150 години Католическа църква от източен обряд в България: "Три пъти изчезнала, три пъти възкръснала"

Тази година българските католици празнуват 150 години от своето единение с Рим станало факт през 1860. Тържествените чествания ще се проведат от 4 до 7 ноември в главното седалище на Апостолическата екзархия в София. Днес католическите енории от византийско-славянски обред наброяват около 10.000 верни, чийто духовен глава е апостолическият екзарх, монсеньор Христо Пройков. Как се е стигнало в онези времена до единение с Рим? Дали става въпрос само за един опит за противопоставяне на гръцкото превъзходство? Или пък шепа българи са станали марионетки в ръцете на Великите сили в дипломатическите им домогвания за наследството на Отоманската империя в залеза на нейното съществуване? Тези въпроси си задава германския журналист Елмар Бордфелд, бивш директор на германската секция на "Осерваторе Романо", чиято статия публикуваме с пълния текст.


"Намираме се в 19 век и ето, в един хубав ден въглищарят Димо Деликолев заедно с четирима приятели прекосяват тракийската равнина в посока Одрин, за да продават въглища. Уморени да слушат литургии служени само на гръцки (защото се приемало, че Бог разбирал само гръцки), чуват случайно да се говори за съществуването на църква, в която се служело на български. Те отишли във въпросната църква и слушали четивата и молитвите на български и останали силно впечатлени. Решили да организират събиране на подписи в своето село. Дванадесет семейства се присъединяват към действията на въглищаря. Епископът отговарящ за тях , Рафаил Попов, придружен от брат си Продан, отиват при Вали Паша , който утвърждава обръщането на семействата от Покрован. Подобни случай следват и в други села в Одринската провинция.

Главната роля в движението за единение е поета от група българи пребиваващи в Константинопол. Те се събират около публициста Драган Цанков, който от 1859 публикува българския вестник “България” и който неуморно разпространява идеята за единението на българските християни с Рим, в което той вижда голямата възможност да се изгради Българска Църква независима от Вселенския Патриарх.


Групи от православни християни, заинтересовани от сближаването с католическата Църква, съществуват също и извън столицата на Отоманската Империя. От католическата страна гледат с известен скептицизъм на желаещите да се обърнат. Много от симпатизантите на Рим имат по-скоро национални от колкото религиозни и богословски интереси от обръщането. Преди всичко те се надяват на възраждането на една независима българска Църква, водена от български патриарх.


Идеята скоро набира многобройни последователи. Сред тях има и такива, които също така се надяват да спечелят съпричастността на Австрия и Франция в борбата между великите сили на Балканите от сближаването с Рим. Преди всичко обаче, доминира желанието да се слушат литургии служени на езика на народа от собствени свещеници. В една листовка от 1860 се настоява, между другото, “за мъдри и лишени от егоизъм епископи и свещеници послушни на своите епископите ”. На 18 декември 1860 се осъществява тържественото приемане в лоното на Католическата Църква. Процесия с хоругви и свети реликви се отправя към седалището на апостолическия Викарий, Архиепископ Паоло Брунони, намиращо се в квартала Пера. Води я архимандрит Йосиф Соколски, игумен на Габровския манастир, следван от други духовници и верни последователи на униатското движение като публициста Драган Цанков, Георги Миркович и многобройни предприемачи, занаятчии и работници, всички облечени празнично. Българите представят също и една молба написана на френски до Папа Пий IX. В нея те обясняват, че са “възмутени от аморалното поведение на гръцкия клир” и, че са решени “да прекъснат връзката си с гръцкия Патриарх в Константинопол” и искат “създаването на една канонична област ръководена от български Патриарх”.


През април на следващата година Папа Пий IX ръкополага Йосиф Соколски за епископ, който приема титлата Архиепископ и апостолически Викарий, но не и титлата Патриарх. Турският султан го признава “като върховен граждански водач на българската униатска нация”. С голям ентусиазъм бива построена църква в квартал “Галата”, с помощта на дарение от един богат арменец. Всички тези събития естествено предизвикват вражески реакции в църковните и гражданските среди. Архиепископ Соколски, който е на 75 години, но със сравнително малък опит, бива ограничаван в своята дейност от различни комисии. Международната политика също се намесва. Руската империя, например, не е предразположена да приеме конкуренция на своята хегемония върху православните от Балканите. Последствията: едва два месеца след епископското си ръкополагане, Соколски е повикан в руското консулство в Константинопол. Той бива отвлечен с лодка през Босфора, а няколко месеца по-късно е видян в манастир в Киев.


Говори се за предателство или за бягство, но все повече и повече историци потвърждават теорията за насилствено отвличане. Нови разкрития потвърждават че Соколски остава верен на Българската Униатска Църква и че дори ръкополага , с разрешението на руснаците, нови свещеници в Украйна. Така или иначе, изчезването на първия епископ на униатите в България е източник на голямо безпокойство. Мнозина се завръщат в Православната църква. Дори всред Католическата църква се появяват съмнения срещу останалите униати, които допълнително се злепоставят в следствие дискусиите за избирането на нов епископ. Накрая избират Рафаил Попов от Рилския манастир, който обаче е отровен от гърците. Когато през 1870 , по време на Българското Възраждане, се възстановява националната Българска Православна Църква, униатските енории почти изчезват.


“Въпреки че Униатите в България изчезват три пъти, те винаги възкръсват отново” – подчертава главата на униатската общност в България Монс. Христо Пройков. Първото изчезване е веднага след учредителната фаза. В унията остават най-вече регионите на Тракия и Македония, за който са издигнати автономни апостолически викариати в Солун (за Македония) и в Одрин (за Тракия ). В Константинопол остава Апостолически Администратор с титлата Архиепископ.


През Балканската война от 1912-1913 оцеляват шепа вярващи, успели да се спасят бягайки в новото българско царство. През 1926 Българската Католическа Църква се преструктурира, премахвайки викариатите в Солун и Одрин и създавайки Апостолическия Екзархат в София. Създаването на Екзархията е вторият важен етап в историята на българските униати. Папа Пий XI изпраща Анджело Ронкали , който по-късно ще стане папа Йоан XXIII, като Нунций в София с изричната задача да реорганизира живота на Католическата църква от Източен обред в България. Монс. Пройков казва: “Той живя тук в тази къща през първите години, така че нашата Църква е под неговото специално застъпничество”. В този период се основават семинарии, училища и болници. Бива издигната и църквата Успение Богородично до седалището на Екзархията, която и до днес е център на религиозния живот на Униатите.


Със Съветската окупация през 1944 в България започва систематично преследване и брутален терор срещу всички религии. С това , за трети път се срива животът на Църквата. Всички свещеници и религиозни са арестувани с обвинението, че са “агенти на западния империализъм”, и са изпратени в затвори. Много църкви са разрушени и всички сътрудници чужденци са изгонени от страната. През 1952 католическият епископ на Никополската Епархия Евгени Босилков е арестуван и осъден на смърт. През 1998 Йоан Павел II обявява за Блажен този мъченик за вярата. По време на визитата си в България през 2002 Папата обяви за блажени още трима отци Възкресенци.


Монс. Пройков припомня, че празненствата за 100 годишнината на Униатската църква през 1960 са били подготвяни в продължение на 12 години , но когато настъпил големият момент, комунистите забранили празнуването. “Само една плоча, в нашата църква днес ни напомня за тази дата”, казва Монс. Пройков, който е и председател на Епископската Конференция на България. В онези години само епископът е можел да пребивава в седалището на Екзархията и да служи литургия. Пройков ни разказва , че той самият е трябвало да учи тайно преди да бъде ръкоположен за свещеник през 1971 от тогавашния епископ, който е бил в затвора 11 години. На следващия ден след ръкоположението епископът е привикан в полицията и заплашен, че ще бъде депортиран от София.


Само след падането на комунизма през 1989 се възражда живота на Българската Униатска Църква. “Благодарение на Бог , можахме да излезем на светло от тъмната епоха на атеизма, обезкървени, но живи”, разказва Монс. Пройков. Сега стъпка по стъпка вървим напред. Религиозни ордени като салезианския и кармелитанския помагат в енориите. Днес верните наброяват близо 10.000 в единствената Епархия от източен обред в страната, състояща се от 20 енории, с 5 енорийски свещеници, 17 обикновени свещеници и 26 принадлежащи на ордени. “Малко сме на брой, но имаме куража да продължим напред” така смята Монс. Пройков. “ Не искаме да забравяме миналото и нашите предшественици. С техния кураж и надежда и с нашата вяра и доверие в Божието провидение вървим напред”.


Българите, в това число православните, гледат на Униатската църква не без симпатия. Признава се нейната важна роля през XIX век в борбите на българите за постигане на национална и църковна автономия, както и възхищение за нейната позиция по време на комунизма. Някои православни обаче гледат на Униатската църква като на препятствие за икуменизма. Но дали пък точно тази Църква не служи като един мост в това начинание? Не би ли могла да се види като символ и визия за единство в различността на обреди, раси и езици? В търсенето на пълно общение “апостолатът, който нанася вреди наПравославната Църква (прозелитизма)” е един изостанал подход, както го нарича декларацията на общата Комисия за Диалога между католици и православни състояла се в Балманд през юни 1993. Също така се признава правото на Източните Църкви да имат “като част от католическата общност, правото да съществуват и да действат според духовните нужди на своите верни”.


С голяма радост очакваме празненствата които ще се проведат между 4 и 7 ноември”, каза Монс Пройков. Префектът на Конгрегацията за Източните Църкви в Рим Кардинал Леонардо Сандри и Председателят на Съвета на Европейските Епископски Конференции Кардинал Петер Ердьо вече са потвърдили присъствието си. Екзархът се надява че Българската православна църква ще изпрати като гости свои представители. И накрая един пример който без съмнение показва че Униатите са приети от гражданите на София: една от главните улици в града , която минава покрай Българското национално радио е наречена на Драган Цанков, който преди 150 години бива един от най ревностните поддръжници на Българската Униатска Църква в Рим".

превод от италиански Бистра Пищийска