Тони Николов: моделът за падането на границите в разделената Църква се намира в България

Тони Николов е програмен директор на фондация "Комунитас", член на редакционния комитет на списание "Християнство и култура" и сътрудник в седмичника "Култура", бивш главен редактор на РФИ България. Специализирал е в Центъра „Алети” към Папския институт за Изтока в Рим. Журналистът-франкофон е носител на френския Националния орден за заслуги за разпространението в България на идеите на френската литература като журналист и като преводач. Негов е българския превод на енцикликата на Йоан Павел “Veritatis splendor”, а заедно със съпругата му журналистка Ирена Недева са автори на документалния телевизионен филм „Йоан Павел ІІ - едно дълго пътуване към България” (БНТ, 2002). През 1993 г. той е участник на срещата в Рим между папа Йоан Павел ІІ и интелектуалци от целия свят.

Успя ли да промени Йоан Павел ІІ изградения преди посещението му в България стереотип за Римски папа? Какви нови щрихи нанесе в образа на „другата” (Католическата) църква?
„Струва ми се, че посещението на Йоан Павел ІІ, когото хората започнаха да наричат с много любов „Папа Войтила”, промени много неща. То промени, разбира се, представата за Католическата църква, като някаква далечна другост, обедини много хора около най-важното през онази година – все още бяха пресни спомените за рухването на комунизма, за падането на Берлинската стена. В съзнанието на много хора в България папа Йоан Павел ІІ освен носител на едно духовно послание, беше и папата славянин пряко свързан с налагането на ценностите на демокрацията, радетелят за обединението на Европа, човекът призовал всички да не се страхуват. Това послание беше много важно. Видях много радост и усмивки тогава в България, но най-вече се заличи неприятния спомен от миналото за „българската следа”, който предизвикаше чувство на срам у голяма част от българското население. Всичко това, заедно с общата духовна радост, промени България през онази вече далечна 2002, когато все още не бяхме членове на ЕС, а в този миг, по време на тази визита, България беше вече част от Европа, а Европа беше една – без стени и дишаща с двата си дроба” (по израза на Йоан Павел ІІ).

Доколко неговото желание за християнско единение, което бе една от водещите линии в понтификата му, намери разбиране и продължение в българския контекст?
„Тогава Българската православна църква се намираше в много тежко състояние на разкол. Самият факт, обаче, че българският патриарх Максим излезе и посрещна Папата в черно монашеско расо – един важен детайл, посрещна го като брат в Христа – също беше много важен. Това за мен беше кулминационна точка на контактите. Нещо неуловимо се пречупи в българското общество, въпреки че не е имало някаква особена враждебност между католици и православни. Но ми се струва, че по един много важен, а не просто по символичен начин, тази визита даде много важен импулс на отношенията за християнско единство”.

Повлия ли с нещо универсалният дух на Папа Войтила на културния и интелектуалния елит в страната?
„Разбира се, дори бях изненадан, че стихове и негови пиеси бяха издавани дори от леви издателства още преди визитата му. Като интелектуалец, Карол Войтила е високо ценен в България и това е факт. Аз съм бил на спектакли по негови стихове, гледал съм постановка на негова пиеса, а философската му книга „Личност и акт” има също български превод от английски. Никога до тогова друга личност, тоест върховен Римски понтифекс, не е бил толкова високо ценен. Разбира се, много високо ценен в България - това съм усещал в разговорите си с редица интелектуалци - и с отношението му към славянските апостоли и светите братя Кирил и Методий. Ако има нещо, за което България е особено призната на папа Войтила, това е неговата енциклика за светите братя, които провъзгласи за съпокровители на Европа редом със св. Бенедикт – какво по-добро доказателство, че Европа настина диша с двата си дроба”.

Йоан Павел ІІ бе вторият папа свързан пряко с историята на България. Какво носи тяхното присъствие за бъдещето на Църквата и българското общество?
„Връзките на България със Светия Престол винаги са били много важни и плодотворни. Струва ми се, че историята на тези връзки все още не е написана в пълнота и в осмисляне на една философия на историята: обръщането ни към християнството, в което първия сигнал е към Рим; Калояновата уния; национално-освободителните ни борби и по-сетнешната уния в средата на ХІХ в.; появата на Анджело Ронкали в София като апостолически пратеник и нунций на практика, неговото влияние в един толкова важен и труден десет годишен отрязък от българската история. Редица български интелектуалци и историци са ми казвали, че те също смятат идеите на Втория Ватикански събор са съзряли по някакъв начин. Дори съм говорил с възрастни свещеници, които си спомниха как монс. Ронкали е пресичал от улица „11 август” кръга около катедралата „Ал.Невски” и влизал в нея, за да присъства на служби заедно с български свещенослужители и епископи. Това е нещо безпрецедентно за времето си през 30-те години на миналия век не само за България. Ако моделът за падането на границите в разделената Църква все пак някъде се е появил, оказва се, че тази територия е България. Така, че линията която отвежда от папа Ронкали към папа Войтила е зададена – тя преминава през България. Тук искам да припомня, че по териториите на българските земи е пребивавал още един папа – Либаний, което малцина знаят, заточен в тогавашното Берое, или сегашна Стара Загора, дори има няколко негови писма. Тези отношения на християнството, които са отношения на една духовна общност – Европа, дишаща с двата си бели дроба, са много важни с оглед на това, че границите между Изток и Запад могат да паднат, а може би една от точките, в които това е възможно е именно България”.