Папата се моли за единението на свещениците в Пресвятото Сърце Исусово

„За да бъдат свещениците единени с Пресвятото Сърце Исусово и бъдат винаги истински свидетели на грижовната и милостива Божия любов”

Така е формулирано Общото молитвено намерение на Светия Отец за месец юни. Още в началото на своя понтификат Бенедикт ХVІ призова всеки свещеник да бъде „вкоренен” в Христовото сърце и особено когато Църквата бе наранена от скандалните разкрития за сексуални злоупотреби на църковни служители. В навечерието на празника Пресвято Сърце Исусово, Папата отново припомня, че всички свещеници трябва постоянно да гледат към Христос, единствения ориентир в тяхната мисия.

*********
„В литургията с която отбелязваме празникът на Светото Сърце Исусово, ние се взираме в сърцето на Исус, прободено от копието на римския войник. Сърцето Исусово в действителност бе прободено за нас и пред нас, и по този начин бе прободено самото Божие сърце. Литургията ни говори с езика на Исусовото сърце, което ни казва преди всичко, че Бог е нашият пастир, на цялото човечеството, разкривайки ни по този начин свещенството на Исус, което се корени дълбоко в сърцето Му. В същото време ни разкрива вечните основи и действения критерии на цялото свещеническо служение, което трябва винаги да се уповава на Сърцето на Исус и да бъде живяно с Него.

Позовавайки се на литургичните четивата за този празник, Папата се спира на Псалм 23, „Господ е Пастир мой”, в който Израел, в молитва, получава Божието откровение, че сам Господ е негов пастир и така го превръща в ръководство за своя собствен живот. „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая”: този начален стих от Псалма изразява радостта и благодарността за факта, че Бог е при нас и е загрижен за нас.

Четивото от книгата на Иезекил започва със същия мотив: „Аз Сам ще издиря Моите овци и ще ги прегледам” (Иез 34,11). Бог лично се грижи за мен, за нас, за цялото човечество. Аз не съм оставен, без посока във Вселената и в обществото, което ме кара да се чувствам все по-изгубен и объркан. Бог се грижи за мен. Той не е далечен Бог за когото животът ми е безполезен. Различните религии в света, доколкото можем да видим, винаги са знаели, че в крайна сметка има само един Бог. Но този Бог си остава за тях далечен. Според тях той е изоставил света на други власти и сили, на други божества с които човек е принуден да се справя. Единния Бог за тях е добър, но далечен. Той не е опасен, но не е и много полезен. Ето защо човек няма защо да се притеснява за него. Той не господства над нас.

Странно, отбелязва Папата, този начин на мислене се появява отново по време на Просвещението. Съществувало е твърдението, че светът предполага Създател. И все пак този Бог, след като е създал света е очевидно, че се е отдръпнал от него. Светът съдържа в себе си набор от закони, чрез които е организиран и подържан и Бог не се и не може да се намесва в тях. Бог е само една далечна причина. Много хора от времето на Просвещението вероятно, дори не желаят Бог да се грижи за тях. Те не искат Бог да застава на пътя им. Където обаче Божията грижа се възприема като пречка, хората изгубват пътя си. За нас е добре и успокояващо да знаем, че има някой, който ни обича и се грижи за нас. „Познавам Моите Си, и Моите Ме познават (Йоан 10, 14), казва Църквата преди Евангелието с думите на Господа. Бог ме познава, Той е загрижен за мен. Тази мисъл трябва да ни носи истинска радост. Нека да и позволим да проникне в дълбините на нашето същество.

Освен това, нека също осъзнаем какво означава, че Бог иска от нас, като свещеници, в малкия отрязък от историята в който живее всеки от нас, да споделим неговата загриженост за хората. Като свещеници, ние трябва да споделяме Неговата заинтересованост за доброто на хората, се изразява в нашата загриженост към тях, в това, че сме конкретен пример за Божията грижа. Каквато и да е областта на дейност, възложена на свещеника, той в едно с Господа, трябва да бъде в състояние да каже: „Познавам овцете си и те ме познават”. С израза „познавам” в Светото Писание никога не се изразява просто едно външно познаване, каквото е например да знаеш телефонния номер на някого. „Познаването” означава да бъдеш съкровено близък с другия. Това означава да обичаме другия. Ние трябва да се стремим да „познаваме” поверените ни мъже и жени, както прави Бог и заради Него ние трябва да се стреми да вървим заедно с тях по пътя на приятелството с Бог”.

Мисионерско молитвено намерение:
„За да може Светия Дух да формира много мисионери в нашите общности и бъдат готови да се посветят изцяло на разгласяването на Божието Царство”.

Църквата е мисионерска сама по себе си и във всеки един от членовете си, припомня Папата. Чрез тайнствата на Кръщението и Миропомазването, всеки християнин е призован да бъде свидетел и да прогласява Евангелието, това мисионерско измерение обаче се свързва по особен начин със свещеническото призвание. В завета с Израел, Бог повери на определени хора , призовани от Него и изпратени при другите в Негово име, мисията на пророци и свещеници. Той стори това с Мойсей: “И тъй, върви - му казва Бог- ще те пратя при фараона; изведи от Египет Моя народ, … Кога изведеш Моя народ от Египет, вие ще извършите служба Богу на тая планина. " (Изход 3: 10 и 12). Същото се случва и с пророците.

Точно защото са изпратени от Господа, Дванадесетте са наречени “Апостоли”, отредени да ходят по пътищата на света, прогласявайки Евангелието, като свидетели на смъртта и възкресението на Христос. Свети Павел, в посланието си до християните в Коринт, казва: “Ние – апостолите - проповядваме Христа разпнатия (1Кор 1: 23). Книгата на Деяния на апостолите отрежда важна роля в изпълнението на тази задача на евангелизацията също на други ученици, чието мисионерско призвание произтича от провиденчески, понякога болезнени, обстоятелства, като например прогонване от собствените им земи за това, че са последователи на Исус (срв. Деян 8, 1-4). Светият Дух превръща това изпитание в повод за благодат, използвайки го така за проповядване името Господне на други народи, разширявайки по този начин хоризонтите на християнската общност. Това са мъже и жени, които, както пише Свети Лука в Деянията на Апостолите, “изложиха на опасност живота си за името на Господа нашего Исуса Христа” (15: 26). Пръв сред тях несъмнено е Павел от Тарсус, призован от сам Господ и ето защо истински Апостол. Историята на Свети Павел, най-големият мисионер на всички времена, извежда на яве, по много начини, връзката между призвание и мисия. Обвиняван от опонентите си, че не е упълномощен за апостолата, той многократно посочва като доказателство призванието, което е получил директно от Господ. (срв Рим 1:1; Гал 1:11-12 и 15-17).

От самото начало, и в последствие, това, което "подтиква" апостолите (срв. 2 Кор 5: 14) е винаги "любовта на Христос". Безбройни мисионери през вековете, като верни слуги на Църквата, отворени за действието на Светия Дух, следват в стъпките на първите ученици. Вторият Ватикански събор отбелязва: “Въпреки че всеки последовател на Христос има задължението да разпространява вярата, Христос , който е Господ, винаги призовава този, когото Той сам пожелае сред многобройните си последователи, да бъде с Него и да бъде изпратен от Него да проповядва на народите (вж. Марк 3: 13-15) (Постановлението Ad Gentes, 23). Любовта Христова трябва да бъде предавана на братята, чрез пример и слово, с целия живот. Моят Блажен предшественик Йоан Павел II пише: “Специалното призвание на мисионерите запазва цялата си валидност за “цял живот ": това е моделът на мисионерското дело на Църквата, която винаги има нужда от радикално и цялостно себеотдаване, от нови и смели начинания”. (Енцикликата Redemptoris Missio, 66).

В Църквата винаги е имало много мъже и жени, които подтикнати от Светия Дух , избират да живеят Евангелието по радикален начин, изповядващи обетите за целомъдрие, бедност и послушание. Това множество от богопосветени мъже и жени, принадлежащи към многобройни институти на съзерцателен и деен живот, все още играе "главната роля в евангелизацията на света" (Ad Gentes, 40). С тяхната постоянна и общностна молитва, отдалите се на съзерцателен живот не престанно се застъпват в молитва за цялото човечество. Богопосветените, избрали дейния живот, със своите многобройни милосърдни дейности, са за всички живо свидетелство за любовта и милосърдието на Бог. Божият служител Павел VI, по отношение на тези апостоли на нашето време, каза: “Благодарение на своето богопосвещавене те във висша степен желаят и са свободни да изоставят всичко и да отидат дори до краищата на света да прогласяват Евангелието. Те са готови да поемат рискове и техния апостолат често е белязан от оригиналност, от гений, който изисква възхищение. Те са щедри: често те се намират на предните постове на мисиите и често се нагърбват с най –тежки рискове за здравето и дори живота си. Църквата действително им дължи много” (Апостолическо Насърчение Evangelii Nuntiandi, 69).

bp/ rv