Кирил Карталов: новият понтификат дава изключителна възможност за България

Първото слово на Папа Франциск към дипломатите акредитирани към Светия Престол коментира Кирил Карталов, кореспондент на Папския Комитет за исторически науки и автор на книгата „Папската дипломация”. В началото на март той беше сред организаторите на международния научен семинар „Вяра и дипломация” в Католическия университет в Милано, като тема на доклада му бе „Дипломатическата мисия на монс. Ронкали в България”.

*********
„Първото нещо, което ме впечатли е кратката реч на Папа Франциск, около 12 минути, което се различава от традиционните слова на неговите предшественици, достигащи обикновено до един час. Също така връщането към темата за бедността и любовта към бедните, свързани с избора на името на свети Франциск Асизки. Другият акцент бе мира, като Папа Франциск подчерта, че няма истински мир без справедливост. Това припомня думите на Йоан Павел ІІ от неговото слово по случай Световния ден на мира от 2002: „няма мир без справедливост, няма справедливост без опрощение”. Така Папа Франциск прави голям континуитет на посланието за мира. Друг много важен момент бе значението на думата понтифекс, която от латински език означава онзи, който изгражда мостове. Това показва желанието на Папата да изгради диалог с дипломатическите представители, които пък от своя страна да помогнат за изграждането на мира, като предадат на своите народи папското послание. Друга голяма тема в словото на Папата бе и диалога между религиите, най-вече с исляма. Това е продължение на линията в понтификата на Бенедикт ХVІ. Диалог също и с невярващите, които имат изключително важна роля за изграждането на мира в съвременния свят.

Всъщност, това е втората среща на дипломатите акредитирани към Светия Престол с Папата, тъй като през януари Бенедикт ХVІ вече се срещна с тях по традиция в началото на годината. Могат ли да се правят паралели между словата на двамата папи към дипломатите?
Рано е да се правят паралели в линията на външната политика на новия папа. Това, което каза Бенедикт ХVІ на 7 януари бяха конкретни теми свързани с неговия понтификат: мира, икономическата криза и защитата на живота. Почетният папа посочи регионите в които насилието или напрежението застрашават мира (Сирия, Израел, Палестина, Ирак, Египет, Нигерия, Конго и Африканския рог). А сред „противниците” на мира той видя икономическата криза: за да може тя да бъде преодоляна е необходимо да се възвърне чувството за труд и пропорционалната на него печалба. За Бенедикт ХVІ изграждането на мира преминава и през защитата на човека и неговите основни права, сред които и религиозната свобода. Всичко това се развива в контекста на глобален релативизъм и европейска секуларизация. Папа Франциск също се спря на три теми, но без да ги задълбочава, което беше ново и интересно. Акцентът беше върху човешката бедност – материална и духовна, и засилването на диалога с исляма и с невярващите. В това отношение новия папа показа континуитет с линията на своя предшественик.

Можем ли да намерим някакви послания от папското слово и към България?
Обръщението на Папата естествено касае и нашата страна. България е част от едно голямо човешко семейство и има свой дял в изграждането на мира. Това което се очаква от нас е по-голямо внимание към ролята на Римския Папа и неговите послания, както и търсенето на по-близки взаимоотношения с него, тъй като нашата история и човешки опит могат да бъдат изключително полезни. Словото на папа пред Дипломатическия корпус беше своеобразна „прегръдка” със света, което има за цел именно чрез дипломатическите представители Папата да достигне до всеки един човек с неговите радости, драми, очаквания и надежди. То е призив към всички държави, включително и България, да участват в борбата срещу материалната и духовната бедност и изграждането на мостове, които да бъдат ориентир и да допринесат за общото благо.

В един много близък период от време бе избран български патриарх и римски папа? Виждаш ли в това съвпадение някакъв знак или възможност?
Бих искал да чета такава възможност. Това е уникален шанс за православна България да има своя принос в изграждането на мира. За духовния просперитет на нацията, необходимо е да се създаде нов диалог – задълбочен, искрен, без предубеждение – за взаимно опознаване и допълване, тъй като католицизма и православието са двете страни на една монета, на едно автентично християнство. Изборът на български патриарх и римски папа дават изключителна възможност за това.

Димитър Ганчев

Предлагаме някои от публикациите на Кирил Карталов за ватиканската дипломация:

Ролята на папската дипломация в изграждането на мира
Папската дипломация след почти 2000 години християнска епоха, днес е значително променена. Ако дейността на посланиците, защитаващи интересите на римските папи през християнската древност и през Средновековието е служила да се запази и развие тяхната власт, със зараждането на реформираните християнски изповедания в зората на модерната епоха, папските дипломатически представители са се посвещавали вече на по-строго свойствени за Църквата задачи. Папството реагирало на промените в политиката с ограничаване до възлагане на по-присъщи задачи от църковен характер – особено след Трентския събор – в дейността на нунциите, съсредоточавайки се все повече върху различните аспекти на дисциплината и духовността. Едва след маргинализирането на Църквата от държавния живот под въздействието на модерните идеологии, папската дипломация намира все по-голяма опора в хуманитарното си измерение.

От началото на понтификата на Йоан XXIII, но особено след силния тласък, даден от Павел VI и после от Йоан Павел II, Светият престол се съсредоточава в защита на международните интереси, отнасящи се по същество към държавите, но които – в концепцията на Католическата църква – са ценностни и основни принципи, вдъхновяващи се от достойнството на човешката личност и от неговия духовен мир. Става въпрос за интереси, които се отнасят до добродетелите и правата на отделните хора, групи и народи, обединени от необходимостта да работят за разбирателство помежду си и за международния мир.

Три са главните извора, които позволяват да се идентифицират линиите на дипломатическо поведение на Светия престол в защита на интересите, с които той се ангажира. Първият извор е пастирската конституция Gaudium et spes на Втория ватикански събор, където са изложени принципите, от които се ръководи мисията на Католическата църква в съвременния свят в подкрепа на развитието на мира между народите.

Вторият извор са посланията на папата във връзка с честването на Световния ден на Мира. В тях се излагат проблеми на запазването и развитието на мира, проблеми, свързани с потенциални причини за конфликти и кризи между държавите и народите. След началото, дадено от Павел VI на инициативата за честване на първия Световен ден на Мира (1 януари 1968 г.), документите от следващите години се отнасят до общи теми като запазването на мира, справедливостта, човешкото достойнство, дълга към мира, отказа от насилие. Впоследствие, от Йоан Павел II са разглеждани по-конкретни и по-специфични теми и проблеми, но все в перспективата за развитие на мира: противостоенето Запад-Изток и Север-Юг, преодоляването на границите и солидарността, религиозната свобода, правата на малцинствата, екологичния проблем, свободата на съвестта, бедността, хуманитарната помощ, тероризма, новия международен морален порядък. Изборът на темите впечатлява и от гледна точка на обстоятелството, че за разлика от практиката при другите дипломатически мисии, дипломатическата дейност на Светия престол е тясносвързана с личността на понтифекса.

Третият извор на указания за развитието на папската дипломатическата практика са изказванията пред Дипломатическия корпус, акредитиран към Светия престол. Те могат да се тълкуват и като своеобразно обръщение към света. В тях папата подхваща теми, които са му на сърцето, но не с цел да бъде съдник, а за да припомни задачата на Църквата, която с критическо съзнание придружава човешките съдбини по всяко едно време.

Връзката „бедност – мир“ в папското учение през XX век
Още по време на понтификата на Павел VI (1963-1978), Църквата прави епистемологична революция в своята доктрина за мира. Папата индивидуализира двойния характер на мира: вътрешен и външен мир. Външният мир, които е гражданският и политическият, може да се построи само и единствено чрез вътрешния мир (или „мирът на сърцето“) на онези, които искат да го реализират. Размислите на този папа са един нов прочит на класическото отношение война-мир и представляват теология на мира.

Йоан Павел II (1978-2005), в контекста на първите отекващи години от идеологическото противопоставяне между изтока и запада и в този на драматичния конфликт в Босна-Херцеговина, говори за бедността като „извор и резултат от конфликтите по света“, за „справедливо разпределяне на ресурсите по земята“ и за това, че „който търси мир, трябва да се приближи до бедните“ (срв. Послание за Световния ден на мира от 1 януари 1993 г.).

Бенедикт XVI (2005-2013), в контекста на комплексния феномен на глобализацията, говори за „борба срещу бедността за построяване на мира“ като различава „морална бедност, духовна бедност и бедност в отношенията между хората“ (срв. Послание за Световния ден на мира от 1 януари 2009 г.).

Франциск отправи покана към представителите на страните от всички краища на земята да се изграждат мостове; всички заедно да вървят по пътя в борбата срещу материалната и духовната бедност за реализирането на един истински мир. Папата допълни, че „този път ще бъде труден, ако не се научим да обичаме нашата Земя“, да уважаваме „творението и околната среда“ – теми, присъстващи в енцикликата Caritas in veritate на Бенедикт XVI.

Понастоящем Светият престол има установени дипломатически отношения с 180 държави – почти всички членки на Организацията на обединените нации, без да броим тези с международните организации. Този факт прави от Светия престол втората държава в света с най-много дипломатически отношения (на първо място са САЩ с 188 държави). Практиката на Светия престол да установява дипломатически отношения с държавите е във възходяща градация: в началото на XX век има с 20 държави; през 1978 г. – в началото на понтификата на Йоан Павел II, има с 84 държави; през 2005 г. – при възшествието на Бенедикт XVI, има с 174 държави. Към тези държави трябва да се прибавят Европейския съюз, Суверенният Малтийски орден и една мисия със специален характер към Организацията за освобождение на Палестина.

Светия престол присъства и в международните организации: в ООН (както в Ню Йорк, така и в Женева) със статут на „наблюдател“; пълноправен член е на седем организации или агенции в системата на ООН (като ЮНЕСКО, ФАО и др.), докато е наблюдател в други осем; член е или наблюдател в пет регионални организации (като Арабската лига и Африканския съюз).

Най-голямата държава, с която Светия престол няма дипломатически отношения е Китай, но има нунциатура в Тайван, където от 1979 г. обаче не пребивава нунций, а шарже д’афер.

Без да броим Косово, който все още има противоречив международен статут, остават 16 държави, с които Светия престол да установи дипломатически отношения; повечето са азиатски и с мюсюлманско мнозинство или управлявани от комунистически режими: напр. няма папски представител в Афганистан, Северна Корея, Малдивите, Оман. През 2010 г. е номиниран папски представител без резиденция във Виетнам, докато в три африкански държави – Чад, Малави и Габон – дипломатическото представителство на Светия престол се е стабилизирало с присъствието на шарже д’афер. В други седем държави присъстват апостолически делегати, които представляват Светия престол към местните католически общности, но не и към правителствата. Трима в Африка: Комор, Мавритания и Сомалия; и четирима в Азия: Бруней, Лаос, Малайзия и Мианмар. Традиционно и по исторически причини, Светия престол не приема посланици, които са акредитирани и към Италия.