Синод за Близкия Изток във Ватикана: общение и християнско свидетелство
„Предстоящият Синод е подходящ повод за християните по целия свят да дадат своята
духовна подкрепа и солидарност към техните братя и сестри от Близкия Изток. Но също
така е повод да се изтъкне важното присъствие и свидетелство на християнството в страните
от Библията, не само за християните, а за всички ваши близки и съграждани”. С тези
думи Папа Бенедикт ХVІ връчи на патриарси и епископи от Близкия Изток работния документ
за Специалния синод, по време на своята визита в Кипър. Асамблеята ще се проведе от
10 до 24 октомври във Ватикана на тема: „Католическата църква в Близкия Изток: общение
и свидетелство”. Документът е с обем 40 страници и е резултат на многобройните предложения,
направени чрез специален Въпросник към епископите Източните църкви, Епископските конференции,
Римската Курия, ватиканските ведомства, както и от многобройни църковни групи и обикновени
вярващи.
Още в предговора, генералният секретар на Синода на Епископите, арх.
Никола Етерович подчертава, че „актуалната обстановка в Близкия Изток много наподобява
на живота на първите християнски общности по Светата Земя”, изпълнен с многобройни
трудности и преследвания. „Първите християни действат във враждебни ситуации, срещат
противодействие и неприязън в религиозните среди ... родината им е покорена в рамките
на римската империя”. Въпреки това, те „провъзгласяват Божието Слово в неговата цялост”,
стигайки дори до „мъченичеството в името на вярата в Господа на живота”.
Основните
целите на Синода „да утвърди и укрепи християнската идентичност, чрез Божието Слово
и църковните Тайнства”, а на второ място „да обнови църковното общение между местните
Църкви, за да свидетелстват по-добре истинския християнски живот, неговата радост
и жизненост”. Това включва икуменически усилия и диалог с евреи и мюсюлмани „за благото
на цялото общество” и за да може „религията да стане повод за мир”. Освен това, Синодът
ще припомни на християните „причините за тяхното присъствие в едно предимно мюсюлманско
общество: арабско, турско, иранско или еврейско”.
Обстановката в която
живеят християните в Близкия Изток В първа глава се припомня, че всички Църкви
по света „произлизат от Църквата в Ерусалим” (14) и се потвърждава, че разделенията
между християните (Ефеския и Халкедонския събори през Vв. и разделението между Рим
и Константинопол през ХІ) са породени преди всичко от „политическо-културни причини”.
Въпреки това, Светият Дух действа за сближаването на Църквите и за премахването на
пречките за видимото единение желано от Христос”. В Близкият Изток Католическата църква
е представена с нейните традиции от 6 Патриархални църкви, всяка със свое богато духовно,
богословско и литургично наследство” (15-18). „Тези традиции са богатство за цялата
Църква и имат апостолски произход”, се казва в документа и би било „истинска загуба
за Универсалната църква и за Християнството, ако те изчезнат точно там, където са
родени”. Това е и „тежката отговорност” на Църквата и вярващите да бъде „съхранена
християнската вяра по тези свети земи”.
За съжаление, констатира документът,
„евангелският устрем често пъти е спиран, а пламъкът на Светия Дух изглежда отслабен”(20).
Причините са различни: емиграцията на цели семейства, намаляване на раждаемостта,
увеличаване на враждебността срещу евангелските ценности, но също така и „липсата
на единство сред клира”, което придава „обратен знак на свидетелството”(22). Католиците
в Близкия Изток също са приканени да насърчават „позитивното светско отношение” на
държавата, за да „облекчат теократичния характер на правителството” и допринесат за
„повече равенство между граждани и религии, като по този начин насърчават здравата
демокрация и светски характер на държавата, която признава изцяло ролята на религията
в обществения живот и в пълен респект на религиозния и обществен ред”(25). Църквата
насърчава за формирането и възпитанието на „многобройни семейства”, което остава „най-голямата
инвестиция за бъдещето”(29), чрез католическите училища и университети, както и чрез
болничните и социални центрове. В това число и хуманитарните инициативи, които са
насочени не само към католици, а и към мюсюлмани и евреи „в името на общото благо”(30).
Освен това в документът се призовава за „прозрачност във финансовото управление на
Църквата, особено от страна на епископи и свещеници, като се различават разходите
за лични и църковни цели”(31).
Регионалните конфликти правят още по-несигурно
присъствието на християни в Близкия Изток, посочва документа. „Израелската окупация
в Палестинските територии още повече затруднява ежедневието, свободното движение,
икономиката, социалния и религиозния живот, включително и достъпа до култовите места,
зависещ от позволение на военните за едни и отказ за други поради мотиви за сигурност”.
Освен това документът посочва, че „някои християнски фундаменталистки групи оправдават
несправедливата политика наложена на палестинци, което прави още по-деликатна позицията
на арабските християни” (32). Християните са основната група от жертвите на войната
в Ирак, но все още и днес, „световната политика не държи сметка на този факт”(33).
По-конкретно, „в Ливан християните са разделени в политически и конфесионален план”;
в Египет ”нарастването на исляма в политиката и принудителната пасивност на християните
в гражданското общество излага живота им на много трудности”. В други страни, авторитаризмът
и диктатурата принуждават населението, включително и християните мълчаливо да понасят
всичко, за да спасят същественото. В Турция актуалното значение на светския характер
на държавата поставя проблеми за пълната религиозна свобода в страната”(34). Документът
призовава християните „да поемат своя дълг в обществото, въпреки опитите за обезкуражаване(35).
„На
Изток – се чете в документа - свободата на религията означава само свободата на култа”,
а не „свободата на съзнанието, което включва свободата да се вярва или не, практикуването
на религията по индивидуален или обществен начин и дори свободата за промяна на религията”.
Като цяло, на Изток религията е социален и дори национален избор, но не индивидуален”,
обобщава документа. „Промяната на религията се смята за предателство към обществото,
културата и нацията, която е изградена главно върху една религиозна традиция” (37).
Затова „приемането на християнската вяра се смята за прозелитизъм, а не плод на истинско
религиозно убеждение. За един мюсюлманин промяната на вярата е забранена от държавен
закон”. От друга страна, посочва документът , някои християни приемат исляма, но „не
по религиозни убеждения , поради лични интереси...Понякога и под натиска на ислямския
прозелитизъм”. Въпросът за известяване на Божието Слово се нуждае от задълбочаване,
за да се достигне до утвърждението на правото религиозна свобода за всеки човек и
пълната свобода на съзнанието(38). Междувременно, констатира работния документ на
Синода, „ислямският екстремизъм продължава да расте по целия регион и се превръща
в заплаха за всички християни, евреи и мюсюлмани” (41-42).
В този контекст
на конфликтност, финансови трудности и политически и религиозни ограничения, християните
продължават за емигрират: „международната политика много често пренебрегва съществуванието
на християните, които са първите жертви; това е една от основните причини за емиграцията
(43-44). Оттук и призива към Църквите на Запад „да засилят чувствителността на своите
правителства за тази ситуация (45). От друга страна, в Близкия Изток се наблюдава
нарастваща имиграция на африкански и азиатски работници сред които много християни,
които много често стават обект на „социална несправедливост....експлоатация и сексуални
насилия”(49). В този контекст католиците са призвани „все повече да бъдат истински
свидетели на Христовото Възкресение в обществото”(52).
Църковното единение Втората
глава на документа е посветена на църковното общение. В нея се казва, че вярващите
от Близкия Изток „съзнават факта, че християнското общение има за пример Божествения
живот в тайната на Пресветата Троица”, а отношенията между хората са изпълнени с Божията
любов”. Затова животът на Църквите в Близкия Изток трябва да бъде живот в общение
по модела на единението Бога Отец, Син и Свети Дух, като всеки християнин е член
на Тялото, чийто водач е Христос”(54). Това общение в лоното на Католическата църква
се проявява чрез два главни знака: кръщението и Евхаристията в общение с Римския епископ
и Свети Петров приемник, постоянна и видима база за единението във вярата и общението”
(55). За да се насърчи единството в различията е необходимо „преодоляването на йерархията
в конфесиите, насърчаване на сътрудничеството между различните църковни общности,
координация на пастирската дейност и стимулиране на духовното съревнование, а не съперничество”(56).
Църковното общение се осъществява на универсално ниво с Папата, на патриаршеско ниво
чрез Синод, който събира епископите около Патриарха и на епархийско ниво, около Епископа(57).
Всички християни се призвани да се чувстват „членове на Католическата църква в Близкия
Изток, а не само членове на локална Църква”. Христовите служители и богопосветените
са призвани да бъдат „пример за другите и водят обикновен живот с реално откъсване
от парите и удобствата в света, практикувайки целомъдрието и чистота и прозрачност
в отношенията”(58). „Синодът трябва да окуражи вярващите да поемат още-повече своята
роля на кръстени, участвайки в пастирските инициативи и особено в социалния живот,
винаги в общение с църковните пастири”(60).
Християнско свидетелстване е
темата на третата глава в работния документ на Синода за Близкия Изток. Подчертава
се „важната роля на катехизиса за познаването и предаването на вярата”, както и за
„премахването на дистанцията между вярата в истината и живеенето на вярата”(62-69).
Относно литургията, документът препоръчва „усилия за обновление”, което трябва да
съхрани традицията, но същевременно да се съобразява с модерната чувствителност и
актуалните духовни и пастирски нужди”. До този момент литургичното обновление се състои
в литургични преводи на местен език, предимно арабски (70-75). Освен това се изтъква
„спешната необходимост от икуменизма, като бъдат преодолени предразсъдъците и недоверието,
чрез диалога и сътрудничеството”. Посочват се и два особено важни знака: обединението
на християнските празници (Рождество Христово и Пасха) и общото управление на култовите
места в Светата Земя...в духа на любов и взаимно уважение”.
Документът
отделя .важно място за отношенията с еврейската религия, като за главен ориентир се
посочва Втория Ватикански събор. Диалогът с евреите се определя като „съществен, въпреки
трудностите породени от израелско-палестинския конфликт. Насърчението е „двата народа
да могат да живеят в мир в своята родина и в граници, които са сигурни и признати
от международната общност”. Същевременно се отправя остра присъда над антисемитизма,
като се подчертава, че „настоящите негативни отношения между арабските народи и израелския
народ имат по-скоро политически характер” и не засягат Църквата. Християните са призвани
„да бъдат носители на духа на помирението, базиран на справедливостта и равноправието
за двете страни. От друга страна, Църквите в Близкия Изток приканват към „разграничаване
между религиозната и политическата действителност” (85-94).
Разгледани са
също така и отношенията с мюсюлманите, които също имат за основа Втория Ватикански
събор. Цитирани са думите на Бей едикт ХVІ, че „междурелигиозния и междукултурния
диалог между християни и мюсюлмани не може да се сведе до сезонен избор, защото той
е жизнена необходимост от който до голяма част зависи нашито бъдеще”. „Отношенията
между християни и мюсюлмани са повече или по-малко трудни – се чете в документа –
особено поради факта, че мюсюлманите не разграничават религията о политиката, което
поставя християните в деликатната позиция на не-граждани, докато те са граждани на
тези страни много преди идването на исляма. Ключът за успеха на съжителството между
християни и мюсюлмани е да не се изолират в гета и заемат отбранителната позиция,
типична да малцинствата. Много вярващи посочват факта, че християни и мюсюлмани са
призвани да насърчават социалната справедливост, мира и свободата и да защитават човешките
права, ценностите на живота и семейството”.
В тази светлина документът
препоръчва „ревизията на учебниците и особено на преподаването на религия, които трябва
да бъдат освободени от предразсъдъците и стереотипите за „другия”(95-99). В актуалната
конфликтна обстановка в региона християните са призвани да насърчават „педагогиката
на мира”. Това остава „най-реалистичния път, въпреки опасността да бъде отхвърлен,
но и възможност, която може да бъде приета, предвид насилието, което доведе единствено
до провал и обща стагнация”, се чете в документа. Според синодалните отци, „обстановката
в Близкия Изток е използвана от най-радикалния международен тероризъм”. Затова „приносът
на християните е неотменим”, въпреки че „много често” страните от Средния Изток „идентифицират
Запада с Християнството” с което нанасят големи щети на християнските църкви”(100-102).
Документът
анализира и въпроса за модернизма, който за вярващия мюсюлманин има атеистично и неморално
лице. За него това е културна инвазия, която го заплашва и смущава ценностната му
система. „Модернизма е също борба за справедливост, равенство и защита на правата”
, се чете в документа на епископите от Близкия Изток. Католическите училища се стремят
„да формират хора, които могат да различават позитивното от негативното и вземат най-доброто”.
Но също така, допълва документа, „модернизма крие опасности и за християните: близко-източните
общества също са заплашени от отсъствието на Бог, от атеизма, материализма, релативизма
и безразличието. Тези опасности, наред с екстремизма, много лесно могат да разрушат
семейства, общества и Църкви”(103-105).
„От тази гледна точка, християни
и мюсюлмани трябва да започнат един общ път”, посочва документа за специалния Синод
за Близкия Изток. Християните трябва да имат съзнанието, че принадлежат към Близкия
Изток и че са „съставна част от него като граждани”. Нещо повече, християните са „пионерите
за възраждането на арабската нация” и тяхното дело е признато в обществото” (106-108)
въпреки че „ с нарастването на ислямския интегрализъм, навсякъде се регистрират нападения
срещу християни”(110). „Християните могат да дадат особен принос за справедливостта
и мира” и имат дълга „смело да разобличават насилието, независимо от коя страна идва,
като дават предложения в светлината на диалога, помирението и прошката. Заедно с това
християните трябва „да изискват с мирни средства” признаването на своите права пред
мюсюлманските власти”(111-114).
„Евангелизацията в едно мюсюлманско общество
може да се извършва само чрез свидетелстване”, което обаче трябва да бъде придружено
от „гаранцията за ненамеса от външна страна”, се казва накрая в документа. „Хуманитарната
дейност на католическите общности към най-бедните и намиращите се в социалната периферия,
представлява най-видимия начин за разпространение на християнското учение(115-116). Заключение В
края работният документ за Синода за Близкия Изток изтъква „безпокойството от настоящите
трудности, но същевременно и надеждата, върху която се основава християнската вяра.
„Историята ни отрежда мястото на малко стадо. Но ние, с нашето поведение, можем да
придобием важно значение. Десетилетия липсата на решение на израелско-палестинския
конфликт, незачитането на международното право и човешките права и егоизма на големите
държави дестабилизира равновесието в района и наложи на населението насилие, което
ги води към отчаяние.последствията от всичко това е емиграцията, най-вече на християни.
Пред тези предизвикателства християнинът е призван за приеме своето призвание в служба
на обществото”. Оттук и финалния призив към християните в Близкия Изток да бъдат
„свидетели на истината, въпреки че може да доведе и до преследвания”: „Не бой се,
малко стадо! (Лук 12,32), ти имаш мисия, от теб зависи израстването на твоята Страна
и жизнеността на твоята Църква, а това може да се осъществи само чрез мира, справедливостта
и равенството на всички граждани (118-123).