на Бога: „Да бъдат всички едно” (Йн 17, 21).

Както нашите канадски братя и сестри отбелязват, пасажът от Първото послание към коринтяните обръща внимание на начина, по който можем да оценим и да получим даровете на другите, дори и сега, в нашето състояние на разделение. Цялото послание ясно показва продължаващия конфликт, който оспорва авторитета на Апостола и неговото проповядване. Въпреки това, в началото на посланието Павел казва: „Благодаря на моя Бог винаги за вас”. Това не е просто една формалност, но честно признаване на духовното богатство на коринтяните, които не са лишени от никакъв дар. Да се признаят дарбите на другите, дори на тези, с които си в конфликт означава, че на първо място се признава делото на Този, които е дал тези дарове - самия Бог. Освен това Павел признава на коринтяните, че те са напълно Църква на Христос и им напомня за връзката, която ги обединява с всички онези, които провъзгласяват Господ на всяко място. Всъщност, не сме Църква сами, но в общение с всички онези, които изповядат името на Исус. Да се признаят даровете едни на други означава за нас днес, на първо място, да се признаят даровете на благодатта, дарени с щедрост на целия Божи народ, въпреки неговите различия.

Даровете строят Църквата и й позволяват да служи на света. Следвайки и в този случай поканата на документа „От конфликта към общението”, нашите икуменически усилия трябва да бъдат подпомогнати чрез силата на Евангелието на Христос и заедно да бъдем днес свидетели на благодатта на Бога в проповядването и в служба на света, както в литургичната област, така и в социалната.

Благодат, която освобождава, която ни кара да обърнем поглед към най- малките и последните, ни кара да осъзнаем своите отговорности в областта на защитата на творението. Благодат, чрез която можем да приемем като наш призивът, който характеризира асамблеята на Световния Съвет на Църквите през 2013 г.: „Боже на живота, води ни към справедливост и мир”.

Богословско –пастирски аспект
В тазгодишния пасаж от Първото послание до коринтяните, Павел започва с едно твърдение с голямо въздействие. Като увертюра към опера или начало на симфония, този пасаж докосва теми, които несъмнено ще ни подготвят за това, което ще бъде съдържание на посланието. Има три части в този текст. Всичките три ни дават солидна и стимулираща основа за нашия размисъл като християни, които живеят и работят заедно в Църквите и в днешните общества.

В първата част (1, 1-3) Павел, заедно със своя приятел християнин Состен - тази малка, но автентична общност от двама - се обръща към друга общност, голяма и много активна - християните от Коринт. Той ги нарича „Божия Църква” не само като една местна секция, но като пълно изразяване на Църквата в тази част на света. Павел им напомня, че те са призовани да са в общение с Исус Христос. Да не са изолирани или да са сами за себе си, но бидейки Божи народ заедно с всички онези, които където и да се намират, призовават името на Исус Христос, нашия Господ. Те са наистина Църква на Бога, силно свързана с всеки, който изповядва името на Господ. След това Павел, както и във всичките си послания, разпростира обичайния си енергичен поздрав за Божия благодат и мир. В езика на Павел „благодат” означава добротата и Божиите дарове за нас в Христос и има за цел да изразим нашата благодарност към Бога и нашата щедрост към другите. Неговият мир за нас, в цялата си пълнота и взаимност, е общението (κοινωνία) с Бога.

Докато Павел иска да обърне внимание на общността на Коринт за тази задача, започва следващата част на текста (1 , 4-9) с благодарност към Бога за Неговата благодат, дадена на коринтяните чрез Христос Исус. Това не е просто една формалност, но истинска радост за даровете, които Бог е дал на общността. Павел продължава, като ги насърчава: „защото чрез Него се обогатихте с всичко [...], тъй че вие се не лишавате от никакъв дар”. Те са уверени, че ще постоянстват до край и че Бог спазва обещанията си. Бог ни призовава към общение (κοινωνία) с Неговия Син, с всичките духовни и социални последици за нашите Църкви и народи.

В третата част на текста (1, 10-17) Павел отправя остри думи към коринтяните за начина, по който те са изкривили християнското благовестие и разбили единството на общността: „[...] един от вас дума: "аз съм Павлов", друг: "аз пък - Аполосов", трети: "аз съм Кифин", а друг: "аз пък - Христов”. Дори и тези, които твърдят, че Христос е техният основател не са похвалени от Павел, защото те използват името на Христос за да се отдели от другите в рамките на християнската общност. Ние не можем да се позоваваме на името на Христос за да изградим стени около нас, защото името Му създава братство и единство, а не разделение. Христос не може да бъде разделен! Павел не отрича формирането на общността около един силен водач, но общността трябва да намери основата на своята идентичност в Христос: „Нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?”. Семейството на Хлоя забелязва това изкривяване на общността и го показва.

В тази ситуация на разделение идва увещанието на Павел: „Моля ви се, братя, заради името на нашия Господ Исус Христос, всички да говорите в съгласие и да няма раздори между вас, а да бъдете съвършено съединени в един ум и в една мисъл”. Може би Павел смята, че всеки трябва да се моли и да върши нещата по един и същи начин? Мислим, че не. Тези стихове не са зов за изоставяне на ръководството на Павел, Аполос или Петър. Вкоренени в Христа, ние сме призовани да благодарим за даровете на Бога, които другите извън нашата група внасят в мисията на Църквата. Да почитаме даровете на другите ни прави по- близо във вярата и мисията и ни води до единството, при зачитане на разнообразието в автентичното различие в култа и в живота, за които Христос се молеше.

Павел подчертава два централни елементи в християнското ученичество, чрез които сме обвързани с Христос: Кръщението и Кръста. Ние не са били кръстени в името на Павел и той не е бил разпнат за нас; нашето единство е в Христос и нашият живот и нашето спасение идват от Него. В същото време всички ние сме част от една или друга група и нашите местни Църкви подхранват нашата вяра и ни помогнат да вървим като ученици на Исус. Разрешаването на въпроса, както за Павел, така и за нас, не е само в чувството ни за принадлежност към дадена Църква, нашата цел е възвестяването на благата вест, т.е. на самото Евангелие, на което сме отговорили с вяра и радост. Сега ние трябва да споделим тази блага вест със света. Заключението на Павел ни предизвиква да се запитаме дали ние носим наистина благата вест на Христос едни на други или дали, вместо това, предизвикваме разделения дори в името на Христос, което е, по думите на Павел, да се лиши Христовият кръст от значението си.

Чухме и предупреждението на семейството на Хлоя. Под нейното предводителство групата открива и нарича по име конфликтите и разделенията в коринтската Църква. Ние продължаваме да се нуждаем от тези свидетели, мъже и жени от всяка Църква, както и от тяхното служение за помирение и единство. Даване на гласност на това свидетелство ще ни доведе по- близо до реализирането на павловата визия за общността, съединена в един ум и в една мисъл в Христос.

Накрая, когато откриваме многото благословии и дарове на Бог в нашата страна и нашия народ, ние започваме да разбираме, че трябва да се отнасяме един към друг и да се отнасяме към самата земя, от която черпим нашия живот, с достойнство и уважение. Това признание ни призовава към изповед, покаяние, в търсене на нови и устойчиви начини за живота на земята и което ще ни накара да осъзнаем, че Бог ни е благословил.

Превод: о.Виктор Хаджиев