Не можем да вярваме сами. Вярата е личен дар от Бог, заедно с колективното й духовно
преживяване.
Вярата като свободен отговор на човека към Бога е личен акт. Следователно,
не може да бъде принуден някой да повярва. Да! В историята има примери за религии,
наложени на хората и народите. Въпреки това, наложената религията не означава вяра.
От друга страна трябва да се отбележи, че християнската вяра не е субективен и изолиран
акт. В катехизиса четем: „Никой не може да вярва сам, както и никой не може да живее
сам. Никой не е сам дал вярата на себе си, както никой не дал сам живот на себе си”
(Катехизис, № 166). Ние получаваме вярата от другите и я предаваме на другите.
Повечето
християни са били кръстени няколко седмици или месеци след раждането. След това, общността
на Църквата, започвайки от родителите, се е погрижила за нашето религиозно образование.
Така че, когато някой каже „вярвам” това също означава „ние вярваме”. Днес ние можем
да срещнем лозунга: „Христос - да, Църквата – не”, т.е. „Аз вярвам в Исус Христос,
но учението на Църквата не ме интересува изобщо”. Но този начин на мислене, обаче,
не е много разумен. Само благодарение на общността на първите християни, т.е. благодарение
на Църквата от I век, ние познаваме Исус от Назарет и можем да вземем в ръце Новия
Завет. Ако ние отхвърляме Църквата, която разказва историята на Исус от вече две хиляди
години, как можем да претендираме, че можем да вярваме в този Исус?
Катехизисът
ни напомня, че в съответствие с „Римския ритуал” служителят на Кръщението пита катекуменът:
„Какво искаш от Божията Църква?”. Отговорът е: „Вяра”. Вярата, която дава вечен живот.
Ето защо, въпреки че спасението идва само от Бога, ние изповядваме Църквата като Майка
на нашето ново раждане (вж № 169). От тази Майка получаваме толкова много неща: Словото,
тайнствата, традиционните обичаи, много приятели и накрая - вечния живот.