Приемственост и приложение

Петдесетата годишнина от откриването на Втория Ватикански Събор (25 декември 1961) е повод, както за чествания, така и за обновен размисъл върху приемането и прилагането на съборните документи. Освен практическите аспекти на тази приемственост и приложение, заедно с техните "светлини и сенки", уместно е също да се припомни естеството на интелектуалното присъединяване към поученията на Събора. Въпреки че става въпрос за добре известна доктрина за която има богата библиография, няма да е излишно да припомним нейните съществени черти, имайки предвид изразените недоумения, както и от общественото мнение, относно приемствеността на някой съборни виждания по отношение на предишните поучения на Църквата.

Преди всичко трябва да се припомни, че Събора има пастирски намерения, но това не означава, че не е доктринален. Пастирските перспективи са базирани на доктрината, което не може да бъде и друго. Въпреки това е необходимо да се подчертае, че доктрината е насочена към спасението, че нейното поучение е неразривна част от пастирската дейност. Освен това, в съборните документи е съвсем естествено да има много поучения от чисто доктринално естество: за божественото Откровение, за Църквата и т.н. Както писа Блажен Йоан Павел ІІ: „с Божията помощ съборните Отци съумяха за четири години да разработят един значителен сбор от доктринални изложения и посторални директиви за цялата Църква” (Апостолическа конституция Fidei depositum, 11 октомври 1992).

Присъединяването дължимо на поучителната власт
Вторият Ватикански Събор не определи никакви нови догми, т.е. не предложи посредством окончателен акт никаква доктрина. Въпреки това, фактът поучителната власт на Църквата не е упражнена посредством харизмата за „безпогрешността”, не означава, че тя може да бъде смятана за „погрешна”, т.е., че предава една „временна доктрина”, или „авторитетни мнения”. Всеки израз на истинската поучителна власт трябва да бъде приет така както е: поучение дадено на Пастирите, които в апостолската приемственост, говорят с „харизмата на истината” (Dei Verbum, 8) „облечени в Христовата власт” (Lumen gentium, 25) „със светлината на Светия Дух” (LG, 25).

Тази харизма, власт и светлина присъстваха на Събора: да се отрече това в лоното на епископата cum Petro e sub Petro, събран за да поучава универсалната Църква, е отричане на част от самата същност на Църквата (Конгрегация за Доктрината на Църквата, декларация Mysterium Ecclesiae, 24 юни 1973, 2-5).

Разбира се не всички твърдения, съдържащи се в съборните документи имат същата доктринална стойност и като последствие не всички изискват същото ниво на приемственост. Различните нива на приемственост на предложените от поучителната власт доктрини са посочени от Втория Ватикански Събор в 25 параграф на конституцията Lumen Gentium и в последствие обобщени в трите параграфа прибавени към никео-константинополския символ на вярата, във формулата Professio fidei, публикувана през 1989 от Конгрегацията за Доктрината на Вярата с одобрението на Йоан Павел ІІ.

Твърденията на Втория Ватикански Събор, припомнящи истините на вярата, изискват разбира се приемственост на богословската вяра, не защото за предадени от този Събор, а защото вече бяха предадени безпогрешно като такива от Църквата, било чрез тържествено обявяване, било чрез редовната и универсална поучителна власт. По същия начин и останалите доктрини, припомнени от Втория Ватикански Събор и представени от предишната поучителна власт, изискват пълно и окончателно одобрение.

Останалите доктринални поучения на Втория Ватикански Събор изискват от вярващите едно ниво на приемственост определено като „религиозна почит на волята и интелекта”. Едно „религиозно” одобрение, което не е базирано на чисто рационални мотивации. Тази приемственост не се определя като акт на вярата, а по-скоро като послушание, което не е дисциплинарно, а вкоренено в доверието за божествената помощ в поучителната власт и поради това „в логиката и под натиска на послушанието на вярата” (Конгрегация за Доктрината на Вярата, инструкция Donum Veritatis, 24 май 1990, 23). Послушанието към поучителната власт на Църквата не е ограничаване на свободата, а по-скоро извор на свободата. Христовите думи: „който слуша вас, мене слуша” (Лук. 10, 16) са насочени също към приемниците на апостолите; да се слуша Христос означава да се получи истината, която освобождава” (Йоан 8, 32).

В поучителните документи на Църквата може да се срещнат – така както се намират в документите на Втория Ватикански Събор – не доктринални елементи, които по естество са обстоятелствени (описание на състоянието на обществото, препоръки, насърчения и т.н.). Тези елементи трябва да бъдат приети с почит и благодарност и не изискат интелектуално присъединяване (Инструкция Donum veritatis, 24-31)

Интерпретация на поученията
Единството на Църквата и единството във вярата са неразделни. Последствие от това е единството в поучителната власт на Църквата във всяко време, защото тя е истинския тълкувател на божественото Откровение предадено от Свещеното Писание и традицията. Това означава също, че съществена характеристика на поучителната власт е нейната последователност и хомогенност във времето. Последователност не означава липса на развитие; през вековете Църквата напредва в познанието, задълбочаването и последвалата поучителна власт на вярата и католическия морал.

По време на Втория Ватикански събор се въведоха различни новости в доктринално отношение: за сакраменталността на епископата, за епископската колегиалност, за религиозната свобода и т.н. Въпреки че пред новостите отнасящи се до вярата и моралността, които не са предложени с окончателен акт трябва да се отнасяме с религиозна почит на волята и интелекта, някой от тях бяха и все още са предмет на спорове относно тяхната приемственост с предишната поучителна власт, т.е. с тяхната съвместимост с традицията. Пред трудностите, които могат да се срещнат при разбирането на приемствеността на някой съборни поучения с традицията, католическото поведение, имайки предвид единството на поучителната власт, трябва да търси една унитарна интерпретация в която текстовете от Втория Ватикански Събор и предишните поучителни документи на Църквата да се осветлят взаимно. Вторият Ватикански Събор не само трябва да бъде тълкуван на светлината на предишните поучителни документи, но също и тези последните биват разбрани по-добре на светлината на Събора. Това не е новост в историята на Църквата. Например можем да си припомним, че важните понятия при формулировката на триединната и христологичната вяра (hypostasis, ousia), използвани по време на Първия Никейски събор, са пояснени в последвалите събори.

Ето защо, интерпретацията на новостите от Втория Ватикански събор, трябва да отхвърли, както посочва Бенедикт ХVІ, „херемевтиката на неприемствеността в отношение на традицията. Тази интерпретация трябва да потвърди херменевтиката на реформата, на обновлението в приемствеността” (Слово, 22 декември 2005). Става въпрос за новости, които ясно открояват нови аспекти, до този момент останали неформулирани от поучителната власт. Въпреки това, те не оспорват, на доктринално ниво, предишните поучителни документи, въпреки че в някой случаи при тяхното юридическо-политическо приложение – като например религиозната свобода – водят до много различни последствия на ниво исторически решения, имайки предвид променилите се социални и исторически условия. Истинската интерпретация на съборните документи може да бъде направена само от самата поучителна власт на Църквата. Затова в богословската интерпретаторска дейност, при текстовете които пораждат въпроси или предизвикват трудности е задължително да се има предвид смисъла в който последвалата поучителна намеса на Църквата е приложила тези текстове. Въпреки това, остават легитимни пространства за богословската свобода, за да се обясни по един или друг начин непротиворечието с традицията на някой твърдения в съборните текстове и оттук за да се поясни самото значение на някой изрази съдържащи се в тях.

В този контекст, няма да е повърхностно ако се подчертае, че измина почти половин век от закриването на Втория Ватикански Събор, и че през тези десетилетия на Свети Петровия престол застанаха четирима Папи. Изучавайки тяхната поучителна власт и приемствеността и от епископата, една предполагаема трудност може да се превърне в спокойно и радостно приемане на тази власт, която е истинския тълкувател на доктрината на вярата. Това трябва да бъде възможно и желателно дори и ако останат не напълно разбрани аспекти, оставяйки отворени легитимните пространства на богословската свобода при задълбочаването им. Както писа наскоро Бенедикт ХVІ „същественото съдържание, което от векове изгражда наследството на вярващите, се нуждае да бъде утвърдено, разбрано и задълбочено по нов начин, с цел да се даде едно последователно свидетелство в различни от миналото исторически условия” (Porta Fidei, 4).

svt/ Oss.Rom