Ролята на епископите

Служението на епископите в живота на Църквата е централната тема на съборното постановление Christus Dominus, обнародвано от Папа Павел VI на 28 октомври 1965 г. „Без епископите няма Църква” заявява Свети Игнатий Антиохийски в началото на II век. Един от плодовете на Събора бе именно засилването на ролята на епископите, които са определени като „наследници на апостолите като пастири на душите” (CD, n. 2).

Едно от основните задължения на епископите е проповядването на Евангелието. Въпреки това, то не е абстрактно проповядване, a се отнася до всичко онова, което е важно за човешкия живот. В постановлението Christus Dominus, четем: епископите „учат колко голяма е стойността, според учението на Църквата, на човешката личност, на нейната свободата и живот, на семейството […], на създаването на потомство и възпитанието на децата, на гражданското общество с неговите закони […], на труда и отдиха, на изкуствата и техническите изобретения” (CD, n. 12).

За да изпълняват мисията си, подчертава Съборът, епископите трябва да се ползват „от пълна и съвършена свобода и независимост от всякакви граждански власти”. От друга страна, когато става въпрос за насърчаването на един справедлив закон, те трябва да хармонизират действията си с тези на обществените власти.

Друга задача на епископите е насърчаването на коректни отношения със свещениците: „Те трябва да гледат на тях като на синове и приятели, готови да се вслушат в тях и да се отнасят към тях с доверие и с доброжелателност”. Епископът следователно трябва да отделя време за своите свещеници, за да бъдат заедно като „едно семейство, в което епископът е като баща” (CD, n. 28).

Накрая, Съборът напомня на епископите стойността на все по-тясното сътрудничество между тях самите. Една от формите на това сътрудничество е формирането на епископските конференции. Въпреки това, те не са като правителства, а по-скоро като асамблеи на приятели, които съвместно упражняват своето пастирско служение.

bp/ rv