Кръстният път на римския Колизеум

„Никой не може да премине огромното море на живота, ако не е воден от Христовия кръст”. С тези думи на свети Августин, с които епископа от Хипон коментира 2 глава от евангелието според Йоан започва тази годишния Кръстен Път на Колизеума. Възпоменаването на Кръстния Път на Исус иска да съживи у вярващите нуждата да се хванат здраво за Кръстното дърво на Исус, за да преплават с него морето на живота. Ето защо, Кръстният път не е просто една народна набожна практика със сантиментални отенъци, а израз на същността на християнския живот: „Ако някой иска да ме следва, нека се отрече от себе, да вземе кръста си и ме последва” (Мк. 8,34). Това е и причината поради която Светият Отец Папата на всеки Велики Петък преминава през Кръстния Път пред целия свят и в общение с него.


Размишленията на майка Рита се раждат от факта, че Христовия път към Голгота е подобен на „изпитанията в нашия живот”; „когато различните образи на лъжата осмиват истината и ласкателствата на успеха сподавят честността”; „когато празнотата на чувствата и ценностите заличава възпитателната дейност и безредието на сърцето опетнява невинността на малките и слабите”. Всяко спиране на Кръстния път започва с една кратка фраза, която предоставя ключа за прочита на самото спиране. Словото Божие в Кръстния Път е от евангелието според Йоан, с изключение на някой спирания, които не присъстват в това евангелие. С този избор се подчертава славата на Христовия Кръст.


Трогателно е размишлението на първото спиране на Исус към Голгота, където на преден план са поставени въпросите на Пилат относно истината и идентичността на Исус, но също и неразбирането на неговото Слово и на свидетелството на истината. „Пилат не е свободен: той е зависим от външни фактори, но въпреки това чутата истина продължава да ехти в него, като ехо, което чука и предизвиква безпокойство”. „Също и ние днес сме зависими от външни фактори. Не сме способни да се вслушваме в тънкия, изискващ и освобождаващ глас на нашата съвест, която с любов ни призовава: „Не излизай навън, върни се в себе си: в твоя вътрешен човек обитава истината”.


Във второто спиране Пилат продължава да търси претекст, за да освободи Исус, но се подава на доминиращата воля, която се апелира на Закона и отправя инсинуации. „Отново се повтаря историята на нараненото човешко сърце: неговата ограниченост, неспособност да повдигне погледа от себе си, за да не бъде излъгано от илюзиите и завладяно от добротата и честността. Човешкото сърце е един микрокосмос. В него се решават съдбите на човечеството, разрешават се или се акцентират конфликтите. Но финалният резултат е винаги един и същ: да се следва или изгуби истината, която освобождава.


В първото падане на Исус под тежестта на Кръста (ІІІ спиране) може да се разпознае човешкото безсилие: мястото, където се помества божественото могъщество. Чрез своето първо падане Исус ни отправя една покана, отваря ни един нов път, открива за нас една школа. Приканва ни да открием божествената сила, да тръгнем по пътя водещ към извора на истинската утеха, на Благодатта Божия. Това е школата където се научава кротостта, която успокоява нашия бунтовнически дух и където доверието заема мястото на арогантността. От катедрата на своето падане, Исус ни учи на смирение, „пътя, който Го отведе до възкресението”. Пътя, който след всяко падане, ни дава силите да кажем „Сега започвам отново Господи, но не сам, а с Теб”. При второто падане (VІІ спиране) Исус ни учи на търпение, а под тежестта на кръста ние можем да доловим „тежестта от преследванията срещу Църквата, днес и в миналото”. Преследвания в които биват убити християните в името на един бог, чужд на любовта. Със своя Кръст, „Исус доброволно понесе всичко и изстрада търпеливо всичко, за да ни научи на търпение”. Третото падане под тежкия кръст (ІХ спиране) е призив да постоянстваме, да „останем вкоренени и утвърдени в Христос в моментите на изпитание”. Христовите падания под тежестта на кръста са част от тайната на Неговото Въплъщение. „Той ни потърси в нашата немощ, слизайки в нейните дълбини, за да ни въздигне към себе си”. „В Него, Исус ни показа пътя на смирението, за да ни открие пътя към себе си. Научи ни, че със смирението може да се победи света”.


По трудния и дълъг път към Голгота Исус продължава да оформя нашата хуманност. При срещата си с ерусалимските жени, Христос събира в своя поглед, изпълнен с истина и милосърдие, сълзите на състрадание пролети за Него. Бог, който проля сълзи за Ерусалим, приканва тези жени да разпознаят в Него съдбата на невинния, осъден несправедливо. Христос ни учи, че истинския плач е онзи с който се признават не само греховете, а също и „раните от нашите изневери, амбиции, предателства и възмущения”. За да се изцелят тези рани е необходим „драгоценния елей на обръщането на сърцето”.


Исус е разпнат на кръстното дърво (ХІ спиране). Царствения надпис поставен на високо на Кръста ни открива дълбочината на Неговото тайна: Исус е Цар, а Кръста е Неговия трон. Царствеността на Христос, написана на три езика, е едно универсално послание: за бедния и богатия, мъдрия и безумния, за онзи, който се поверява на Закона и онзи, който уповава на политическата власт. Нито една човешка сентенция или сила може да премахне от стените на нашето сърце образа на Разпнатия Христос, защото за нас той е Царственото слово на Истината: „Разпната светлина, която озарява слепите”, „скрито съкровище, което само молитвата може да открие”, центъра на целия свят.


„Жаден съм”. „Свърши се!” (ХІІ спиране) . С тези две последни думи Исус ни дарява, с поглед отправен към човечеството и Отца, своята любов за хората и послушание към Бог, неговия Отец. От тази любов на Кръста, ще избликне Светият Дух, първият плод от Неговото завръщане при Отца. Исусе, Ти който умря за нас прости ни неверието и отхвърлянето, прости глухотата на нашето сърце пред вика на болката, който се издига от много наши братя. Нека се приближим до тялото Христово, свалено от Кръстното дърво и положено в ръцете на Неговата Майка, Мария (ХІІІ спиране). Нека се приближим с вяра и със свободното решение на сърцето. Нека в това изстрадало Тяло да се разпознаем като Негови наранени и страдащи членове, но закриляни от любвеобилната прегръдка на Мария, Неговата и наша Майка. Отворените ръце на Църквата-Майка, са като олтара, който ни дарява Тялото Христово, и там ние се превръщаме в мистичното Тяло на Христос.


Това е времето на вярата, която очаква безмълвна, на надеждата, че на сухия клон ще разцъфне малката пъпка, обещание за спасение и радост. Сега „гласът на Бог говори в голямата тишина на сърцето”.


Господи Исусе, предаден на твоята Майка, олицетворение на Църквата–Майка, научи ни да даряваме обич, вяра, конкретно внимание и нежност, които изцеляват живота и пораждат радост.


svt/ Oss. Rom