Кирил Карталов: Блаженият Войтила ни кара да преоткрием връзката между култура и нация

Кирил Карталов е от новото поколение политолози, анализатори на международната политика и един от изследователите на понтификата на Йоан Павел ІІ. Завършил е Националния учебен комплекс по култура и италианския лицей в София, а след това завършва Католическия университет Пресвето сърце в Милано с магистърска степен по политически науки. Автор е на книгата „Папска дипломация”, а от 2012 е кореспондент на Папския Комитет за исторически науки.

Какво е влиянието на славянския дух в учението на Католическата църква?
„За да се разбере това влияние в дълбочина, трябва да се обърне внимание на двоякия корен на личността Карол Войтила: полският, свързан със славянския начин на изразяване, и римският, свързан с християнското послание. Това са две призвания, слели се в хармонично единогласие. Войтила защитава силата на разума като средство да се стигне до познанието на Истината. Интересът на папата към философската наука произтича от неговата културна ерудиция, винаги внимателен към двата рода познание, които трябва да си останат различни, но не отделени: вярата и философското познание. В своя понтификат Йоан Павел II дава предимство на своята пастирска служба, което лежи на убеждението му за отговорността на Църквата пред човека, създаден по подобие божие (homo imago Dei) и надеждата, че силата на Христовата любов е по-голяма от тази на омразата и насилието, носещо смърт. Това е бил и големият проект на Втория ватикански събор: да се установи диалог със съвременния свят, в чиято атмосфера витае дисхармония между вяра и разум, да се доведе до знанието му посланието на Евангелието. Този диалог следва да се основава преди всичко върху потребността да се покаже актуалността на християнството като ключ за разбиране на човешките проблеми и за сътворяване на една достойна за човека култура. В своята прочута омелия след избирането му, блаженият папа основава надеждата си върху познанието за човека, обръщайки се към съвременния свят в духа на пастирската конституция Gaudium et spes: „Не се страхувайте. Отворете, разтворете портите на Христос! […] Христос знае какво има вътре в човека. Само Той го знае. [...] Позволете на Христос да говори на човека”. Тези думи съдържат програмата на една нова евангелизация (или просвещаване), която по-късно Йоан Павел II отново синтезира така: човекът, трябва да преоткрие историческата сила на Евангелието, в която се крие „дълбокото изумление пред себестойността и достойнството на човека”. Но Войтила преди да стане философ и теолог започва да изразява своите мисли и чувства като поет и драматург; интересува се от човека търсещ Бога вътре в себе си и намиращ себе си в общението с Бога. В поезията „Песен за скрития Бог” той пише: „Любовта ми разясни всяко нещо, / любовта решава всичко за мен – / затова се възхищавам на тази Любов, / където и да се намира тя...”. Всичко това разкрива част от влиянието на славянския дух в учението на Католическата църква, тъй като Войтила владее трите големи компоненти на интелектуалната дейност: изкуството, философията и религията, заради което представлява емблематичният образ на човек, който по различни начини е обходил всички тези пътища, за да стигне до Истината.”

Какво е значението на папската визита в България в геополитически план в контекста на преходния период на страната към демокрация?
„През своя дълъг понтификат, от 25 януари 1979 г. в Доминиканската република, до 15 август 2004 г. във Франция, Йоан Павел II е направил 104 апостолически пътувания, посещавайки 127 държави. Посещението му в България, заедно с Азербайджан, е 96-то му поредно международно пътуване и е от историческа значимост. Аз обаче не бих свързал папската визита в България с някакъв геополитически план и в контекста на преходния период на страната към демокрация, а бих погледнал на нея като на една лична покана за братство и диалог, за истинско единение в навечерието на новото хилядолетие: „Заедно с историята, която ни заварва всички като действащи лица, нека прокараме път на хилядолетието, което започва. Нека всички заедно си помогнем, та да бъдем достойни за мисията, за която сме призвани: да създадем едно голямо семейство, щастливо от съзнанието, че е обичано от един Бог, Който иска да сме братя”. Тези слова синтезират най-съкровеното послание на дипломацията на Неговата църква – апелът към човечеството да бъде сплотено и във всеки човек да разпознава брат.”

Какво най-много те впечатлява в „дипломата” Карол Войтила?
„Дипломацията е един от начините да се осъществява официалното присъствие на Католическата църква в международната общност. Според визията на Църквата, добра дипломация е тази, която предлага проекти и формули, които принасят най-голяма полза за общото благоденствие и имат универсална стойност. Папската дипломация отговаря на целта на Църквата: не да защитава политически, икономически или обществени интереси, а църковни, въпреки че понякога те се влияят от първите. След Втория ватикански събор, папската дипломация се съсредоточава в защита на международните интереси, отнасящи се по същество към държавите и индивидите. Йоан Павел II определя и едно друго измерение на дипломатическата дейност: способността да се схванат националните реалности и душевността на народите, тяхната идентичност и благосъстояние. В основите на философията на Войтила лежи убеждението, че съществуват интереси, които надскачат държавите – това са проблемите и интересите на човешката личност, неговите права. Истинското сърце на международния живот не са толкова държавите, колкото човекът. Поради това фундаментално съображение, задълженията на държавите и международната общност се отнасят преди всичко до човешката личност. Такъв подход, според блаженият папа, не бива да характеризира само дейността на папската дипломация, а всяка дипломатическа дейност, доколкото е такава. Дипломатическата дейност е ратник на диалога и мира, когато позволява да се сливат хоризонти, когато прави далечното близко и остойноствява различията чрез единство. Според Йоан Павел II има „едно единствено човешко семейство”, което изисква от всеки да ратува за най-пространни форми на вселенска солидарност. В този смисъл папската дипломация има за цел да допринася за „единството на човешкото семейство”.”

Според Вас, тази визита надхвърля ли с нещо официалното рутинно посещение на един държавен и религиозен лидер? Виждаш ли в нея полагането на нещо ново и „мостове” към бъдещето на страната, най-вече към младите хора?
„Зависи по какъв начин тази визита се тълкува. За Йоан Павел II България отдавна е „своеобразен мост между Източна и Западна Европа, духовен кръстопът, земя на срещи и взаимно разбирателство”. За него „тук са съсредоточени човешките и културните ценности на различните континентални области, които са намерили прием и уважение”. Дали обаче ние българите това го разбираме или възприемаме? Трудно е да се отговори.
В духа на словото на блаженият папа може би трябва преди всичко да преоткрием връзката между култура и нация. Невъзможно е да се разбере човека, изхождайки едностранчиво от икономическия сектор, нито е възможно да се определи просто въз основа на класовата му принадлежност. Човекът може да бъде разбран по-цялостно, ако бъде поставен в сферата на културата чрез езика, историята и позициите, които той заема спрямо основните събития в своето съществуване като раждането, любовта, трудът, смъртта. Културите на различните нации представляват различни начини на отговор на въпроса за личното съществувание: когато този въпрос се елиминира, тогава се покваряват именно културата и моралният живот на една нация.” Истинската причина за липсата на отговори е и духовната пустош, причинена от атеизма, който лиши от ориентация младите поколения и в много случаи ги въвлече в самотно търсене на собствената им самоличност. Тук посланието на Йоан Павел II към младите хора е предвидимо: откриване отново на религиозните корени на културата на тяхната нация и самата личност на Христос като истински адекватен отговор на желанието за добро, истина и живот, което съществува в сърцето на всеки човек.”

Във Вашата книга определяте понтификата на Йоан Павел ІІ като „голямо знамение”. А какво е знамението на папската визита за бъдещето на България?
Знамението на папската визита за бъдещето на България е и знамение за бъдещето на всяка една християнска държава. Става дума за християнската концепция за човешката личност, от която неизбежно следва едно правилно виждане на обществото. И тук, за Йоан Павел II основният проблем е от антропологичен характер. В съвременното общество съществува една невярна концепция за човешката свобода, която я освобождава от подчиняването й на истината и следователно и от задължението да зачита правата на другите хора. Съдържанието на свободата се превръща в любов към себе си, която достига до презрение към Бога и към ближния, любов, която води до безгранично утвърждаване на собствения интерес и не позволява да бъде ограничавана от никакви задължения спрямо справедливостта. За Йоан Павел II това е довело и до крайните последици в трагичния цикъл на войните през XX век. В съвременното общество се утвърди известна криза на доверието в разума, увеличаене на скептицизма и нихилизма, неспособност да се открият мотивите, върху които да се изгражда личностното и общественото битие. Във войтиловата мисъл обществото трябва да преоткрие стойността на някои истини, като достойнството на човешката личност, смисъла на свободата като равнопоставеност и равенство между хората, акцентирайки върху „познавателното измерение” на философията, което е търсене на крайния и глобален смисъл на живота. Затова първата и най-важна работа се извършва в сърцето на човека. Начинът, по който той се ангажира да създаде собственото си бъдеще, зависи от концепцията, която има за самия себе си и за своето предназначение. „Връщане към човека като личност”, заедно с проблемите за страданието, смъртта и любовта, която спасява: всичко това носи духът на блажения папа Йоан Павел II.”