През месец април Папата се моли за свещеническите звания и за африканския континент

„За да могат много млади хора да приемат призива на Христос и Го последват в свещеничеството и богопосветения живот”: така е формулирано Общото молитвено намерение на Папа Бенедикт ХVІ за месец април. Както за апостолите, така и дне следването на Христос е трудно и задължаващо, пише Папата, но това означава "да се научи да държим погледа си отправен към Исус, да слушаме Неговото слово и да Го срещаме в Тайнствата". "Господ призовава във всички сезони на живота за споделяне Неговата мисия и служение към Църквата, чрез свещеническото ръкоположение и богопосветения живот”. Папата насърчава местните църкви за „по-чувствителна и внимателна пастирската грижа за званията, като възпитават на семейно и енорийско ниво предимно момчетата, момичетата и младите - както Исус направи с учениците - за да бъдат готови за истинско и изпълнено с обич приятелство с Господ”.

*********
"Изкуството за насърчаване и грижа за званията намира своята ярка опорна точка в страниците на Евангелието, в което Исус призовава учениците си да го последват и ги възпитава с любов и грижа. Конкретен предмет на нашето внимание, е начинът по който Исус призова най-тесните си сътрудници, да провъзгласяват Царството Божие (срв. Лука 10:9). Преди всичко става ясно, че първият акт е молитва за тях: преди да ги призове, Исус прекарва нощта сам в молитва и във вслушване във волята на Отца (вж. Лука 6:12), което е едно вътрешно изкачване, което е над всички неща от всекидневието. Призванието на учениците се ражда именно в съкровения разговор на Исус с Отца. Призванието за свещеничество и богопосветен живот е преди всичко резултат от постоянния контакт с живия Бог и настоятелна молитва, която се издига към "Господаря на жетвата”, както в енорийските общности, така и в християнските семейства.

В началото на своя обществен живот, Господ призова няколко рибари, работещи на брега на Галилейското езеро: „Следвайте ме, аз ще ви направя ловци на човеци" (Мат. 4:19). Той им показва своята месианска мисия чрез многобройни „знаци”, показващи неговата любов към човечеството и дара на милосърдието на Отца; възпита ги с думи и с живота си, за да са готови да продължат Неговата спасителна дейност. Накрая, „знаейки, че е дошъл часът Му да премине от този свят към Отца" (Йоан 13:1), им повери спомена от Неговата смърт и възкресение, и преди да бъде въздигнат на Небето ги изпрати по цял свят с повелята: „Идете и научете всички народи" (Мат. 28:19).

Това е задължаващо и вълнуващо предложение, което Исус прави на онези, на които казва „Следвай ме!”: Той ги приканва да влезнат в неговото приятелство, да слушат отблизо словото Му и да живеят с Него; учи ги на цялостното посвещаване на Бог и на разпространението на Неговото Царство според Евангелиските закони: "Ако житното зърно, което пада на земята не умре, то остава само, но ако умре, то дава много плод" (Йоан 12:24); Той ги приканва да излязат от тяхната затворена воля, от тяхната идея за самореализация, за да се потопят в една друга воля, тази на Бог и да позволят да бъдат водени от нея; кара ги да живеят в една братска общност, която се ражда от цялостното разположение за Бог (Мат 12,49-50) и се превръща в отличителен белег за общността на Исус: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си" (Йоан 13:35).

Също и днес, следването на Христос е трудно и задължаващо; това означава да се научи да държим погледа си отправен към Исус, да го познаваме съкровено, да го слушаме в Словото и да го срещаме в Тайнствата; означава да се научим да съобразяваме нашата воля с Неговата. Става въпрос за една истинска школа за подготовка в свещеническо служение и богопосветен живот, под ръководството на компетентните църковни власти. Господ винаги призовава, във всички сезони на живота, за да споделя неговата мисия и да се служи на Църквата в свещеническото ръкоположение и богопосветения живот. Църквата от своя страна е „призована да съхранява този дар, да го цени и да го обича: тя е отговорна за раждането и съзряването на свещеническите звания”. (Йоан Павел II, пост-синодално Апостолическо насърчение Pastores Dabo Vobis, 41). По-специално в това време, когато гласът на Господа, изглежда задушаван от „други гласове” и предложението да Го следват, дарявайки собствения си живот, изглежда твърде трудно. Всяка християнска общност, всеки вярващ трябва съзнателно да поеме задължението да насърчава званията. Важно е да се насърчават и подкрепят тези, които показват ясни признаци, че притежават званието за свещеничество и богопосветен живот, за да почувстват топлината на цялата общност, казвайки „да” на Бог и Църквата. Аз самият ги насърчавам, както направих с онези, които решиха да постъпят в семинарията и на които писах: „Направихте добре, че постъпихте в семинарията, защото хората ще се нуждаят винаги от Бог, дори и в епохата на техническото господство и глобализацията: от Бог, който откри Себе Си в Исус Христос и ни събира в Универсалната църква, за да се учим с Него и чрез Него на истинския живот и да взимаме винаги под внимание и да правим ефикасни критериите на истинската хуманност”. (Послание до семинаристите, 18 октомври 2010).

Важно е всяка местна църква да бъде все по-чувствителна и внимателна към пастирската грижа за званията, възпитавайки на различни нива – семейно и енорийско – предимно момчетата, момичетата и младите - както Исус направи с учениците – да съзреят едно истинско и изпълнено с обич приятелство с Господ, подхранвано от личната и литургична молитва; да се научат на внимателното и плодоносно вслушване в Словото Божие, посредством нарастващата фамилиарност със Свещеното Писание; да разберат, че навлизането във волята Божия не разрушава и унищожава човешката личност, а позволява да се открие и следва най-дълбоката истина за нас самите си; да живеят свободно и братски отношенията с другите, защото само отваряйки се към любовта Божия, можем да изпитаме истинската радост и реализацията на личните въжделения. „Представянето на званията в местната Църква" е смелостта да се посочи посредством една внимателна и подходяща пастирска дейност за званията, този труден път за следването на Христос, който има дълбок и богат смисъл и е в състояние да ангажира целия живот" Послание за 48-я Молитвен ден за званията (15 май 2001)

Мисионерско молитвено намерение
„За да бъде възкръсналият Христос знак за сигурна надежда за мъжете и жените от Африканския континент”: така е формулирано Мисионерското молитвено намерение на Папата за месец април. След десетилетия от братоубийствени борби между различните етнически групи, днес Африка има нуждата да бъде спасена от Исус Христос", посочва Папата. Той е Добрият Пастир, който изкачвайки се на кръста, приема разпръснатите чеда, а Неговия кръст е е извор на помирението и на единството.

*********
Африка е „континентът на надеждата”. Но както всички човешки действителности, не е в състояние да намери основата на своята надежда в самата себе си. Ако е вярно, че Африканската църква е пълна с младежи и жизненост, също така е вярно, че африканското общество пострада силно през последните десетилетия от братоубийствените борби между различните етнически групи. Както останалата част от света, и днес Африка има нуждата да бъде спасена от Исус Христос, Той, който е единственият наш мир и наша надежда, единственият извор за автентично помирение.

Необходимо е, раните причинени от тези войни да бъдат изцелени от божествената благодат, с искрено предложената и получена прошка. Както добрият самарянин, Господ се навежда над човека, над целия човек, предлагайки му драгоценния мирис на Светия Дух за изцелението на неговите рани, причинени от разделения, омраза и насилие. В сърцата изцелени от Христос, в Скромния Лекар, станал плът за нас, би могло отново да изникне истинската надежда, която не се опира само на човешките думи, а на силата и на обещанието на Господа. Тези, които приемат Словото Христово и мирът, извиращ от неговата Пасхална Тайна, биха могли да бъдат за другите извор на мир и дейци на помирението. Папа Бенедикт ХVІ каза: „В Господа Исуса няма нито юдей, нито езичник; няма мъжки пол, ни женски, (срв.Гал-3,28). В своята плът Той помири всички народи. Със силата на Светия Дух отправям към всички този апел: „Оставете се да бъдете примирени с Бог” (2Кор 5,20). Никаква етническа или културна разлика, нито раса, ни пол или религия, трябва да бъде между вас причина за спор. Вие сте всички чеда на единствения Бог, нашият Отец, който е на небесата. С това убеждение ще бъде най-после възможно да се изгради една по-справедлива и мирна Африка, на висотата на законните очаквания на всички нейни чеда”. (Среща със Специалния съвет на Синода за Африка, Яунде, Камерун, 19 март 2009).

През тези дни, когато честваме „тайните, които ни дадоха един нов живот”, трябва да спрем погледа си на Разпятието: със своята смърт Той премахна нашата присъда. Той е Добрият Пастир, който изкачвайки се на кръста, приема разпръснатите чеда. Следователно, кръстът е извор на помирение и на единство.

Надеждата на Африка не стои на първо място в икономическото развитие. Виждаме, че развитият Запад страда от криза на надеждата. Единствено Бог може да даде основа на надеждата. В своята енциклика Spe Salvi Папа Бенедикт ХVІ казва: „В този смисъл е вярно, че който не познава Бог, въпреки че има многобройни надежди, в основата си е без надежда, без голямата надежда, която подкрепя целия живот. Истинската, голяма надежда на човека, който устоява на всички разочарования, може да бъде само Бог – един Бог, който ни обича и продължава да ни обича „до край”, „до пълния завършек”. Който бива докоснат от любовта, започва да разбира какво означава „животът” (Spe Salvi, n.27). Пасхалната тайна на Христос, неговата смърт и възкресение, са доказателство за любовта на Бог към всеки човек, любов в нейната радикална форма. Да знаеш че си обичан, прави възможна „една надежда, която не разочарова”. Африка, която бе осветена от физическото присъствие на Господа по време на неговото бягство от Египет, би могла да намери във Възкръсналия доводът и причината за всички негови надежди.

svt/ jp/rv