Светостта на Църквата

Светостта не се свързва само „с героични постъпки в християнския живот”, а е „решителен отговор и благоразположение за дейността на Светия Дух във всекидневната действителност”. Светостта, означава също „да се посветиш изцяло в служба на общото благо според християнските принципи, предлагайки в обществения живот квалифицирано и безвъзмездно присъствие, строгост в поведението, преданост към църковното учение и насоченост към благото на всички”. Това казва Бенедикт ХVІ, който позовавйки се документите от Втория Ватикански събор се спира на светостта на миряните, която се поражда от тяхното единение с Бог и подхранва от Светата Евхаристия. За призванието към святост и различните форми на святост се говори конкретно в Догматичната конституция за Църквата Lumen Gentium:

********
Ние вярваме, че Църквата, чиято тайна е представена от Събора, е непреходно свята. Христос, Божият Син, Който заедно с Отца и Духа е възвестен като „единия светия”, обичаше Църквата като Своя невеста и предаде Себе Си за нея, за да я освети (Еф. 5, 25-26), и я съедини със Себе си като Свое тяло, и я изпълни с дарбите на Светия Дух за Божия слава. Затова всички в Църквата, независима дали принадлежат на йерархията или са водени от нея, са призвани към светостта според думите на свети Павел: „Тази е волята Божия: да бъдете осветени” (1Сол. 4, 3; Еф. 1, 4). Тази святост на Църквата постоянно се проявява и трябва да се проявява в плодовете на благодатта, с които Светият Дух сдобива верните; изразява се в разнообразни форми при отделните хора, които достигат до съвършенството на любовта в собствения си живот и така изграждат и другите; проявява се по свой собствен начин в съблюдаване на повелите, които обикновено се наричат евангелски. Това съблюдаване на повеите, прието от много християни подтиквани от Светия Дух било частно, било в дадено състояние и утвърдено от Църквата поприще, може и трябва да донесе в света великолепното свидетелство и пример за светостта.
Всеобщо признание за святост
Господ Исус, учител и божествен образец на всяко съвършенство, проповядва на всички и на всеки един от Своите ученици, независимо от тяхното състояние, светостта на живота, чийто автор и усъвършенствител е самият Той: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат 5,48). Той действително изпрати Светия дух на всички, за да ги подтикне отвътре да възлюбят Бог с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум, и с цялата си сила ( Марк. 12, 30) и да се обичат един другиго както Христос ги обикна (Йоан 13, 34; 15, 12). Призованите от Бог – ала не заради делата им, а според промисъла на Неговата благодат и оправданието в Христа – последователи на Христос са станали в Кръщението на вярата истински Божи синове, съучастници в божествената природа и поради това действително свети. Така че те трябва да запазят, с Божията помощ, получената святост в живота си и да я усъвършенстват. Апостолът ги предупреждава, че следва да живеят „както прилича на светии” (Еф. 5, 3) и да се обличат „като избраници Божии… в милосърдие, благост, симреномъдрие, кротост и дълготърпение (Кол. 3, 12), и да носят плодовете на Духа на светостта (Гал. 5, 22; Рим. 6, 12). И тъй като всички ние грешим в много неща (Иак. 3, 2), постоянно се нуждаем от Божието милосърдие и всеки ден трябва да молим: „Прости нам дълговете” (Мат. 6, 12).

За всички е ясно следователно, че всички верни, независимо от тяхното поприще или чин, са призовани към пълнота на християнския живот и съвършенство на любовта: тази святост предоставя дори в земното общество един по-човешки начин на живот. За да постигнат това съвършенство, верните следва да използват получените по мярката на Христовите дарове сили, за да могат, следвайки Неговите стъпки, уподобявайки се с Неговия образ и подчинявайки се във всичко на волята на Отца, да се посветят с цялата си душа на Божията слава и служението на ближния. Така светостта на Божия народ ще расте и ща носи обилни плодове, както великолепно доказва в историята на Църквата животът на толкова светци.

Многообразно упражняване на светостта
В различните начини на живот и различните служения се съблюдава една-единствена святост от всички онези, които, водени от Божия Дух, подчинени на гласа на Отца и обожаващи Бог Отец в духа и в истината, следват бедния, смирен и носещ Своя кръст Христос, за да заслужат своя дял в Неговата слава. Всеки според собствените си дарби и функции трябва непоколебимо да върви напред по пътя на една жива вяра, която запалва надеждата и действа чрез любовта.

На първо място, пастирите на Христовото стадо трябва по образ и подобие на Върховния и Вечен първосвещеник, нашия духовен Пастир и Архиерей, да изпълняват свято и извисено, смирено и твърдо своето служение, което, така упражняване, ще стане за тях също превъзходно средство за освещаване. Издигнати до пълнотата на свещенството, те са получили, благодатта на тайнствата, за да могат с молитва, жертвоприношение, проповядване и с всички форми на епископското старание и служба съвършено да служат на пастирската любов, да не се страхуват да дадат живота си за своите овци и да бъдат образец за стадото си (1 Петр. 5, 3), а също и да подтикват със собствения си пример Църквата към все по-голяма святост.

По подобие на чина на епископите, чийто духовен венец образуват, като участват в благодатта на тяхното служение чрез Христос, Вечния и Единствен Посредник, презвитерите израстват в любовта към Бог и към ближния чрез всекидневното упражняване на собствената си служба. Те следва да запазят връзката на свещеническото общение, да притежават в изобилие всяко духовно благо и живо да свидетелстват за Бог пред всички като следовници на онези свещеници, които в една често пъти смирена или скрита служба оставиха през вековете великолепен пример за святост. Тяхното словословие отеква в Божията църква. Като се молят и принасят жертва за своя народ и за целия Божи народ по силата на своето служение, като зачитат онова, което вършат, и уподобяват живота си на онова, което отслужват, вместо да се оставят да бъдат възпрепятствани от апостолските грижи, опасности и изпитания, те следва по-скоро да се издигнат чрез тях към една по-висша святост, като подхранват и извисят дейността си с изобилието на съзерцанието, за утешение на цялата Божия църква. Нека всички презвитери и особено онези, които поради особеностите на ръкоположението си се наричат мирски свещеници, не забравят колко много допринасят за тяхното освещаване вярното им единение и щедрото им сътрудничество с техния епископ.

В мисията и благодатта на Върховното свещенство участват по особен начин и служителите с по-нисък чин и преди всичко дяконите, които, служейки на тайните на Христос и Църквата, трябва да се пазят чисти и безпорочни, за да се харесват на Бога и да вършат за хората добри дела от всякакъв род (1 Тим 3, 8-10 и 12-3). Призованите при Господа и избраните да бъдат Негови съучастници клирици, които се подготвят под надзора на пастирите за функциите на свещенослужители, са длъжни да съобразят умовете и сърцата си с един тъй висш избор: усърдни в молитвата, ревностни в любовта, внимателни към всичко истинно, праведно, с добро име, те правят всичко за Божията слава и почит. До тях се подреждат онези избрани от Бог миряни, които са призовани от епископа да се отдадат напълно на апостолските дела и да се трудят плодотворно в нивата на Господа.

Следвайки своя собствен път, християнските съпрузи и родители трябва през целия си живот взаимно да се подкрепят в благодатта с вярна любов и да просвещават своето получено с любов от бог потомство в християнското учение и в евангелските добродетели. Така те действително дават на всички пример за неуморна и щедра любов, изграждат милосърдно братство и стават свидетели и сътрудници на плодотворността на Майката Църква, превръщат се в знак и в съучастници в любовта, с която Христос обичаше своята Невеста и се предаде за нея. Подобен пример дават по друг начин овдовелите и неженените, които също могат немалко да допринесат за светостта и действеността на Църквата. А пък онези, които често се отдават на изнурителна работа, трябва да се самоусъвършенстват в човешките дела, за помагат както на своите съграждани, така и за развитието на цялото общество и на творението към едно по-добро поприще, и дори с дейна любов, окрилени от надеждата и поели тегобите на другите да подражават на Христос, чиито ръце се упражняваха на дърводелски труд и който не спира да се труди заедно със Своя Отец за спасението на всички хора, и накрая със самия си всекидневен труд да се издигнат до една по-висша святост, включително и апостолическа.

Смазаните от бедност, слабост, болест и други изпитания или гонените за правда следва да знаят, че са съединени по специален начин със страдащия за спасението на света Христос: Господ ги провъзгласи за блажени в Евангелието, „а Бог на всяка благодат, който е призвал вас за вечната Си слава в Исус Христос, Сам, след кратковременното ви страдание, да усъвършенства, утвърди, укрепи и направи непоколебими” (1 Петр. 5, 10).

И така, в своите условия на живот, в своя труд или обстоятелства всичи верни ще се освещават все повече с всеки изминал ден и чрез всички тези неща, ако вземат всичко от небесната Божия ръка с вяра и ако сътрудничат на Божията воля, проявявайки пред всички в самата светска служба, любовта с която Бог обичаше света.

Пътища и средства на светостта
„Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бог и Бог в него” (1 Йоан 4, 16). Бог изля любовта Си в нашите сърца чрез Светия Дух, който ни бе даден (Рим. 5, 5) и затова първият и най-необходим дар е любовта с която обичаме Бог над всичко и ближния от любов към Бог. Но за да може любовта като добро семе да расте в душата и даде плодове, всеки верен трябва охотно да служа божието слово и с помощта на Неговата благодат да изпълни с делата си Неговото воля, често да участва в тайнствата, най-вече в Евхаристията и в Светите деяния, непрестанно да бъде прилежен в молитвата, в себеотричането, в дейната служба на братята си в упражняването на всички добродетели. Всъщност като свръзка на съвършенството и изпълнението на закона (Кол. 3, 14; Рим. 13, 10) любовта ръководи всички средства за освещаване, оформя ги и ги води към тяхната крайна цел. Затова, истинският ученик на Христос се характеризира както от любовта към Бог, така и от любовта към ближния.

Тъй като Исус, Божият Син, прояви любовта си, давайки живота си за нас, няма по-голяма любов от тази да дадеш живота си за Него и за Неговите братя (1 Йоан 3, 16; Йоан 15, 13). Още в най-ранните времена някой християни бяха призовани и винаги ще бъдат призовавани да дадат това върховно свидетелство на любов пред всички и особено пред гонителите си. Затова, мъченичеството с което ученикът става подобен на своя Учител, като свободно приема смъртта на спасението за света и Му подражава като пролива кръвта си, се смята от Църквата за изключителен дар и за върховно доказателство на любовта. И ако мъченичеството е отредено за малцина, то всички трябва да бъдат готови да изповядват Христос пред хората и да го следват в Кръстния път сред гоненията, които никога не липсват в Църквата.

Светостта на Църквата е поддържана по особен начин и от многообразните повели, които Господ предава за съблюдаване на Своите ученици в Евангелието. Видно място сред тези повели заема скъпоценният дар на дадената от Отца на неколцина Божия благодат (Мат. 19, 11; Кор. 7, 7) за по-лесно отдаване единствено на Бог с цялото сърце в девството и безбрачието (1 Кор. 7, 32-34). Това съвършено въздържание за Небесното царство винаги е било на особена почит в Църквата като знак и стимул за любовта и като особен извор на духовна плодотворност в света.

Църквата размишлява също и върху предупреждението на апостола, който, подбуждайки верните към любов, ги приканва да затаят в себе си същите чувства като тези на Исус Христос, който „понизи Себе си, като прие образ на раб,…бидейки послушен дори до смърт” (Фил. 2, 7-8) и заради нас „бедейки богат, осиромаша” (2 Кор. 8, 9). И макар, че учениците винаги трябва да подражават на любовта и смирението на Христос и да свидетелстват за тях, Нашата Майка, Църквата, се радва, че в лоното и се намират многобройни мъже и жени, които желаят да следват по-отблизо и да покажат по-ясно понизяването на Спасителя, като прегърнат бедността в свободата на Божиите чеда и се откажат от собствената си воля: тоест що се отнася до съвършенството, те се подчиняват на един човек свръх мяра заради Бог, за да се уподобят по-пълно с послушния Христос.

Следователно всички верни са поканени и длъжни да се стремят към светостта и съвършенството на собственото си поприще. Затова, всички следва да положат усилия за правилното насочване на своите чувства, за да не би поради употребата на нещата от този свят и привързаността към богатствата, които противоречат на духа на евангелската бедност, да попречат на техния стремеж към съвършената любов. И Апостолът действително ги предупреждава: „И които ползват от тоя свят – като да се не ползват; защото е преходен образът на тоя свят” (1 Кор. 7, 31).

Догматична конституция за Църквата (Lumen Gentium 39-42)