Бенедикт ХVІ говори за приятелството си с Йоан Павел ІІ

Подготовката за беатификацията на Йоан Павел ІІ във Ватикана и Рим е в пълен ход. На 29 април във Ватиканския пресцентър ще се проведе брифинг на който ще бъдат представени инициативите свързани със събитието. На 30 април кардинал Агостино Валини ще предстоятелства голямо молитвено бдение, което ще се проведе на открития античен стадион „Чирко Масимо” в Рим с начало 21.00ч. местно време. На 1 май Папа Бенедикт ХVІ ще отслужи света литургия от 10.00ч. на площад Свети Петър на която ще провъзгласи Папа Войтила за Блажен. Дългогодишното приятелството между Бенедикт ХVІ и Йоан Павел ІІ започва от конклава през 1978г. Това е и темата в интервю на Бенедикт ХVІ за полската национална телевизия. Интервюто е излъчено на 16 октомври 2005, а негов автор е полския йезуит, отец Анджей Майевски:


*********
„Още от началото почувствах голяма симпатия и благодарение на Бог, кардиналът по онова време ме дари със своето приятелство. Благодарен съм за даденото ми доверие, без мои заслуги. Преди всичко, виждайки го да се моли, разбрах, че той е силно свързан с Бог. Това бе най-силното ми впечатление: един човек, който живее с Бог, дори бих казал в Бог. Освен това ме впечатли неговата сърдечност към мен, без предразсъдъци. Нашето приятелство се роди без големи думи и произлизаше от сърцето, а веднага след неговото избиране, Папата ме извика няколко пъти в Рим за разговори и накрая ме назначи Префект на Конгрегацията за Доктрината на вярата.


Кои са според Вас, Свети Отче, най-значимите моменти в неговия понтификат?
Можем да го погледнем от две гледни точки: външна – към света и вътрешна – към Църквата. Относно светът, със своите слова, със своята личност, присъствие и способност да убеждава, Светия Отец създаде нова чувствителност към моралните ценности и за важното място на религиите в света. Това доведе до нова чувствителност към религиозните проблеми и за нуждата от религиозното измерение на човека, както и важната роля на Епископът на Рим. Всички християни признаха - въпреки различията и непризнаването на Свети Петровия приемник – че той е говорител на християнството. Никой друг на световно ниво, не може да говори в името на християнството и даде глас и сила на християнската действителност в съвременния свят. Но също и за нехристияните и другите религии, той беше говорител на големите ценности на човечеството. Трябва да се каже, че той успя да създаде атмосфера за диалог между големите религии и общо чувство за отговорност, които всички имаме към света, но също така, че насилията и религията са несъвместими и че заедно трябва да търсим пътя към мира, което е обща отговорност на човечеството. Относно вътрешния поглед към Църквата, трябва да се каже ,че той успя да насочи ентусиазма на младите хора към Исус. Това е новост, ако се има предвид младежите през 60-те години. Този ентусиазъм за Христос може да предизвика само един човек с голяма харизма; само той можеше да мобилизира младите хора по света за каузата на Бог и за Христовата любов. В Църквата създаде нова любов към Евхаристията и ново чувство за величието на Божието милосърдие. Задълбочи любовта към Божията Майка и по този начин ни поведе към една интериоризация на вярата, същевременно придружена от по-голяма действена сила. Естествено, трябва да се спомене и неговия изключителен принос за големите промени през 1989 за падането на реалния социализъм.


Какви бяха последните Ви срещи с Йоан Павел ІІ?
Последните две срещи бяха в римската болница „Джемели”: първата между 5 и 6 февруари, а другата един ден преди смъртта му, в неговата стая. При първата среща Папата видимо страдаше, но беше изцяло в съзнание и много присъстващ. Бях го посетил по работа, тъй като имах нужда от неговите решения. Въпреки болките, Светия Отец внимателно следеше моите думи. Предаде ми с няколко думи своето решение, даде ми апостолическия си благослов и ме поздрави на немски, поверявайки ми цялото си доверие и приятелство. За мен бе много вълнуващо да видя как неговото страдание беше свързано със страдащия Господ и как понасяше болките с Господ и за Господ. От друга страна, да видя как от него се излъчва едно вътрешно спокойствие и пълно съзнание. При втората среща, ден преди смъртта му, той видимо страдаше и бе заобиколен от лекари и приятели. Беше в пълно съзнание и ми даде своя апостолически благослов. Не можеше да говори много. Неговото спокойствие в страданието за мен бе един голям урок, особено да видя и усетя как той сякаш бе в Божиите ръце и се оставяше на Божията воля. Въпреки видимите болки, той бе спокоен, защото знаеше, че се намира в ръцете на Божията Любов”.


dg/ rv