"Детството на Исус"

„Какво искаха да кажат?” и дали „е вярно? И по какъв начин това се отнася за мен?”. Така Бенедикт ХVІ започва своята нова книга „Детството на Исус”, като дава тълкувание на разказаното за детството на Исус в евангелията според Матей и Лука, в своеобразен диалог с екзегетите от миналото и настоящето. Папа Ратцингер се стреми да изясни водещите нишки с надеждата „много хора да получат помощ по техния път към Исус”. Книгата, част от поредицата „Исус от Назарет” бе представена по време на пресконференция във Ватикана на 20 ноември, а след презентацията Бенедикт ХVІ прие на аудиенция издателите на творбата, издателска къща „Рицоли” и Ватиканското издателство Lev.

Според автора, книгата за Исус, разказваща за неговото детство, е като входна врата за цялата трилогия. Папа Ратцингер започва размишлението си за произхода на Спасителя с неочаквания въпрос зададен от Пилат Понтийски на Исус: „От къде си?”. Въпрос, който се отнася за същността на Исус и неговата мисия, пише Папата. Пояснявайки разликите между различните версии на родословното дърво на Исус в евангелията според Матей и Лука, Бенедикт ХVІ разкрива техният богословско-символичен смисъл: „Неговото съществувание, вплетено в историческите пътища на Божието обещание е новото начало, което парадоксално, заедно с приемствеността на Божието дело в историята, характеризира произхода на Исус”. Независимо, че родословното дърво на Исус има голяма важност, Той е творение на Светия Дух”, посочва Папата:

„От юридическа гледна точка, Йосиф е бащата на Исус. Чрез него Той принадлежи, според закона, на Давидовия род. Въпреки това, идва от другаде, „от свише”, от самия Бог. Тайната на това „от къде”, на двойния произход, ни се притичва конкретно на помощ: неговият произход може да се установи и въпреки това е тайна. Само Бог е в истинския смисъл негов баща. Родословното дърво на хората има своята важност в отношение на историята на света и въпреки това, накрая, Мария – смирената девица от Назарет – е тази в която се осъществява едно ново начало, започва по нов начин битието на човешката личност”.

Темата на втората и по-обширна глава на книгата е известието на Захария за раждането на Йоан Кръстител и Ангелското известие на Мария. Бенедикт ХVІ разглежда паралелно двата епизода, представяйки ги като изпълнението на древните пророчества, до онзи исторически момент в очакване на тяхното истинско главно действащо лице. Йозеф Ратцингер се спира на различните аспекти на отношението на Йосиф и преди всичко на Мария към неочакваната вест: смущение, загриженост, смелост и дълбок вътрешен размисъл характеризират фигурата на Девицата според думите на Папата. Препрочитайки диалога между Мария и Ангелът, от Евангелието според Лука, Бенедикт ХVІ пояснява, че чрез една жена „Бог търси нов вход в историята на света”, след провала на прародителите. „Хлопа на врата на Мария. Нуждае се от човешката свобода”, пише Папата, цитирайки Бернар от Клерво:

„Бог не може да изкупи човека, сътворен свободен, без свободното „да” към Неговата воля. Създавайки свободата Бог по един определен начин стана зависим от човека: Неговата власт е обвързана с непринуденото „да” на една човешка личност”.

Мария става Майка чрез нейното „да”. Това е решителния момент: „Чрез нейното послушание – продължава Папата – Словото влезе в нея и в нея стана плодоносно”.

Централно място в третата глава на книгата заема събитието във Витлеем: рождеството на Исус в един точен историческо-универсален контекст, който Бенедикт ХVІ поставя на преден план, подчертавайки атмосферата от годините на управление на римския император Октавиан Август:

„Само в този момент в който съществуват общи права и блага и един универсален език дава на една културна общност съгласуваност в мислите и действията, универсалното послание на спасение, универсалния носител на спасението може да влезе в света: това е пълнотата на времената!”.

Исус, уточнява Папата, не е роден в неточното „един път”, което срещаме при митологичните разкази:

„Той принадлежи на едно време, което може да бъде точно датирано и в една точно посочена географска среда: универсалното и конкретното се докосват взаимно. Чрез него, Словото, творителния разум на всички неща влезе в света, вечното Слово стана човек. Това също е част от контекста на мястото и времето”.

В перспективата на един прочит на Евангелието според каноническата екзегетика, Бенедикт ХVІ пояснява значението на множеството особености в разказа за раждането на Исус, които от прости външни фактори се превръщат в част от една голяма действителност в която по тайнствен начин се реализира изкуплението на хората. По-специално в откъса посветен на представянето на Исус в Храма, се подчертава как това изкупление „не е едно самозадоволство, а освобождението от собственото „аз””, чиято цена е страданието на Кръста. „Богословието на Славата – пише Папата – е неразривно свързано с богословието на Кръста”.

Четвъртата глава на книгата е посветена на мъдреците и бягството в Египет. С богата гама от научни историческо-езикови информации, Папата обрисува мъдреците и заключва, че те не само са хора, които намират пътя водещ към Христос, а са олицитворение „на вътрешното очакване на човешкия Дух, поклонничеството на религиите и човешкия разум към Христос”. В размишлението над другите особености от този разказ – като естеството на звездата, престоя на влъхвите в Ерусалим, бягството в Египет и убийството на невините деца – Бенедикт ХVІ освен обикновените факти, разширява хоризонта на читателя към големият промисъл на Божията любов: вечното спасение предоставено на човешката свобода:

„С бягството в Египет и с Неговото завръщане в обещаната земя, Исус дарява окончателният изход: Той е наистина Синът; Той не си тръгва, за да се отдалечи от Отца: Той се завръща в своя дом и води към него. Той винаги е отправен към Бог и с това ни води да не се откъсваме от Родината, от това което съществено и същинско”.

В този смисъл краткият епилог - с разказа от евангелието според Лука, за дванадесетгодишния Исус, който дискутира с учителите в Храма и разговора Му с родителите където разкрива тайната на своята природа на истински Бог и същевременно истински Човек - е в определен смисъл, пише Папата, „коронацията на делото Му и отваря вратата към целостта на неговата личност, която впоследствие ще бъде разказана в Евангелията”.

svt/ rv