За Папа Франциск вчерашният ден в Рио започна с един от най-важните моменти на всяка
от световните младежки срещи – изповедите. Красивият парк „Quinta da Boa Vista”, някога
резиденция на бразилското императорско семейство, се бе превърнал в „Feira Vocacional”,
място за срещи и концерти, но най-вече място за най-интимния момент от младежките
дни: 50 на брой бяха подредените изповедални, направени от бяло дърво и възпроизвеждащи
хълма Корковадо, над който се извисява статуята на Христос Спасител.
Светият
Отец отслужи Тайнството на Помирението – твърде радостно събитие за петимата участници
– четирима младежи от Бразилия и Венецуела, и една италианка – 27-годишната Клаудия
от град Пескара, която каза, че срещата й с Папата е била „Вълнение и дар от Бога,
тай като той е разговарял с нея с откровени и обикновени думи.
Ренан Суза,
на 21 години, е един от младежите, изповядани от Папата. Ето и неговите впечатления:
„Бях
доста напрегнат, но когато виждаш погледа му и той ти се усмихва, имаш чувството,
че разговаряш с баща си, струва ти се, че пред теб е Исус… Чувстваш се много предразположен.
Всичко беше много спонтанно. Аз му говорех на португалски, а той ми отговаряше на
испански. Не се съмнявам, че от днес нататък животът ми ще бъде много, много различен!”.
Около
милион и половина младежи участваха в Кръстния път на брега на Копакабана. Най-напред
те мълчаливо се помолиха и размишляваха за Христовите страдания и смърт, след което
изслушаха думите, с които Папа Франциск се обърна към тях. „Какво оставя Христовия
кръст във всеки един от вас? и „Ти кой си? Пилат, Мария , жените или Киринееца”, бяха
въпросите които Папа Франциск зададе на младежите. Но как те отговарят на тези въпроси?
Ето някои от впечатленията на участниците през микрофона на Марина Томаро:
„Несъмнено,
Кръстът трябва да ни учи как правилно да се справяме със страданието и болката, правилният
начин, по който да се справяме с трудностите, които са „малките кръстове”, които самият
Христос ни казва да поемем. Следователно да се научим да се доверяваме, да се доверим
на Христос, като знаем, че Той ще я носи нашата вяра. Ние сме студенти от Биомедицинския
университет в Рим и много често разглеждаме въпроса за болката. Важно е да сме сигурни,
че Христос ни придружава, че винаги ни помага и че на Него поверяваме някои от нещата,
които са по-големи от нас, които не можем да си обясним… Но когато знаем, че можем
да ги поверим на Христос и че той ни придружава, това ни изпълва със сигурност…”.
„Според
мен, нещо много хубаво е възможността да споделяме: мисълта, че Христос е страдал,
дава някакво обяснение и ти помага в мисленето, че можеш да преодолееш този труден
момент и че не си сам в преодоляването му. Важно е също да можеш да посветиш време
и на болката на другите, това е важен критерий, за да се научим да носим кръста си
и да помагаме на другите да носят своя”.
„Кръстът е доказателство, че надеждата
съществува. Може би за мнозина той е отрицателен символ, който означава болка: но
аз мисля, че разтворените върху кръста ръце са ясен знак за надежда, тъй като те са
Христовата прегръдка и примерът на Христос ни казва: „Истина е, аз умрях на Кръста,
но и възкръснах от Кръста”.
„Папата неведнъж каза и повтори това и на Връбница,
че ние не трябва да позволяваме да отнемат радостта ни, надеждата ни за радостно бъдеще.
Аз съм убеден в това, разбира се съзнавам и факта, че животът носи и болка, и страдание,
които обаче ние трябва да можем да виждаме чрез Христос, чрез Христовия кръст: няма
възкресение, няма радост, ако най-напред не преминем през Кръста”.
„Аз
си пожелавам винаги да съм като Симон Киринееца и жените. Но за съжаление, днес човек
при всички случаи преминава и през трите етапа. В момент на отчаяние би могъл да е
като Пилат… Важното е да успее да се изправи и да бъде винаги като Мария и като Киринееца,
и да среща винаги Христос, без да се оставя да пада духом пред земните несправедливости”.
„Аз
по-скоро искам да имам за пример Мария, жените и Киринееца. В този смисъл е важно
да можем да приемаме онова, което Господ ни е отредил: както щастието, така и болката.
Имаше един свещеник, който преподаваше философия и винаги ни караше да размишляваме
върху думата „състрадание”, която означава „страдай със”. Трябва да сме способни да
правим именно това: да преживяваме с хората, да споделяме с тях страданието и да им
помагаме да го понасят”.