Излезе първи том от Opera Omnia на Йозеф Ратцингер посветен на Богословието на Литургията 

„Богословие на Литургията. Сакраменталното учредяване на християнското съществувание”. Това е заглавието на първият том от поредицата на италиански език на Opera Omnia на Йозеф Ратцингер, под редакцията на Едмондо Каруана и Пиерлука Адзаро и публикувана от ватиканското издателство LEV със сътрудничеството на немското издателство “Herder”.

В 16-те тома от поредицата „можем да намерим цялостното творчество в което Йозеф Ратцингер дарява на съвременното човечество богатството на неговата мисъл в годините на неуморната му преподавателска дейност и свещеническо служение”– посочва в предговора на първия том, кард. Тарчизио Бертоне. „Изненадваща е комуникативната способност с която той се обръща към читателите, дори и по най-сложните философски и богословски тематики", пише държавния ватикански секретар. Освен това, трябва да се изтъкне лексикалната „креативност”, която отговаря на една концептуална „креативност”, с която той съумява да се обръща не само към „вярата” на вярващия, за да я утвърди и укрепи, но също и към „разума” който е прерогатив на всеки човек”. В увода кардинала изразява надеждата скоро да бъдат публикувани и останалите томове на цялостното творчество на Йозеф Ратцингер, а разума на много читатели да даде изобилен плод от онова семенце, което озарения Богослов и Пастир на душите пожела и съумя да посее в „нивата” на Божия Народ”.

Целта на "Opera Omnia" на Йозеф Ратцингер е да представи по възможно най-цялостен начин своето вече отпечатано през годините творчество, обогатено с все още неиздадени текстове на италиански и немски език. Монографиите на Ратцингер са допълнени със статии написани за енциклопедии, рецензии и размишления.

Първият том от поредицата на италиански език, посветен на Богословието на Литургията е разделен на 5 части и отговаря на единадесетия том от поредицата на немски език. Изборът е на Бенедикт ХVІ, който желае да предложи „приоритетния ред следван от Втория Ватикански събор”.

Оригиналната версия на „Opera Omnia” започва с две монографии от университетските години на Йозеф Ратцингер, посветени на Еклесиологията на Свети Августин и богословието на историята и познанието на откровението Свети Бонавентура. Третият том разглежда връзката между вярата и разума; в четвъртият намираме въведение в християнството, изповядването на вярата, Кръщението, обръщението, следването на Христос и реализацията на християнския живот. Заглавията от пети до дванадесети том за посветени на трудове по систематично богословие; тринадесети том е сбор от интервюта, а четиринадесети предлага голям избор от проповеди. Предпоследният том, петнадесети, предлага биографични текстове, а последния шестнадесети том е пълната биография на Йозеф Ратцингер, като и цялостното съдържание на поредицата.

„Когато след кратко колебание реших да приема проекта за публикацията на цялото ми творчество имах ясната представа, че той трябва да следва реда следван от Втория Ватикански Събор. Затова първият том трябваше да бъде този с моите творби посветени на литургията”. Това пише Бенедикт ХVІ на 29 юни 2008 г. след оповестяването на бъдещата публикация на неговото цялостно научно творчество на италиански език. Първият том от поредицата от общо 16 тома, посветен на „Богословие на Литургията. Сакраменталното учредяване на християнското съществувание”. Разделен на пет части, първият том от Opera Omnia на Йозеф Ратцингер, разглежда темите: духа на литургията, сакраменталното учредяване на християнското съществувание, понятието за Тайнство, богословие на свещената музика и перспективи за литургията.

Но какво е литургията за Папа Ратцингер? „Още от детските години – пише Бенедикт ХVІ – Литургията на Църквата заемаше централно място в моя живот. В последствие, следвайки богословската школа на учители като Шмаус, Шьонен, Паскер и Гурадини, тя стана център и на моето богословско учение”.

Но какво точно е Литругията, какво се случва в нея и какъв вид действителност срещаме в нея? На тези въпроси Йозиф Ратцингер отговаря в първата глава на първия том от поредицата, в която разглежда „Естеството на Литургията”. В следващите редове ви предлагаме началото на първата глава от тома посветен на Богословието на Литургията.

През двадесетте години на ХХ века, пише Папа Ратцингер, съществуваше тенденцията литургията за се представя като една „игра”. Този сравнителен термин бе даден преди всичко от факта, че като всяка игра, също и литургията има своите правила, създава един свой свят, който е валиден когато се влезе в него и естествено свършва, когато „играта” свърши. Друг сравнителен термин бе факта, че независимо всяка игра има свой смисъл, тя няма специфична цел и именно поради това притежава в себе си нещо терапевтично дори освобождаващо, защото ни кара да излезем от света на всекидневните цели с техните задължения и ни въвежда в едно измерение лишено от цели, освобождавайки ни за едно определено време от тежестта на нашето всекидневие. Така да се каже, играта е един различен свят, един оазис на свобода, в който за момент свободно можем да позволим на нашето същество да блика свободно; нуждаем се именно от такива моменти на бягство от властта на всекидневието, за да можем да понесем неговата тежест. Във всичко това има нещо вярно, но не е достатъчно, защото в действителност в този случай ще бъде наистина второстепенно, на каква игра играем. Всичко казано до тук може да бъде приложено на която и да е игра, чиято необходимост за придържане към правилата, бързо развива една определена трудност и води до изграждането на нови специфични цели. Ако се замислим над съвременния модерен спортен свят, над шахматните първенства или която и да е друга игра, навсякъде може да се види че играта, от напълно различното измерение на един алтернативен свят и не-свят, много бързо, се преобразява в едни особен свят със собствени закони.

Съществува и друг аспект на теорията за играта, който си заслужава да бъде споменат и който се ни доближава повече до особеното естество на литургията: детската игра, се явява като един вид предвкусване от живота, като едно упражнение за да навлезем в живота, без трудност и прекалена сериозност. Литургията може да ни накара да се замислим над факта, че преди истинския и съществен живот до който искаме да достигнем, оставаме деца или трябва да останем такива. Ето защо, в този случай литургията е един напълно различен начин на предвкусване, на предварително упражнение: прелюдия на бъдещия живот, на вечния, който както казва Свети Августин, за разлика от настоящия живот няма да характеризиран от потребности и липси, а изцяло от свободата да даваш и даряваш. Затова Литургията е като едно пробуждане на онова, което дълбоко в нас е истинската детска същност, едно пробуждане на вътрешната благоразположеност към онова велико нещо което ни очаква и което с живота на възрастни все още не е завършено. Тя е един вид структурирана форма на надеждата, която още от сега живее бъдещия и истински живот; тя ни подготвя за истинския живот: този на свободата, на близостта с Бог и искрената взаимна благоразположеност. По този начин, тя поставя също и в живота и всекидневието, предварителните знаци на свободата, което разрушават принудите и водят до отражението на небето тук на земята.

Едно подобно тълкувание на теорията на играта разграничава литургията по съществен начин от общата игра, в която въпреки това винаги живее носталгията за истинската „игра”, за напълно различното на един свят в който реда и свободата се сливат помежду си. В сравнение с повърхностния характер, но същевременно целенасочен или хуманно празен на обикновената игра, литургията поставя на преден план особеността и различието на „играта” на Мъдростта, за която говори Библията и която може да се постави в отношение с нея. Но все още ни липсва същественото съдържание на скица, защото идеята за бъдещия живот се яви само като смътен постулат, а погледа отправен към Бог, без когото вечния живот би бил пустиня, все още е изцяло неопределен. Ето защо бих желал да предложа един нов подход, този път изхождайки от конкретността на библейските текстове.

В разказите преди събитията, предхождащи извеждането на Израил от Египт, както и при самото извеждане, ясно се открояват две различни цели на извеждането. Първата, която ние добре позната, е тази за стигането до Обещаната Земя, в която Израил може най-накрая да живее на собствена територия, в сигурни граници, като народ с неговата свобода и независимост. Непосредствено до нея, обаче, се явява постоянно сведението за една друга цел. Първоначалната заповед отправена от Бог към фараона, звучи по следния начин: „Пусни Моя народ, за да Ми извърши служба в пустинята” (Изх. 7, 16). Тази фраза „пусни моя народ, за да ми извърши служба”, се повтаря с малки промени четири пъти, т.е във всички срещи между фараона и Мойсей/Арон (Изх. 7, 26; 9, 1; 9, 13; 10, 3). По време на преговорите с фараона, поставената цел се конкретизира допълнително. Фараонът се показва готов за компромис. За него, по време на този конфликт, става въпрос за свободата на култ на израелския народ, който той първоначално позволява под следната форма: „идете, принесете в тая земя жертва на (Господа) вашия Бог” (Изх. 18, 25). Но Мойсей – според Божиите разпоредби – настоява, подчертавайки че за култа е необходимо извеждането на народа от Египет. Неговото място трябва да бъде пустинята: „Ние ще отидем в пустинята, на три дни път, и ще принесем жертва на Господа, нашия Бог, както ни каже (Господ)” (Изх. 18, 27). След последвалите бедствия над египетския народ, фараонът разширява своето предложение за компромис. Позволява култа да се извърши според искането на божеството, в пустинята, но условието му е да се отправят към нея само мъжете, а децата и жените да останат в Египет. Той допуска, че става въпрос за една разпространена по онова време култова практика, според която само мъжете са главните действащи лица в култа. Но Мойсей не може да обсъжда начините на култа, с чужденец, и не може да подчинява култа на политически компромиси: начина по който култа трябва да се представи е въпрос, който не може да бъде разрешен политически. Той носи в себе си своите правила, т.е. може да бъде регулиран само на базата на правилата на Откровението, изхождайки от Бог. Именно поради това е отхвърлено и третото компромисно предложение на фараона, който отново го разширява позволявайки и на децата и жените да тръгнат за пустинята. „извършете служба на Господа (вашия Бог); само дребният и едрият ви добитък да остане, а децата ви нека отидат с вас” (Изх. 10, 24). Мойсей възразява, казвайки че трябва да вземе със себе си всичкия добитък, защото „не знаем, какво ще принесем в жертва на Господа (нашия Бог)” ( Изх. 10, 26). Във всичко това не се става въпрос за Обещаната Земя; като единствена цел на извеждането на израилския народ от египетската земя, се явява обожаването, което може да се осъществени само според правилата на Бог и като последствие, то е далеч от правилата на играта, присъщи на политическия компромис.

Израил не тръгва, за да бъде народ като всички останали; тръгва за да служи на Бог. Крайната точка на Изхода е планината Божия, все още непозната, а неговата цел е да се „извърши служба” на Бог. Тук обаче може да се възрази, че упорството на фараона в „преговорите” за култа е от тактическо естество. Истинската и, в крайна сметка, единствена цел на извеждането не бе култа, а Земята, която представлява истинското и съществено обещание направено на Аврам. Но не вярвам, че с това се оправдава сериозността, която доминира в текстовете. В крайна сметка, противопоставянето между култа и Земята няма смисъл: Земята е дадена, за да има място където да се обожава Бог. Обикновеното притежание на Земята, обикновената национална автономност, би поставила Израил на едно и също ниво с останалите народи. Да се сведе всичко това до тази цел, означава да се пренебрегне особеността за избора на израилския народ. Цялата история, концентрирана от книгите на Съдиите Израиляви и 1-2 Царства, повторена и изтълкувана в 3-4 Царства показва именно това: земята като цяло, остава едно все още неопределено благо; тя се превръща в истинско благо и дар на едно изпълнено обещание само ако в нея царува Бог. Не просто защото съществува като автономна Държава, а защото е пространство на обещание, в което се изпълнява Божията воля и така се развива по правилен начин човешкото съществувание. Изучаването на библейския текст ни позволява да дадем едно по-точно определение на връзката между двете цели на Изхода. Вярно е, че на Израил, след три дена странстване все още не е казано, какъв вид жертва Бог изисква. Но „в третия месец след като Израилевите синове бяха излезли от Египетската земя, в самия ден на новолунието, стигнаха в Синайската пустиня” (Изх. 19, 1). На третия ден Бог слиза на върха на планината (19, 16-20) и говори на народа, чрез Десетте свети Думи (20, 1-17), в които им предава Своята воля и посредством Мойсей установява Завета (Изх 24), който се конкретизира в една строго регламентирана форма на култ. Така целта на странстването в пустинята, посочена на фараона, се осъществява: Израил се научава да почита Бог, по искания от Него начин. Към тази почит принадлежи култа, литургията в истинския смисъл на думата; но тя изисква също да се живее според Божията воля, която е неотменима част от правилното обожаване. „Славата Божия е живия човек, но живота на човек е да види Бог”, казва Свети Ириней, долавяйки именно ядрото на случилото се при срещата на сионската планина. В заключение, самият живот на човека, човека който живее праведно, е истинското обожаване на Бог. Но живота става истински живот, само ако получи своята форма от погледа отправен към Бог. Култа служи именно за това: да улесни този поглед и да дари по този начин живота, който се превръща в слава Божия.
 
svt/ Osservatore Romano