Министър Стоянович: Да възпитаме нашите деца и следващите поколения в изконните ценности

Все още няма пълна яснота и убеждение, както у сънародниците ни в България, така и в етажите на властта, за първостепенната важност и роля на културата. Именно от културата и образованието трябва да започне националната кауза. Това стана ясно от дискусиите на Деветата световна среща на българските медии. Посочено бе, че липсата на грамотност е най-голямата заплаха за националната кауза, а според изнесените данни, броят на
функционално неграмотните българи е 41 процента. Към това министърът на културата Петър Стоянович, който откри срещата в София, а във Велико Търново и изложбата „Река на толерантността” на НДФ „13 века България”, добавя и завръщане към изконните добродетели. В интервю за Радио Ватикана министърът на културата засегна темите за имиджа на страната ни пред света, българската идентичност и европеизма. Включително и предстоящата канонизация на Йоан Павел ІІ:

Г-н министър, срещата на медиите очертава културата като национален приоритет. Вие как виждате реализацията на тази национална кауза?
Намирам реализацията й за трудна и задължителна същевременно. Естествено подобни срещи като изтичащата в момента световна среща на медиите, на българските медии по света, е важна с това, че от една страна може да бъде коректив за нас, които представляваме временно тази власт, от друга страна може да бъде един допълнителен кураж да се занимаваме с теми, които все по-трудно се финансират и все по-трудно се прокарват в едно време на икономическа сиромашия и на обедняващ дух.

На срещата присъстват много български медии в чужбина. Според вас, какъв имидж, трябва да има България пред света?
Културата и изкуството със сигурност, е единствената стопроцентово конвертируема валута на нашата нация, на нашата държава. По всичко останало ние много трудно ще догоним и надминем останалите държави от цивилизования свят, да не говорим за съвременните „тигри”. Проблемът е, че все още няма пълна яснота и убеждение, както у сънародниците ни в България, така и в етажите на властта, за първостепенната важност и роля на културата. Като започнем от ограмотяването, най-общо духовно ограмотяване и стигнем до, в кавички казано, в хубавия смисъл на думата, „продажба” на културния продукт на световния пазар, който има и възвращаемост, да не говорим за престиж. Някак много трудно избягваме онази реплика на бай Ганьо през Алеко Константинов, „европейци сме, ама не дотам”. Това е основният проблем. За нас, администраторите и за останалите творци, хора на изкуството, тази максима е някакси задължителна, тя е естествена, че културата е входният ни билет навсякъде по света. Онзи ден съм бил с детския радиохор на БНТ в Япония, например, където Япония е на крака пред нас. Онзи ден представихме в Москва едно прекрасно тракийско съкровище, други ден ще е нещо друго, във Франция и т.н., но някакси това продължаваме да го правим „на кътни зъби и на нокти”, както се казва на български, с един ограничен бюджет, защото по инерция или по национално схващане, ние винаги смятаме социалното, здравословното, пътностроителното, за значително по-важно от културното. Страх ме е, тук го казвам съвсем надпартийно и неполитически, че в един момент ще сме достигнали доволството в държавата, но нацията ще е лишена от духа, тъй като той ще е умрял от тази немотия, в която той непрестанно трябва да се издържа и да бъде крепен напред. Ето това са тежненията на днешния министър на културата в България.

В дебатите беше засегната темата за европеизма и българската идентичност. Кои според Вас са онези ценности, които може би сме позабравили като българи, но към които отново би трябвало да се върнем, за да укрепят и стимулират нашата идентичност?
Ние някакси предпочитаме винаги да вадим пред скоби нещо изключително, типично българско, сякаш честността, набожността, смирението или добротата са изконни български добродетели. Те са добродетели на всички, да речем, верующи хора по света, те са иманентни на множество нации в тази Европа, към която ние принадлежим. Но някакси ние искаме да ги вадим постоянно пред националните ни скоби, смятайки, че те са ни завещани като буквите на Кирил и Методий. Не, ние трябва да се върнем към няколко основни правила, но това е прекалено много пожелателно, за да може да се изпълни в кратко време, тъй като засяга не един мандат, а няколко поколения, които вече даже са започнали да бъдат губени, заради това връщане към добродетелта. Те са заложени (правилата) не в само букварите, те са заложени в Първата книга, те са заложени в Библията, те са заложени в Свещеното писание по принцип, в наследието апостолско и т.н. Оттам трябва да се почне, нашият корен, този, който не само България, но и цяла Европа се отказа преди няколко години, може би едно десетилетие, когато пишеше Конституцията, беше отказа от християнския характер на Европа. От християнския морал, от добродетелта, от обичта към ближния и всичко останало. Европа не е съградена върху брюкселска дантела и писания на администраторите, тя е съградена върху онова, предадено от християнската Църква, най-общо казано, разделена или не, без значение, но ние сме днес това, и французите са това, и италианците, не защото сме по-добри администратори един от друг, или сме побеждавали един друг във войни, а защото сме създадени върху Свещеното писание и Спасителя на този свят. От това Европа се отказа, пишейки своята Конституция, за мой ужас тогава и днес берем плодовете на този втори роден грях, който направи може би Европа към своето зачатие, към своя генезис.

Догодина Папа Йоан Павел ІІ ще бъде обявен за светец, което може да се нарече и европейско събитие, заради неговия огромен принос към Стария континент. При посещението му в България неговите слова бяха насочени към политици, но и към новото поколение българи...
Аз лично съм един от българите, които са имали честта да се представят пред покойния Папа и помня много добре това излъчване, което той имаше вече в личен план. Той имаше изключителни заслуги за края на тоталитаризма, за новото съединяване на Европа, духовно и политическо и беше въобще един знак, ако щете, даже и към Източна Европа, към забравената след 1945 година Европа. Разбира се, че неговата личност и неговото дело, което някакси ни убягва понякога в забързания, сиромашки делник, който водим, трябва да бъде отбелязано подобаващо и аз с голямо удоволствие, като министър на културата, бих се включил, дори и да съинициирам подобно мероприятие в България.

Надявам се да подкрепите и инициативите на Католическата Църква...
Ние бяхме с монс. Пройков съвсем скоро, не сме си говорили по този въпрос, но аз съм в много добри отношения с него, а и с Нунция бяхме заедно. Наистина с голямо удоволствие, само да измислим най-адекватния начин.

А по какъв начин медиите биха могли да съдействат за християнското съзнание и за връщане към християнските корени и дълг на всеки отделен християнин?
Боя се, че Кръста човек го носи в сърцето си, не го носи с професията си, независимо каква е тя. Ако гледаме на медиите като на преден отряд на духовността на голямата България, пръсната извън днешната държава, каквито представители имаме тук десетки, може би тяхното от една страна задължение, може би мисия е по-правилната дума, е да водят след себе си хората. Когато водиш някого, го водиш или към спасение, или към гибел. Много ми се ще, видях тук изключително стойностни, прелестни хора, че голяма част от тези Ваши колеги и наши приятели, ще поведат хората, тази голяма диаспора, която имаме зад граница, ще я поведат именно към добродетелта във всичките й форми. Надявам се, че задграничната българска преса, както тя всъщност е създадена отпреди Освобождението на България, би мога да бъде дори един привилегирован добър пример за журналистическата колегия в България. Тъй като когато човек наблюдава нещата отвън, много често има по-обективното виждане и понякога взима по-правилното решение.

Имате ли носталгия по нещо?
Ако Ви отговоря като историк, имам носталгия към края на ХІХ век, ако Ви говоря като обикновен човек, имам носталгия, че е имало моменти, в които е можело да действам по-добре, отколкото съм действал. Иначе носталгията е едно чудесно чувство, но аз гледам винаги, макар и да съм доста подвластен, да мисля за пътищата, по които да променям нещата от тук насетне. Не можем да върнем миналото, напротив, тези, които са призвани трябва да работят за това минало в хубавия смисъл на думата и да бъдат живите речници на старите истини, които трябва да бъдат пренесени в новото поколение. Няма как да върнем цилиндрите и рединготите, каляските, но със сигурност можем да опитаме да възпитаме нашите деца и въобще следващите поколения по модерен начин в изконните ценности. Ако това може да свърши всеки един от нас, толкова малко, България и светът ще са други, за жалост става все по-трудно.

Всъщност това е може би и Вашата цел като министър? Да направите колкото можете...
Грехота е човек да си поставя конкретни цели, защото винаги забравя, че някой друг решава какво от тях да се изпълни. Аз лично запазих от началото на мандата, който е все още в самото си начало, надеждата да мога да опазя ролята на посредник, посланик и утешител на проблемите на българската култура. Ако това мога да свърша с гилдиите, с неправителствения сектор, с тези прекрасни художници, въобще с хората на духа, това ще е по-голямо удовлетворение от всички сгради, или други неща, или изложби, първопроходници, отрязани ленти, за които мечтаят другите. Аз мечтая за това, да бъда посредник и посланик.

Д.Г.