Икуменическото възпитание е интегрална част от призванието на всеки вярващ към пълното единение

Отбелязването на 50-годишнината на Втория Ватикански събор означава да придобием една цялостна визия за него. Това се изразява в извървяването на основните пътища, „големите артерии”, където откриваме неговите идеи, цели, критерии за интерпретация, свързващите елементи, всичко това, което е една неразделна част от документите на Събора, от където често са произлизали приоритетни теми за последвалия богословски размисъл.

Икуменизмът е един от големите хоризонти, които са оформили богословската мисъл на Събора, понеже „поощряването на възстановяването на единството между всички християни е едно от основните намерения на Светия втори ватикански икуменически събор”, както припомня началото на Декрета за икуменизма „Unitatis Redintegratio” (№ 1) и както бе предречено от папа Йоан XXIII вечерта на 25 януари 1959 г., когато по време на вечернята в базиликата „Св. Павел извън стените” обяви намерението си да свика вселенски събор. Икуменическото възпитание обаче принадлежи на тези аспекти, които не са широко развити в съборните документи и се оказа един болезнен момент, така че той става от времето след Събора до ден днешен един от приоритетите в търсенето на видимото единение сред християните. Следователно и икуменическото възпитание „навършва” петдесет години и заслужава малко размисъл.

Опорна точка е това, което се посочва в „Unitatis Redintegratio” (№ 5): „Грижата за възстановяване на единението засяга цялата Църква, и вярващите, и пастирите, всеки според собствените му способности както във всекидневния християнски живот, така и в богословските и историческите изследвания”. Изявлението е ясно и предпоставя несъмнено, че икуменическото възпитание е ключов аспект в търсенето на пълното единение между християните. Това възпитание се оказва задължително условие за да може процесът за чувствителността към икуменизма да бъде ефективен; но също така е ясно, че то трябва да се планира по начини, които уважават разнообразието от призвания, харизми и служения в Църквата и са подходящи за тях, различавайки се по цели, методи, съдържания и процедури. В действителност, ако специфичният принос на всеки орган на тялото го прави жизнеспособен и здрав, като отбеляза апостол Павел в Първо си послание до коринтяните (12, 1-24) - текст, който вдъхновява еклесиологията на общението на Втория ватикански събор -, така също съзнанието и отговорността към насърчаване на диалога и обмяната на дарове между Църквите, в съответствие с мисията на всеки вярващ, е това, което ще направи плодотворно търсенето на единението и ще позволи постигането на пълното общение.

Тази перспектива не е само критерий за функционалност, така че поемането на отговорност и икуменическа чувствителност в собствената среда да гарантира създаването на ефективна мрежа от хора и структури в служба на единението. Перспективата е и отговор на една дълбока еклесиологична необходимост. Всъщност, да се мисли за възпитателните пътеки според многообразието от призвания и служения означава да се определи икуменическото възпитание според нуждите на „съборността”, т.е. според вселенския характер, но в същото време и според особеностите на Божия народ, призван да известява универсалността на спасението във всеки конкретен контекст (срв. „Lumen Gentium”, № 9 и 13). Освен това, икуменическата заповед от Евангелието на Йоан („да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил”, Йн 17, 21) се отнася за всички вярващи. Исус се моли, за да може всички да бъдат едно, като повери тази молитва на всеки християнин, така че всички християни и цялото човечество да осъществят тяхната съдба.

Това желание на „Unitatis Redintegratio” (№ 5) е вече частично прието от документите на църковното учение, поне на теория: виждат се икуменическите измерение в документите за възпитанието - от „Optatam totius” (№ 16) до „Pastores Dabo Vobis” (№ 54) - и в богословските документи, от „Sapientia Christiana” (№ 67-69) до „Основния план за свещеническото възпитание” на Конгрегацията за католическото образование (№ 64, 77, 80, 96). Папският съвет за насърчаване на християнското единение има една особена отговорност за насърчаване на икуменическото възпитание, създавайки теоретични принципи и практически насоки и вече е публикувал редица специални документи. Още през 1970 г., в документа „Икуменизмът в областта на висшето образование” бе заявена необходимостта от обучение не само за тези, които работят на различни нива в рамките на икуменическото движение, но също така и за преподавателите по богословие, възпитателите и пастирите. „Упътването за прилагане на принципите и нормите за икуменизма” от 1993 г., което най- често говори за целите, съдържанието, заинтересованите страни, методологията в процеса на обучението, посвещава цяла глава на икуменическото възпитание и още една на структурите в служба на единението. Там се изразява надеждата, че на структурно ниво всяка образователна институция ще осигурява място на уводен курс в икуменизма за пастири и бъдещи възпитатели и че по отношение на съдържанието, всяка богословска дисциплина ще приеме една икуменическа оптика, така че диалогът и търсенето на единението да се превърнат в елемент, присъстващ във всеки сектор на възпитанието и живота на Църквата (№ 73-90); също така се насърчава създаването на центрове и институции, специализирани в икуменизма (№ 90). И накрая, един документ от 1997 г., от същия Съвет, „Икуменическото измерение на лицата, които се посвещават на пастирското служение”, където се скицира основна учебна програма за академични институции, които имат за цел такова обучение, където се обясняват по- подробно преподаваните предмети.

Най- иновативният аспект на „Упътването” от 1993 г. и това, което пряко прилага препоръките на „Unitatis Redintegratio” (№ 5), е акцентът върху възпитанието на вярващите. Всяко измерение на живота на вярата и всеки възпитателен път може да стане повод за започване и съзряване за икуменизма: слушането на Божието слово, проповядването, катехизиса, литургията, духовния живот и специфичната активност на всяка група или сдружение (№ 59-64). По същия начин, всяко място може да стане фактор във възпитанието към диалог, особено там, където става човешкото развитие: семейството, енорията, училището, сдруженията на верните, манастирите и семинариите (№ 65-69).

Става въпрос за едно важно развитие: пълното общение, в действителност, няма да бъде постигнато единствено чрез богословски обмен, въпреки че това е един основен аспект, но ще се реализира само ако Църквите и църковните общности ще вървят заедно, ако целият Божи народ се запъти към едно живо и истинско общение, по един път на благодат и любов, построен с приноса на всеки. От тази гледна точка е много важно, че Папският съвет за единение, насърчавайки и популяризирайки икуменическото възпитание - и по-специално в „Упътването” от 1993 г., № 55, - припомня важната роля на местната Църква, в която съществува конкретната възможност, че призивът за възпитание ще се превърне в реалност и привилегировано място, където той ще се вкорени.

Въпреки това, независимо от толкова мъдрите и ефективни насоки, в същото време опитът показва, че структурите и стратегиите за обучение са все още неосъществени в някои случаи, а в други - само частично. Но състоятелността на заповедта за диалог и настоятелността на църковните документи за необходимостта от подходящо обучение не позволяват да се остане само в това осъзнаване, без да се направят опити да се открият причините за това разделение между желаната цел и състоянието на нещата и без да се направи нещо, за да се преодолеят.

Първата причина може да бъде липсата на едно добро познание за това, което наистина е икуменизмът. Стереотипите, неточни в максимализма им (които смятат икуменизма като компромис или загуба на основните ценности на собствената вяра) или минимализма (които смятат икуменизма за търсене на най- малкия общ знаменател или просто за благотворителна сантименталност), са доста разпространени и вредят на истинската причина за единението. Те представляват пречка за да подходим към въпроса, за да го разберем или да се задълбочим в идеите му.

Може би ключът за излизане от ситуацията е създаването на ефективни инструменти, които освен че предоставят прозрения за експертите, може да дадат реалистична картина за икуменическата сфера и я представят на вниманието на пастири и вярващи. Често богословските производствения се ограничават до използването им само от експерти, подхранвайки пропастта между „елитния” икуменизъм и икуменизма, който е призвание на общността в нейната цялост. Поради тази причина, изключително ценно е създаването на осъвременени наръчници и дейността, извършвана от много центрове за обучение и научни изследвания по икуменизъм по света.

Втората причина за липсата на ентусиазъм за икуменично обучение се корени във възприемането на икуменизма като една далечна реалност за пастири и вярващи, която е достъпна и интересна само за експертите. Въпреки че е вярно, че има научни проблеми, които изискват подход на специалист или професионалист, също е вярно, че центърът на търсенето на единението е едно призвание, което принадлежи по толкова безспорен и неотменим начин на всеки вярващ и на всяка общност: това е призивът да бъдем свидетели на любовта на Отца, който ни е дал помирението в Сина Му, и е дал Своя Дух в нашите сърца, за да бъдем в състояние да сме в общение. Това, в крайна сметка, е последната цел на икуменическото възпитание: да станат християните по света - започвайки от собствените Църкви - строители, податели и получатели на общението.

Със сигурност има и други причини от историческо, културно и образователно естество, но тези две причини фокусират по- добре близостта на икуменизма до природата и мисията на Църквата. Цел на икуменизма е да се открие в самоличността на християните заповедта да се обичаме един друг, защото след като се осъществи тази здрава и видима любов, ще може да се синхронизира дейността на Църквите в проповядването на Небесното Царство. Но преди това, целта е животът с вярата и призивът да бъдем свидетели на възкресението за света. Икуменическото възпитание, като обучение за диалога, което поставя постигането на единение и общение в центъра на пътя на Църквите и отделните християни, е в истинския смисъл на думата християнско възпитание.

Вторият ватикански събор откри нова ера, която изисква от целия Божи народ да бъде възпитан към уважение и внимание към другите, да е в състояние да направи жестове за обръщение към Христос в Неговата Църква, която Той е искал да е една и да е активен в строителството на пътища на единение и проекти за помирение.

Йоан-Павел II, в апостолическото си послание в края на Големия Юбилей на 2000 г., „Novo Millennio Ineunte”, показва един от пастирските приоритети на общността, която отбелязва две хилядолетия на християнското послание: „[...] трябва да се насърчава една духовност на общението, оказвайки я като принцип на образованието във всички места, където се формира човекът и християнинът, където се обучават служителите на олтара, богопосветените и пастирските деятели, където се изграждат семействата и общностите. Духовността на общението означава, преди всичко, съзерцание на сърцето към тайната на Троицата, която живее в нас и чиято светлина озарява също лицата на братята около нас. Духовността на общението също означава способността да се чуе брата във вярата в дълбокото единение на Мистичното тяло и следователно като „някой, който ми принадлежи”, за да бъдем в състояние да съпреживеем неговите радости и страдания, да усетим желанията му и се грижим за неговите нужди, да му предложим едно дълбоко и истинско приятелство. Духовността на общението е също така и възможността да се види какво е положително в другия, за да го посрещнем и оценим като дар от Бога: „един подарък за мен”, освен за брата, който го е получил директно. Духовността на общението означава най- накрая да можем да „направим място” на брата, носейки „един другиму теготите”(Гал. 6, 2) и съпротивлявайки се на егоистичните изкушения, които постоянно ни примамват и създават конкуренция, кариеризъм, недоверие и ревност. Нека да не си правим илюзии: без този духовен път, почти за нищо не служат външни средства на общението. Биха станали механизми без душа, по- скоро маски на общението, отколкото негови изрази и растежи” (№ 43).

В тази трудна перспектива икуменизмът, освен че е необходимост за да постигнем единството между християните, се разкрива също като ценен инструмент за изграждане на автентичния църковен живот, както е искал Господ: „А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо” (Деян. 2, 44).

Отбелязването на петдесетата годишнина на Втория ватикански събор може да се преобрази от едно обикновено възпоменание в едно активно приемане, според това как епископските конференции, синодите на източните Църкви, отделните пастири и верните на една конкретна общност ще бъдат в състояние да приемат предизвикателствата в собственото им пътуване във вярата, както богословското, така и пастирското, както и да го направят, малко по малко, живо за поколенията, които не са преживявали директно Събора и които нямат достатъчно спомени за него и дори спомен за настоятелния му призив за единение на Христовата Църква.

Година на вярата, обявена от Бенедикт XVI, ни предлага една отлична възможност, както той самият изтъкна в последната пленарна сесия на Папския съвет за насърчаване на християнското единение на 15 ноември 2012 г.: „Скъпи приятели, искам да пожелая Годината на вярата да допринесе също и за напредъка на икуменическия път. Единението е, от една страна, плод на вярата, а от друга - средство и почти една предпоставка да известяваме по един все по- достоверен начин вярата на онези, които все още не познават Спасителя или след като са получи посланието на Евангелието, почти са забравили този ценен дар. Истинският икуменизъм, признавайки върховенството на божественото действие, изисква, преди всичко, търпение, смирение, отдаване според волята на Господ. В крайна сметка, новата евангелизация и икуменизмът се нуждаят както от процеса на обръщането, разбиран като искрено желание да се следва Христос и да се придържаме изцяло към волята на Отца”.

Монс. д-р Брайън Фарел LC Секретар на Папския съвет за насърчаване на християнското единение

Превод отец Йоан Хаджиев