Трите свързващи нишки на Събора

Сред огромното количество съборни документи и несметна библиография на Втория ватикански събор с неговите четири конституции, девет декрета и три декларации, е трудно да се идентифицира „златният възел”, който държи всичко заедно. Въпреки това, кардинал Джанфранко Равази, председател на Папския съвет за култура дешифрира смисъла и очертава истинската душа на Събора. Той не само е свързан с Втория ватикански събор по автобиографични причини, а е един от „заразените” от това събитие. Пристига в Рим, за да започне богословската си формация, на 11 октомври 1962 г., когато още не е навършил 20 години. Той е сред многобройните присъстващи на площад Свети Петър, които слушат известното „лунно слово” на Йоан ХХІІІ. Три години по-късно на 8 декември 1965 г., отново е на площада за закриването на съборната асамблея от Папа Павел VІ. Взема участие в работните сесии на събора, слушайки изказванията на съборните Отци. В неговия прочит от дистанцията на времето този Събор е своеобразно „многоцветно платно, през което преминават три основни нишки”. Предлагаме пълният текст на неговото размишление.

*********
Първата от тези три нишки започва още от обявяването на Събора от Йоан ХХІІІ на 25 януари 1959 г. в Базиликата на Свети Павел, и преминава през цялата съборна асамблея и последвалия половин век след нейното начало. Бе живяна и дишана една наситена и единствена по рода си атмосфера, една тръпка, която парадоксално водеше църквата по двете противоположни, но същевременно взаимно допълними посоки. От една страна, се насочвахме към един свят в еволюция, следователно към нови бъдещи хоризонти, правейки да отеква онази в определен смисъл вълнуваща дума „осъвременяване”. От друга страна се желаеше да се освободи от „прашното наметало на една столетна история” пулсиращото сърце на Евангелието, жизнеността на християнския произход, изначалната църковна матрица, чрез един вид ретроспективен поглед.

Именно заради този последен аспект, някой съборни Отци, смятани за „прогресисти”, убедително твърдяха пред техните колеги „противници”, че те са истинските servitores, „пазители” на истинския дух на традицията, докато техните колеги се открояват като новатори, подкрепяйки стари тези и практики. Атмосферата на преоткриване на християнските корени като автентична „новост” бе живяна по много силен начин по онова време, понякога дори френетично. Само така, може да се обясни последвалата дегенерация и успоредното отслабване на това духовно напрежение. Въпреки това, смятам, че това наследство от общ характер, никога не угасна напълно, още повече, че и днес прилагателното „съборен” предизвиква едно вълнение, един трепет, едно вътрешно разтърсване, един апел да се живее по-ефикасно християнството.

Втората нишка е Словото Божие, което се среща не само във всички съборни документи, но се превърна в слънчев лъч, който озари до наши дни Църквата. Разбира се неговата полярна звезда е съборната конституция, озаглавена именно Dei Verbum (Слово Божие). В началото се мислеше за едно по-ридуктивно заглавие, De Sacra Scriptura (За Свещеното Писание), позовавайки се само на Библията. Но в последствие се открои факта, че Словото Божие, предшества и превъзхожда Свещеното Писание, което е обективното доказателство за Божието откровение, отекващо още от сътворението и в историята и, което се разпростира чрез Светия Дух, озарявайки в последствие Писанието в традицията, в която се осъществява както казва Свети Григорий Велики в проповед посветена на Езекил: Scriptura cum legente crescit (Писанието нараства с четеца). Оттук и окончателното заглавие на конституцията De divina rivelazione (За божественото откровение).

Не случайно Бенедикт ХVІ, десетки години след този съборен документ, желаейки да постави още веднъж Словото Божие в жизнения център на Църквата, озаглавява своето пост-синодално насърчение от Синода през 2008 г. Verbum Domini (Словото Господне). Със Събора, Словото Божие заблестя по-силно и явно в литургията, катехисиза, духовността, в пастирската дейност, в културата и богословието. Що се отнася до богословието, спомням си през онези години трудният преход, който трябваше да направят професорите в Папския Григориански университет, приспособявайки техните курсове все повече върху Библията, като извор, преодолявайки употребата и според която умозрителното размишление прибягва към библейските откъси в подкрепа на вече разработени тези. Един методологичен обрат, който сега е нещо нормално в богословските трактати, но който по онова време изглеждаше като една революция, дори и да не беше нищо друго освен завръщане към корените. Както бе посочено от мнозина, Църковните Отци, не говореха (или пишеха) за Библията, а говореха Библията.

Третата и последна нишка е тази на съпоставянето и диалога със света, с обществото и съвременната култура. Тук е емблематична – както мнозина признават – съборната конституция Gaudium et Spes: едни обширен текст от 93 параграфа, описващ хоризонта в който Църквата се намира. В действителност, цялото доктринално и пасторално наследство на Втория ватикански събор е един филигран, вдъхновен от необходимостта да се разбере и срещне едно време, което се разкрива все по-сложно и склонно да се отдалечи от вярата, не само християнската, но също от чистата и проста среда на религиозното и сакралното. Заради това се очерта една антропология способна да забави курса на секуларизацията, на безразличието, на дисакрализацията.

По този начин Събора желае да очертае една картина на човешката личност в нейното достойнство на божествен „образ”, в нейната свобода, съвест, интелигентност, в нейното величие и нищета. Тази картина бе поместена в лоното на обществото посредством търсенето на общото благо и потвърждаването на автономността на политиката и земните реалности. Без да пренебрегва опасностите заплашващи индивида, семейството, универсалната общност, приложения подход бе винаги положителен, дори когато бе необходимо да се съпоставя с деликатни и добре очертани феномени като науката, икономиката и дори атеизма и духовните кризи. Разбира се социално-културната карта очертана от Събора днес в някой зони е още актуална, а в други е вече преодоляна.

Но всичко това се превръща в едно поучение. Разбира се, евангелското послание е единствено по рода си във всяко едно време, то е „същото вчера, и днес, и вовеки”, както посочва за Христос посланието до Евреите (13,8). Въпреки това, то трябва постоянно да се въплътява в променящите се исторически координати в които сме поставени. Тази постоянна „съвременност” на Христос и на Неговото слово е голямото и постоянно поучение на Събора. Почти както посочва датския философ Сорен Киргекард: „Единствената връзка, която може да се има с Христос е съвременността. Осланянето на един покоен е една естетична връзка: неговият живот загуби своя подтик, не съди моя живот, позволява ми само да му се възхищавам”. Но Живият, такъв какъвто и Христос възкръсналия, „ме принуждава да преценявам моя живот окончателно”. Именно това Вторият ватикански събор подчерта със страст и убеждение на цялата Църква.

svt/ Vita pastorale