50 години от избирането на Павел VІ за глава на Римокатолическата църква

"Annuntio vobis gaudium magnum; habemus Papam (applausi) Eminentissimum et Reverendissimum Dominum, Dominum Joannes Baptista Montini…"

Така кардиналът протодякон Алфредо Отавиани известява пред света на 21 юни 1963 г., че архиепископът на Милано, кард. Джовани Батиста Монтини, е новият глава на Римокатолическата църква, с името Павел VІ. Роден е в Кончезио, провинция на Бреша, Италия, на 26 септември 1897 г. Понтификатът му, продължил 15 години, е белязан още от първите мигове от желанието на Папата да отведе Църквата и Евангелието до всяко кътче на света. Осем дни след началото на Понтификата си, на празника на Светите Петър и Павел, Павел VІ говори за задачата, която го очаква:

„Господ пожела да постави върху моите немощни рамене, може би защото бяха най-немощните и най-подходящите да покаже, че не е Той онзи, който иска нещо от мен. Но е Той, който иска да ми даде неговата помощ и присъствие и иска да действа над мен – най-слабото средство – за да покаже неговата сила, свобода и доброта”.

Павел VІ дава началото на международните апостолически визити: общо 11, през които посещава петте континента. По-специално трябва да се отбележат визитата в Светата Земя (4-6 януари 1964), по време на която се среща с Православния патриарх Атенагор и визитата в Ню Йорк (4-5 октомври 1965), при която посещава главното седалище на ООН.

Многобройни са реформите и новаторствата внесени от Павел VІ в структурите и живота на Църквата. Сред тях: учредяването на Папската комисия за социалните комуникации (19 май 1964), Секретариата за невярващите (9 април 1965), Синода на епископите (15 септември 1965), преобразуването на Sant'Offizio в Конкрегация за Доктрината на вярата (7 декември 1967), учредяване на Съвета за миряните и Папската комисия „Справедливост и мир” (6 януари 1967), Префектурата за финансовата дейност на Светия Престол, Префектурата на Папския дом и Централният статистически отдел на Църквата (15 август 1967), обявяване на Световния ден на мира (8 декември 1967), учредяване на Клериците от Папската капела и Консултативния съвет на града-държава Ватикана (28 март 1968), учредяване на Международната богословска комисия (11 април 1969) и издаване на ново правило за ведомството за Папските церемонии (1 януари 1970), освобождаване на военния Папски корпус с изключение на Швейцарската гвардия (15 септември 1970); учредяване на Папския съвет „Cor Unum” (15 юли 1971), Папската комисия за преразглеждане на Кодекса по Каноническо право на Източните църкви (10 юни 1972).

Сред неговите общо седем Енциклики се помнят по-специално Populorum Progressio (25 март 1967) за развитието на народите и Humanae Vitae (25 юли 1968) за брака и регулирането на ражданията. По време на своя Понтификат свиква шест редовни Консистория на които издига в кардиналски сан 143-ма епископи, сред тях трима са негови бъдещи наследници: Албино Лучани (Йоан Павел І), патриарх на Венеция, Карол Войтила (Йоан Павел ІІ), архиепископ на Краков и Йозеф Ратцингер, архиепископ на Мюнхен (Бенедикт ХVІ).

Умира в Кастел Гандолфо на 6 август 1978 г. На 20 декември 2012 г. Папа Бенедикт ХVІ призна с декрет героичните добродетели на Павел VІ, което е стъпка преди обявяването му за блажен на Католическата църква.

Влюбен в Христос и утвърден в Евангелието, Павел VІ е пастир силно обичащ повереното му стадо. Така пред Радио Ватикана за него говори монс. Еторе Молнати, автор на книгата „Пророческите жестове на Павел VІ”:

„Необходимо е да се навлезе в душата, в чувствителността на този Пата, която е голямото му внимание към модерния човек, белязан както от положителни, така и отрицателни измерения. Основният жест е близостта на Църквата, която се вслушва в света, защото също света може да поучи на нещо Църквата. Това ще бъде и основната характеристика на Пастирската конституция „Gaudium et Spes”. Ето защо, позовавайки се на този основен критерий на Папа Монтини, можем да разберем неговите големи и малки жестове: желанието му да посети Светата Земя, да предостави папската си тиара за бедните, вниманието му към работниците. Но преди всичко големият жест, да продължи пророческият жест на Йоан ХХІІІ, за свикването на Втория Ватикански Събор”.


svt/ rv