Знаците на времето

„Светлина на света” е заглавието на публикувана в края на ноември 2010 книга-интервю на германския журналист и писател Петер Зеевалд с Бенедикт ХVІ. Книгата, публикация на ватиканското издателство LEV, е озаглавена „Папата, Църквата и знаците на времената”. Книгата-интервю е разделена на 3 части – „Знаците на времето”, „Понтификата”, „Накъде отиваме”. В нея Папата, на разбираем език, отговаря на „най-горещите” въпроси в съвременния свят, които вълнуват съвременните хора. Решението му за това интервю, каза при представянето ватиканския говорител, отец Федерико Ломбарди, има пастирски мотиви, но също и от намерението за една обикновена и разбираема комуникация с която да отговори на въпросите на съвременниците.


Радостта от християнството
Целият ми живот винаги е следвал една водеща линия: християнството, което дарява радостта и разширява хоризонтите. Ето защо, един живот насочен „срещу” него би бил непоносим.


Един просяк
Що се отнася до Папата, той също е един беден просяк пред Бог, дори много повече от останалите хора. Разбира се, моля се преди всичко на Господа с който съм обвързан, така да се каже, в едно старо приятелство. Но призовавам също и светците. Голям приятел съм на Августин, Бонавентура, Тома Аквински. На тях винаги им казвам: „Помогнете ми!”. Също и Майката Божия е винаги една голяма опорна точка. В този смисъл се помествам в Общението на Светците. Заедно с тях, укрепен от тях, говоря с добрия Бог, предимно просейки, но също отправяйки благодарности; или просто съм доволен.


Трудностите
Бях ги сложил в сметката. Но преди всичко е необходима предпазливост за преценките на един Папа, когато все още е жив. Само в последствие може да се признае какво място в историята заема едно нещо или една личност. Но, че атмосферата няма да е винаги радостна беше ясно, още повече ако се има предвид настоящата световна ситуация с всички разрушителни сили, с всички съществуващи противоречия, с всички заплахи и грешки. Ако получавам само одобрения, бих се запитал дали наистина възвестявам цялото Евангелие.


Шокът от насилията
Фактите не ме изненадаха напълно. По време на председателството ми в Конгрегацията за Доктрината на Вярата се заех със случаите в Америка; видях и развитието на ситуацията в Ирландия. Въпреки това, оставките бяха огромен шок. Още от избирането ми на Свети Петровия Престол многократно се срещам с жертвите от сексуалните насилия. Преди три години и половина, през 2006, в обръщение към ирландските епископи, поисках от тях да „установят истината за всичко случило се в миналото, да вземат всички необходими мерки за да не се повтаря а в бъдеще, да гарантират, че принципите на справедливост са спазвани от всички, но преди всичко да се погрижат за изцелението на жертвите и всички засегнати от тези престъпления”.
Да се види свещенството омърсено по този начин и заедно с това самата Католическа църква, бе трудно за понасяне. Но в този момент бе важно, погледа да не се откъсва от факта, че в Църквата доброто съществува и няма само ужасни неща.


Масмедиите и насилията над малолетни
Беше ясно, че действията на медиите не бяха водени само от искреното търсене на истината, но съществуваше също и задоволството да се заклейми Църквата и дори ако е възможно да се дискредитира. Въпреки това, бе необходимо да се изясни нещо: трябва да сме признателни, тъй като става въпрос за осветляване в истината. Истината, съчетана с любовта, разбрана правилно, е ценност номер едно. Освен това, масмедиите нямаше да имат възможността да предават всичко детайлно, ако в самата Църквата злото не съществуваше. Само, защото злото беше вътре в Църквата, другите успяха да го обърнат срещу Нея.


Прогресът
Терминът „прогрес” е проблематичен. Модерното общество търси своя път водено от идеята за прогреса и свободата. Но какво е прогресът? Днес виждаме, че той може да бъде разрушителен. Затова, трябва да се замислим за критериите, които прилагаме, за да може този прогрес да бъде истински.


Изпит на съвестта
Освен отделните финансови планове, абсолютно е необходим един глобален изпит на съвестта. Затова Църквата се опита да даде своя принос с енцикликата Caritas in Veriate. Тя не дава отговор на всички проблеми. Иска да бъде една крачка напред и гледа нещата от една друга гледна точка, която не е само тази на успеха и осъществимото, а от гледната точка според която съществуват правила в любовта към ближния, ориентирани от волята Божия, а не само от нашите желания. В този смисъл са необходими стимули, за едно истинско преобразяване на съвестта.


Истинската нетолерантност
Истинската заплаха пред която сме изправени е, че толерантността е премахната в името на самата толерантност. Съществува опасността разумът, така наречения западен разум, да твърди че най-накрая е открил това което е справедливо и по този начин да претендира всечка, с което става враг на свободата. Вярвам, че е необходимо да се разобличи тази заплаха. Никой не е принуден да бъде християнин. Но също никой не трябва да бъде принуден да живее според „новата религия”, сякаш тя е единствена и истинска, задължителна за цялото човечество.


Джамии и бурка
Християните са толерантни и като такива позволяват също и на другите своето характерно разбиране за себе си. Радостни сме от факта, че в страните от арабския залив (Катар, Абу Даби, Дубай и Кувейт) има църкви в които християните могат да отслужат Литургията и се надяваме това да стане навсякъде. Затова е съвсем естествено и при нас мюсюлманите да имат възможността да се събират за молитва в джамиите.

Що се отнася до бурката, не виждам причина за нейното цялостно забраняване. Говори се, че някой жени не я носят по собствено желание, а е един вид наложено насилие над тях. Ясно е, че с това не може да сме съгласни. Но ако те жалят да я носят по собствено желание, не виждам защо трябва да им се забранява.


Християнство и модернизъм
Да си християнин означава нещо живо, модерно, което преминава, оформя и формира цялата моя съвременност и затова в известен смисъл наистина я обгръща.
Тук е необходима една голяма духовна борба, както показах с учредяването на Папския Съвет за новата евангелизация. Важното е да се стремим да живеем и да мислим за Християнството по такъв начин, който включва цялата добра и справедлива съвременност и която същевременно се отдалечава и се различава от онази съвременност, която се превръща в една антирелигия.


Оптимизъм
Може да се мисли за него, гледайки повърхностно и смалявайки хоризонта само до западния свят. Но ако се вгледаме по-внимателно – което е възможно за мен благодарение визитите на епископите от цял свят и многобройните други срещи – се вижда, че в настоящия момент християнството развива една напълно нова креативност (…)
Бюрокрацията е уморена и изхабена. Това са инициативи, които се раждат отвътре, от радостта на младите хора. Християнството може би ще придобие едни нов лик, може би също един различен културен аспект. Християнството не определя световното обществено мнение: други са тези, които го ръководят. Въпреки това, християнството е жизнена сила без която и останалите неща няма да могат да продължат да съществуват. Затова, на базата на това което виждам и от моя личен опит, аз съм оптимист поради факта, че християнството се намира пред една нова динамичност.


Наркотиците
Много епископи, предимно от Латинска Америка, ми казват че там където преминава пътя на култивирането и търговията с наркотици – и това се случва в голяма част от латиноамериканските страни – сякаш едно чудовищно и зло животно е простряло своите ръце над тази страна, за да погуби хората. Смятам, че тази огромна змия на търговията и консумацията на дрога, която обръща света, е една сила за която не можем да си дадем подходящата представа. Тя погубва младежите, семействата, води до насилия и заплашва бъдещето на цели народи.
Също и това е една ужасна отговорност на Запада: има нужда от дрога и така създава държавите, които им доставят онова, което накрая ще го погуби. Това е един вид глад за щастие, който не може да се утоли с това което се има; затова се приютява, така да се каже, в рая на дявола и погубва напълно човека.


В Господното лозе
Имал съм ръководна функция, но никога не съм правил нищо сам и винаги съм работил в екип; точно както един от многото работници в Господното лозе, който вероятно е помогнал за подготвителната част, но същевременно не е приготвен да бъде първи и поеме цялата отговорност за всички. Разбрах, че до великите Папи трябва да има малки Папи, които дават своя принос. Така, в онзи момент, казах онова, което действително чувствах (…)
Вторият Ватикански Събор ни научи, с право, че за структурата на Църквата е важна колегиалността; т.е. факта, че Папата е пръв в споделянето, а не един абсолютен монарх, който взима самостоятелно решения и прави всичко сам.


Евраизъм
Без съмнение, трябва да кажа, че още от първия ден на моето богословско обучение си изясних дълбокото единство между Старият и Новият Завет, между двете части на нашето Свещено Писание. Разбрах, че можем да четем Новият Завет само заедно с това, което го предшества, в противен случай не бихме могли да го разберем. Случилото се през Третия Райх ни засегна като германци и още повече ни накара да гледаме на израелския народ със смирение, срам и любов.

Тези неща се вплетоха в моята богословска формация и белязаха пътя на моята богословска мисъл. Ето защо, за мен бе ясно – и тук в пълна приемственост с Йоан Павел ІІ – че в моето възвестяване на християнската вяра, това ново вплитане, изпълнено с любов и разбиране за Израел и Църквата, трябва да заеме централно място. Възвестяване, основано на зачитането на всяка една личност и съответната й мисия (…)
Ето защо, сметнах за необходима промяната в старата литургия, защото нейната формула бе един вид обида към евреите и със сигурност не изразяваше по положителен начин голямото и дълбоко единство между Стария и Новия Завет.
Поради тази причина сметнах, че трябва да се промени старата литургия, особено що се отнася до нашата връзка с приятелите евреи. Промених я по такъв начин, че в нея да се съдържа нашата вяра, т.е., че Христос е спасението за всички; че не съществуват два пътя на спасение, което означава, че Христос е също и спасител на евреите, а не само на езичниците. Промених я също и по начин, че да не се отправят по директен начин молитви за обръщането на евреите в мисионерски смисъл, а по-скоро Господ да ускори историческия час в който всички ще бъдем обединени. Затова, използваните полемични аргументи от редица богослови срещу мен са необмислени и не оценяват правилно направеното.


Пий ХІІ
Пий ХІІ направи всичко възможно, за да спаси хората. Разбира се, винаги можем да се запитаме: „Защо не протестира по по-явен начин?”. Вярвам, че не го е направил, защото е осъзнал какви биха могли да бъдат последствията от един публичен протест. Знаем, че лично е страдал за тази ситуация. Съзнавал е, че е трябвало да говори, но ситуацията му е забранявала това. Сега, по-разумните хора признават, че Пий ХІІ е спасил много човешки живота, но твърдят, че е имал остарели идеи за евреите и не е бил на висотата на Вторият Ватикански Събор. Но проблемът не е в това. Важно е направеното от него и онова, което се е опитал на направи. Вярвам, че наистина трябва да се признае, че той бе един от големите праведници и който като никой друг спаси много евреи.


Сексуалността
Да се обръща внимание само на презервативите, банализира сексуалността. Именно това банализиране представлява опасната причина, поради която много хора не виждат вече в сексуалността израз на тяхната любов, а само един вид дрога, които си дават сами. Затова, също и борбата срещу банализирането на сексуалността е част от големите усилия, за да може тя да бъде ценена положително и да упражнява своя положителен ефект върху човешкото същество в неговата цялост.
Съществуват отделни случаи, които могат да бъдат оправдани, например когато една проститутка използва презерватив, това може да бъде първата крачка към морализирането, първия акт на отговорност към едно ново съзнание, че не всичко е позволено и че не може да се прави всичко, което се пожелае. Все пак, това не е истинския начин за борбата със Спин. Необходимо е едно истинско хуманизиране на сексуалността.


Църквата
Свети Павел не разбира Църквата като институция, като организация, а по-скоро като жив организъм в който всички работят един за друг и заедно, бидейки обединени от Христос. Това е един дълбок образ, който е много реалистичен, защото вярваме, че в Евхаристията получаваме наистина Христос, Възкръсналия. И ако всеки получава същия Христос, тогава наистина всички ние сме обединени в това нова възкръснало тяло, като голямото пространство наречено „ново човечество”. Това е важно да бъде разбрано, както и да се гледа на Църквата не като на механизъм, който трябва да прави всичко, а по-скоро като на жив организъм, произхождащ от самия Христос.


Humanae Vitae
Перспективите на „Humanae Vitae” все още са валидни, но съвсем друго е да се намерят пътищата за нейното прилагане. Вярвам, че винаги ще има малцинства, вътрешно убедени в праведноста на тези перспективи. В тяхното прилагане на практика, хората остават напълно удовлетворени, превръщайки се по този начин в очарователен пример за следване. Ние сме грешни, но не трябва да приемаме този факт като инстанция срещу истината, т.е., когато тази възвишена моралност не е живяна. Трябва да се стремим към доброто и правим всичко възможно, което е по силите ни, да се подкрепяме и понасяме взаимно. Да се изрази всичко това от пасторална, богословска и концептуална гледна точка в контекста на настоящата сексология и антропологично търсене е огромна задача на която трябва да се посветим повече и по-добре.


Жените
Формулировката на Йоан Павел ІІ е много важна: „Църквата по никакъв начин няма правото да възлага на жените свещеническото ръкоположение”. Не става въпрос за липса на желание, а по-скоро на власт. С дванадесетте Апостоли и с техните наследници епископите и презвитерите, Господ даде една форма на Църквата. Не ние създадохме тази форма на Църквата, а по-скоро тя е учредена изхождайки от Него. Да я следваш е акт на послушание, а в настоящата ситуация е може би един от най-трудните. Но именно това е важно: Църквата показва, че тя не е един арбитражен режим. Не можем да правим това, което си поискаме. За нас съществува една Господня воля към която се придържаме, дори това да е трудно в съвременната култура и цивилизация.
Въпреки това, функциите поверени на жените в Църквата са толкова големи и важни, че не може да се говори за дискриминация. Това би било така, ако свещенството е едни вид господство. Но това не е така, защото то е едно служение. Ако се даде един общ поглед на историята на Църквата, ще се забележи, че значението на жените – от Дева Мария до Моника и Майка Тереза – е толкова голямо, че в много случаи жените оформят лика на Църквата повече от мъжете.


Най-новите реалности
Това е много сериозен въпрос. Нашето проповядване и нашето възвестяване са насочени преди всичко към изграждането на един по-добър свят, но в действителност, този по-добър свят почти вече не се споменава. Тук трябва да си направим един изпит на съвестта. Разбира се, ние се опитваме да помогнем на публиката и кажем онова, което е в нейните разбирания. Но същевременно нашето задължение е да преминем отвъд този хоризонт, да го разширим и гледаме към главните неща.
Най-новите реалности за днешните хора са като твърдия хляб. Те им изглеждат нереални. На тяхно място те искат конкретни отговори за днешния свят и решения за всекидневните терзания. Но това са половинчати отговори, ако не ми позволяват да усетя и призная, че аз стоя над материалната действителност, че съществува съд, благодатта и вечността. В този смисъл трябва да намерим нови думи и начини, за да позволим на човека да разруши стената на пределното.


Христовото пришествие
Важно е всяка епоха да бъде близо до Господ. Важно е, че също и ние, тук и сега, сме под зоркия поглед на Господ и ще бъдем съдени от Неговия съд. Дискутираше се двойното идване на Христос, едно във Витлеем и друго в края на времената. Но Свети Бернар от Клерво говори и за едно Adventus medius, междинно идване, чрез което Той винаги периодично влиза в историята.
Смятам, че това е вярно. Ние не можем да установим кога ще свърши света. Сам Христос казва, че никой не го знае, дори Сина Божий. Но трябва да останем, така да се каже, до Неговото идване и преди всичко да сме убедени, че в страданията Той е близо до нас. Същевременно трябва да знаем, че поради нашите действия ние сме под Неговото съждение.


svt/ Oss.Rom