Бракът и неговата неразтрогваемост е предмет и на книгите от Светото Писание. Новият
Завет например е характеризиран от твърдото отхвърляне на каквато и да е сексуална
връзка извън брака или против природата. В това той следва старозаветното израелско
проповядване и води до преодоляването на легалната практика от късния юдаизъм, която
Исус осъжда. Изкупителната мисия на Исус е възможна и реална, само защото Евангелието
е спасителната прошка, която открива силата на Бог във времето. От тук идва едно съществено
ново отношение към жената, тя не е собственост на съпруга, а другар и с еднакво достойнство
пред него и пред Бог.
В Евангелието на Матей (19,3-9) фарисеите питат Исус
дали е законно да изгонят съпругата „по каквато и да е причина”. Питат го – четем
в текста – за да го изпитат (19,3) и за да видят към коя школа на равините се числи:
дали към тази на Рави Шамаи (допускаща развода само в редки случаи), или към тази
на Рави Хилел (приемаща на практика развода за всякакъв недостатък на жената – например
за неумението й да готви…. Исус отговаря осъждайки позициите на двете школи и предлага
първоначалния промисъл на Бог за брака: „Не сте ли чели, че създателят отначалото
ги създаде мъж и жена и каза: „Не сте ли чели, че Създателят отначалото ги създаде
мъж и жена и каза: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи до жена
си и ще бъдат двамата една плът”? Тъй че те вече не са двама, а една плът. Прочее,
което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (19,4-6)
Вторият Ватикански събор
в догматичната конституция Lumen Gentium и в пасторалната Gaudium et Spes, намери
онази съвместна визия, в която различните измерения и елементи на брачната дейноствителност
са доведени до една съществена хармонична цялост. Ключовата точка на този прогрес
е представянето на тайнството брак в перспектива на историята на спасението, на съюза
между Бог и Израел, между Христос и Църквата.
От действителността на брака
като „съюз на Господа”, произтича задължението за взаимната вярност. За разлика от
Израел, Църквата, съпруга на Христос, е потвърдена в един окончателен и верен съюз
от страна на Бог. Християнският брак е фигура и живо участие в този съюз. Верността
на християнските съпрузи – освен от земната действителност на истинската любов – извира
от дълбоката природа на брака. Този „интимен съюз, като взаимно дарение на две лица,
изисква пълната вярност на съпрузите и неразтрогваемост, четем в Гаудиум ет спес.
Тази вярност- неразтрогваемост е конкретният начин, за да се прояви и реализира пълният
смисъл на благодатното събитие на брака. Да-то, което съпрузите са си разменили и
казали в Господа е вече част от да-то, което Христос каза на Църквата. () jp/rv