Църквата като Тяло Христово

Световният Младежки Ден в Мадрид и думите на Папата разкриха напълно естеството и вътрешното развитие на Църквата като Тялото на Разпнатия и Възкръснал Христос в контекста на съвременните социални и културни проблеми. Да си припомним темата на СМД: „Вкоренени и утвърдени в Христос, укрепени във вярата”.

За да се разбере нуждата от новата евангелизация е нужно да вникнем в богословско-библейския промисъл за църковната действителност, за да откроим по-добре отделните събития, свързани с подготовката на Синода за новата евангелизация.

Историческите факти: Исус утвърждава учениците си за Църква
През своите три години обществена дейност Исус събра около себе си своите учениците. Подхранваше ги с Божието слово за човечеството. Създаде условия за близки взаимоотношения с Бог Отец и братята, такива, каквито трябва да бъдат, според промисъла на Божествената любов и в хармония с човешкото достойнство. Заедно създадоха приятелска среда, в която Исус беше Учителя. Но, както знаем от евангелията, учениците не разбраха напълно думите на Господа. Евангелистите описват момента на тяхното пристигане в Ерусалим. Нараства напрежението и враждебността към Исус от Назарет. Новостта, която Той провъзгласява е възприета като заплаха за установения социален ред и властта. Управниците решават да го погубят, да го отстранят от обществения живот. Исус знае, че го очакват Страданието, Кръста, че трябва да умре, преди Отец да покаже силата на Възкресението.

Апостолите гледат повърхностно на всичко случващо се, както подобава на обикновените хора. „Кажи, на тези мои чеда, да седнат, единия от дясната ти страна, другия – от лявата в Царството ти”. Апостолите не са способни да се откъснат от характерния за обществото начин на мислене, а дори се затрудняват да вникнат в смисъла на събитията, в които участват, заедно с Христос, по пътя им към Ерусалим.

След арестуването на Исус, идва ред на съдебния фарс. Световният механизъм се сблъсква с Праведника и ценностите, които носи на земния живот. Учениците се изгубват, обхванати са от страх. „Не познавам този човек”... Исус е прокуден, изгонен от града, от земята. Отива на Кръста. Бива разпнат.

Общността на апостолите се разпада, защото те губят смисълът на техния съвместен живот. Надеждата, която до този момент е причина, за да бъдат заедно и да действат задружно, е разбита. Всеки един от тях търси начин да подреди бъдещето си. Двама заминават за Емаус, един се откъсва в покрайнините на града, друг, отчаян, се завръща към риболова... Преобладаващи са центробежните сили.

Докато всички опитват да намерят убежище, чрез бягство и отдалечаването, срещат Възкръсналия Христос на път за Горницата. Срещата е мъчителна, обстановката е тягостна. Понякога, точно както при срещата на Исус с Тома, учениците са изпълнени със съмнения и недоверие, преди съвестта им да проговори и да осъзнаят напълно смисъла на Възкресението. „Господ мой и Бог мой...”

Именно тогава, след мъчителният опит на Кръста и Възкресението, но и след опита от собствената слепота и слабост, страх и недоверие, след срещата с Възкръсналия Бог, Исус отделя апостолите от общността на Синагогата ги провъзгласява за своя Църква. След всички тези изпитания им поверява важна мисия „Отидете по целия свят и проповядвайте Евангелието на всяка твар. Ще бъдете мои свидетели... Ще бъда с вас през всички дни, до свършека на света”.

Апостолите остават в молитвено общение с Мария, Майката на Исус от Назарет, която се превръща в Майка на Църквата. Всички живеят заедно в жилището-свидетел на изминалите събития, в което ще посрещнат и Петдесятница. Нещо узрява в мислите и сърцата им. Познанието, опитът от годините, прекарани с Исус, значението на Разпятието и Възкресението, с които са осенени, Благодатта и Силата на Светия Дух, които ги изпълват, им дават сили да реализират призванието си. Апостолите се отправят на път, обикалят градове и села, възвестявайки Благата Вест, чак до края на света.

Духовен аспект: Църквата като отражение на Божествената светлина на Отца
Така преди повече от две хиляди години се развиват нещата. Но техният смисъл е по-дълбок. Догматичната Конституция Lumen Gentium на Втория Ватикански Събор описва Църквата като отражение на Божествената светлина на Отца. Решителният за спасението момент е Пасхалната Тайна на Христос. Два са аспектите на Пасхалната Тайна, чрез които Исус установи завет с човечеството:

– очистването от греховете, което премахна препятствието пречещо на този завет и позволи подновяването на диалога с Отца.
– прославата на Христос в небесата, стоящ от дясната страна на Отца „Ти си моят Син”. Както четем в Посланието до евреите – Бог въведе Христос като Първороден Син в бъдещия свят”. Не „в космоса”, а в „бъдещия свят”. „Всички Божии ангели ще му се поклонят”. Апостол Тома, след разкъсващите го съмнения за вярата и доверието, възкликва спонтанно, от дълбините на сърцето си: „Господ мой и Бог мой”.

Новият Завет – символ на единството между Исус и човека
Новият Завет бива установен в пълно единение на Господ Исус с нас. Той пое върху себе си съдбата ни, включително страданието и смъртта, които са последствие от, и по този начин реализира докрай нашето призвание. За да направи възможна нашата святост, Той се обедини с нас и станахме едно цяло. Той оповести и ни засвидетелствува Божествената любов чак до кръстната си смърт и чрез силата на Възкресението.Той извести, че милосърдието му е вечно. Славата Христова не е слава на амбициозна личност, възгордяла се от собствените си дела, а е слава на любовта, слава на обичащия до смърт, на установилия общение между нас, грешниците и Отца. Вместо да заеме висока позиция, за да установи диалог между хората и Бога, Христос избра да бъде равен и напълно единен с последните измежду хората, с осъдените на смърт. Чрез своята смърт и страдания, приети със синовно покорство и братска солидарност, начерта пътя към Новия Завет, път на общение с Бога, преоткрит за нас, грешниците. Постави своето човешко естество в съкровенна връзка с Бог.

Тази Новост изисква подобаващ стил на живот, подходящ стил за междуличностните взаимоотношения, в поведението на човека към Бог, но също към ценностите в света. Докато не се промени сърцето на човека, не ще бъде възможно ново единение. Чрез Христос се установява контакта, учредява се Завета. „Вие сте Тялото Христово и по отделно, негови членове”. Тялото и Кръвта Христови възстановяват връзката и сътворяват Новия Завет.

Тялото Христово реализира съвършеното общение между човека и Бога
Исус премина от този свят при Отца. По време на духовните упражнения с Папата и Ватиканската Курия, кардинал Албер Вануа подчерта, че това преминаване не е „пътуване в космоса”, а преобразяване, освещаване, както се казва в четвъртото Евангелие: „за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината”. В славното Христово Тяло се реализира съвършеното общение на човек с Бога. Резултатността в духовния и апостолски живот не се постига чрез външни средства и различни дейности, а чрез лично приемане на Божията воля в Христа. Това приемане трябва да се разпростре във всички аспекти на нашето съществуване. Така, благодарение на дейното и креативно присъствие на християните, ще се укрепи дълбоката връзка между хората, механизмите на обществения живот, национален и международен, ще намерят правилната посока на своята дейност „за благото на отделната личност и за общото благо”.

В началото, Църквата се роди с дванайсетте апостоли от универсалния Дух за всички народи и като последствие от това, още от първите мигове на своето съществувание се посвети в служба на всички култури, за да бъде един-единствен Божи народ. Така е и днес, в наши дни. Вторият Ватикански Събор подчертава това в началото на Конституцията Lumen Gentium в която четем: „Христос е светлината на народите, а този Свещен Събор, събран в Светия Дух, горещо желае да озари всички хора със светлината Христова, която сияе върху лика на Църква”.

Кръщението - „врата” към спасението
Църквата, в която се влиза чрез кръщението е своеобразна триединна врата, която отваря към новия живот и води към силата на спасението, кореняща се в Разпятието и Възкресението на Господа. Кръщението отваря за нас вратата на Църквата, като Тяло Христово. Кръщението, както казваше Йоан Павел II „е начало на срещата, на единството, на общението, за които целия земен живот е като един предисловие и въведение. Изпълнението и пълнотата принадлежат на вечността. Този свят отминава. Ето защо, трябва да се озовем в „Божия свят”, за да достигнем края, за да достигнем до пълнотата на живота и призванието на човека”. (Краков, 10 юни 1979).

Съборният документ преминава от кръщението към евхаристията, чрез която Христос ни дарява своята плът и ни преобразува в негово тяло. Кардинал Ратцингер пише: „Ясно е, че Исус извести Божието царство, като за тази цел събра около себе си млади хора. Не им предаде Словото си като едно ново тълкуване на Стария Завет, а чрез тайнството на Последната Вечеря им дари единственото средство, чрез което всички, които Го признаят, ще имат възможността да станат едно в Него по нов начин. Свети Павел посочва тази общност като „едно само тяло с Христос, като духовно единство на тялото”.. Църквата не е замислена и изградена от хората, тя е създадена от Светия Дух. Тя е дело на Светия Дух и ще остане такава завинаги”. Кардинал Ратцингер заключва: „Христовата Църква не е неосезаема, скрита зад многобройните човешки здания, а съществува наистина, като Църква от плът и кръв, дава доказателства за своята идентичност, чрез изповедта, чрез Тайнствата и апостолската приемственост”. Институцията няма водещо значение, тя е богословски относителна, а на моменти дори вредна. По своята същност, тя реално принадлежи на въплъщението. Господ обещава, че „Вратите на Ада не ще и надделеят”.

zor/ rv