Аспекти на литургичната реформа

Регламентирането на литургията не е отговорност и инициатива на отделния свещеник. Това накратко, е един от принципите, заложени в Конституцията Sacrosanctum Concilium, която през 1963 година даде началото на реформите, набелязани от Втория Ватикански събор.

В съборната Конституция за литургията са формулирани основните норми на литургичния ред, първата от които гласи гласи: „Регулирането на литургията зависи единствено от църковната власт: [...]. Затова абсолютно никой друг, дори и свещеник, не може да прибавя, отнема или прибавя по своя собствена инициатива, каквото и да е в литургията” (SC 22). Ето защо Съборът – въпреки, че даде възможност за една своеобразна литургична креативност – е далеч от разбирането на литургията като човешко дело. В действителност остават в сила думите на Пий VI: „Литургията не е пояснение на този или онзи човек”.

Връзката между вярата и литургията е изразена в древната формула “lex orandi – lex credendi” (пр. законът на молитвата е закон на вярата): литургичните действия предполагат вярата на участниците, а правилния начин да се молим идва от правилната вяра. Когато Йозеф Ратцингер посочва, че трябва да се ограничат, „тенденциите ощетяващи литургията с лични изобретения”, това между другото предполага, че той вижда опасността от преминаването от едно чудновато служение към един неприсъщ начин на вярване.

Този проблем не е нов. В началото на V век Папа Инокентий I пише писмо в което изказва съжалението си: „Всеки смята, че е подходящо да следва не това, което му е предадено, а онова, което му се харесва, а това поражда скандал сред хората”. И днес дори някои смятат, че литургията трябва да се изобретява, защото всичко трябва да дойде спонтанно. Това обаче не е така. В същото време не е вярно, че всичко вече е направено, веднъж и завинаги. Тълкуването на рубрицистите, което изисква единствено да се повторя това, което е предписано отрича историческото измерение на Църквата, преоценена от Втория Ватикански събор.

Надяваме се Светият Дух, който ни води към цялостната истина, да ни даде мъдростта да следваме правилния път между двете крайности: „всичко вече е направено” и „всичко още трябва да се направи”.

bp/ rv