Миланският едикт от 313г. – ориентировъчна точка за човечеството

Миланският едикт от 313 г., чиято годишнина честваме, предоставя пълна свобода всеки да изповядва по свой избор религията, която удовлетворява духовните му потребности, след четири века на жестоки гонения из цялата Римска империя. Миланският едикт маркира повратна точка в отношенията на държавната власт към Християнската църква.

Би било наивно това повратно отношение на езическата държавна власт към християнското благовестие да се приема като някакво императорско благоволение. Напротив. Още от деня Петдесятница, когато Евангелското благовестие се понася на пределите на необятната Римска империя, приютила в своята „Pax Romana” (Римски мир), народи и племена от бреговете на Британия, от северните и южните брегове на Средиземно море, Mare nostrum, от Западните брегове на Червено море, та до Месопотамия, почти до устието на реките Тигър и Ефрат, Християнската религия е подложена на жестоки гонения от императорската власт. И защо не? Нали тя е диаметрално противоположна на езическата религия, на законите на обществените взаимоотношения, на морала и на държавното законодателство.

И с оглед на всички тези противоположности, император Нерон /37 – 68 г./ след Христа, открива ерата на мъчениците. Тя ще бъде продължена от императорите Домициан /51 – 96 г./, Траян /53 – 117 г./, Марк Аврелий /121 – 180 г./, Диоклециан /245 – 313 г./, абдикирал през 305 г. и отвратена от собствената си жестокост, ще утихне през 305 г., когато армията провъзгласява Константин /270 – 337 г./ за император. В продължение на четири века, онова голямо множество, което никой не можеше да преброи, от всички племена и народи. Turba magna quam nemo de numerari potuit, /Откр. 7,9/, дава основание на Тертулиан /155 – 222 г./ да твърди: Sanguis martirum semen christianorum /Кръвта на мъчениците е посев за християните/. Да, християните в империята променят религиозния й облик., дори в императорските дворци, като свидетелстват със слово и начин на живот за Христовото благовестие за мир на земята и братолюбие, и като не милееха за душата си дори до смърт. /Откр. 12,ІІ/. Тъй че на основание на тези факти, без притеснение може да твърдим, че Миланският едикт е своеобразен лавров венец, с който историята окичи непоколебимата вяра на мъчениците във вечната истина на Христовото благовестие за мир и братолюбие, единствената истина за Триединния Бог, Отец, Син и Свети Дух, единствената истина за човека, за неговото достойнство, за неговото настояще и бъдеще. „Veritas Domini manet in aeternum”, „Истината Господня пребъдва вечно” (Пс 110,2).

И тъй, през февруари 313 г., при понтификата на папа Милтиад (311-314), император Константин І разрешава изповядването на християнската религия и мирното съжителство на Християнството с езическия култ в пределите на Западната римска империя.

Лициний, император на Източната римска империя, след завръщането си от Медиоланум – Милано, където при среща с император Константин отпразнува брака си с неговата сестра, на 13 юни 313 г. в столицата Никомедия обявява текста на грамотата, която в общи линии преповтаря прилаганите в Западната римска империя разпоредби в полза на Християнското вероизповедание. Този документ е известен в историята като Милански едикт 313 г. Той е преведен от латински на гръцки от Евсевий Кесарийски (265-340) и е включен в историческия труд на апологета Лактанций (260-325), озаглавен за смъртта на гонителите, Demortibus persecutorum, том ХVІІІ. С този декрет е призната свободата на съвестта и вероизповеданията в Римската империя.

Ето и някои по-съществени моменти от текста на декрета:
„От дълго време, считайки че свободата на религията не трябва да бъде отричана, а по-скоро да бъде предоставена възможността на разума и волята на всеки да приема според предпочитанията си божествените дела, ние бяхме поканили християните да съхранят вярата на своята общност според тяхното учение и религия. Но твърде възможно е някои християни да са били след това възпрепятствани да практикуват своето вероизповедание…”

„/Ето защо/, когато аз, Константин Август и аз, Лициний Август, по щастливо предзнаменование дойдохме в Медиоланум Милано и когато там обсъждахме това, което касаеше изгодата и общественото добруване, сред нещата, които ни изглеждаха, че ще бъдат от полза за всички в много отношения, решихме първом и преди всичко да заповядаме щото уважението и честта на Божеството да бъдат осигурени и да дадем на християните свободна и неограничена възможност да изпълняват своя култ… По отношение на християните заповядваме така също местата, където преди това те са се събирали… да бъдат реституирани без да им се изискват пари и каквато и да е компенсация. Този, който е влязъл във владение на тези места, трябва да ги предаде по най-бързия начин на християните…”

И тъй, с благотворна цел и напълно законно, ние решихме и желаем никому да не бъде отказвана свободата да следва и да спазва религията на християните и всекиму да бъде предоставена свободата, след обмисляне да изрази присъединяването си към религията, която счита полезна за себе си, тъй че Божеството при всички обстоятелства да ни дарява обичайното си предопределяне и благосклонност. (Евсевий Кесарийски, История на Църквата, (т. Х, гл.V, 1-5)

В заключение да си припомним едно предшествало Миланския едикт събитие, което многовековната история на древна Сардика свидно и със законна гордост съхранява. Става реч за Сардикинския декрет от 311 г. Негов автор е Гай Валерий, 250-311 г., който през 293 г. е провъзгласен за Император тетрах на Източните територии на Римската империя, след абдикацията на император Диоклециан.

Основната цел на Сардикинския едикт е залегнала в следния текст: „С оглед на нашата милост и неизменен обичай да даваме прошка на всички, ние с най-голяма отговорност счетохме, че трябва да разпрострем снизхождението си… християните да могат отново да съществуват и отново да издигнат домовете, където са провеждали събранията си. Нека се молят своя Бог за нашето, на държавата и за свое собствено здраве и пребъдване, така че и държавата да остане във всичко здрава и те да могат необезпокоявани да обитават бащиното си огнище. Лактанций, т. ХХХІV.

Сардикинският едикт е родоначалник на ново явление в религиозния, политическия и обществен живот на обществото и междудържавните взаимоотношения. Така Сардика, древната и вечно млада София, градът на мъдростта, остава столица на толерантността.

Миланският едикт от 313 г. като събитие е позабравен факт. Поуката обаче, която императори, крале, държавни ръководители и народите не е трябвало и до свършека на света да пренебрегват, е жива. За това свидетелства признанието на заточения на остров Света Елена император Наполеон Бонапарт (1769 – 1821 г.). В спомените си той отбелязва „че в света съществуват и две власти – на Кръста и на сабята. В борбата между тях краен победител винаги е Кръстът”. Признание, белязало съдбините на народи и държави, признание като ехо от онзи таинствен повик, носен от урва на урва и от век на век: In hoc signo vinces (С този знак ще победиш.)

Иван Теофилов