Велики Петък. Кръстен Път на римския Колизеум: съпричастни със страданията на ближните

„Господи, Боже Отче Всемогъщи… Освободи нашата воля от наивната и необоснована презумпцията, че можем сами да изградим нашето щастие и смисъла на нашия живот”. Това е част от молитвата, с която ще започне традиционния Кръстен Път на Колизеума, чиито размишления тази година са предложени от кард. Камило Руини.

На първото молитвено спиране вярващите размишляват над осъждането на Исус Христос на смърт. Защо Исус, който „изходи Юдея, правейки добрини” (Деян. 10, 28) беше осъден на смърт? Отговорът на този въпрос намираме в Евангелията: водачите на юдеите пожелаха Неговата смърт, защото Исус се представяше за Син Божи. Но истинската причина, за Христовата смърт са нашите грехове. Той умря за нас, умря защото Бог ни обича толкова много, че даде своя единороден Син, за да имаме живот чрез Него (Йоан 3,16-17). Затова, трябва да се вгледаме в нас: в злото и греха, които обитават в нас и които често пренебрегваме. Но преди всичко трябва да обърнем поглед към Бог, богат на милосърдие, който ни нарече приятели (Йоан 15,15).

След присъдата следва унижението. Това, което войниците правят на Исус е несъмнено нечовешко. Но това отношение на войниците е твърде човешко и доказателство за това са хилядите страници от човешката история и всекидневната хроника, които посочват, че подобни действия не са чужди на човека. Съществува един парадокс в човека, посочен от Свети Павел: „не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша”. В нашето съзнание е запалена светлината на доброто, която за щастие ни напътства в нашите решения. Но често се случва обратното: тази светлина е затъмнена от неизразими желания, порочността на сърцето и негодуванието. И тогава ставаме жестоки, способни и на най-лошите и невероятни постъпки.


Исус пада за първи път под кръста. Евангелските четива не споменават за паданията на Исус под кръста, но тази древна традиция е правдоподобна. Нека само да си припомним физическото страдание, което Той понесе. Огромно и ужасно страдание, до последното дихание на кръста, от което Исус не се отрече, ставайки съпричастен със страданията и болките на човешкото семейство. По пътя към Голгота Исус среща своята Майка, на която ще повери всички нас, за които проля Своята безценна кръв. Това майчинство е видимия знак на Божията любов и милосърдие към нас.

С тежкия дървен кръст е натоварен Симон от Киринея. И днес, във всекидневия живот, под различни форми, често кръста непредвидимо се стоварва и върху нас. В това ние виждаме само едно нещастие или в най-лошия случай едно злочестие. Но което в началото изглежда само едно нещастие, не рядко се разкрива като врата, която се отваря в нашия живот, дарявайки ни неизмерима благодат. В страданието си Исус получава и милосърдния жест на Вероника, която избърсва кървавата пот от Неговото обезобразено лице. Лицето на Божия Син, обезобразено от нашата огромна човешка злоба, но излъчващо любовта и безкрайното милосърдие на Бог. Този жест на Вероника е за нас призив да не отвръщаме поглед от онези близки и далечни страдащи братя.

Исус пада за втори път под кръста, уморен от физическата болка, но също и наранен дълбоко в сърцето от онези, които още в началото се превърнаха в противници на Неговата мисия. В сърцето му тежи предателството на Юда, тройното отричане на Петър и отдалечаването на апостолите в момент на изпитание. Тежат и многобройни грехове през вековете на човешката история. Но истинската причина за падането на Христос под кръста е волята на Отца. Онази тайнствена и човешки неразбираема воля, но същевремено безкрайно добра и благородна, заради която Исус стана „грях за нас”. Върху Него се изляха греховета на човечеството, осъществяйки онази тайнствена размяна, която от грешници ни направи в „Божия справедливост”.


На Голгота Исус е съблечен гол и разпнат на кръста. Отправяйки поглед към голия на кръста Исус долавяме неотложната нужда да се вгледаме в нас и да се съблечем духовно пред нас и Бог. Да се съблечем от претенциите, че сме по-добри от това което сме в действителност. Дори и разпнат на кръста Исус продължава да бъде осмиван и провокиран. По този начин е осмяна не само Неговата личност, но и спасителната Му мисия, която се осъществява със смъртта на кръста. Пред това мъчително изпитание Исус издига, с последните си сили, своят глас към Бога Отца: „Боже Мой, Боже мой, защо си ме изоставил”. Колко пъти в нашия живот, пред тежки изпитания, си мислим че сме изоставени от Бог, изкушавани дори да заключим че Бог не съществува?

Христос умира на Кръста. Нищо не е толкова тайнствено и неразбираемо като смъртта на Синът Божий, който заедно с Бога Отца е извора и пълнотата на живота. Но същевременно нищо не толкова сияйно, защото чрез Неговата смърт сияе славата Божя, славата на всемогъщата и милосърдна Любов. Пред смъртта на Христос единствения отговор е мълчаливото обожаване. По този начин Му се поверяваме, поставяме се в Неговите ръце, молейки го нищо от нашия живот и в нашата смърт да не ни разделя от Него.


Часът Христов се изпълни. Исус е свален от кръста и преди да бъде положен в празния гроб е обгърнат от любвеобилните ръце на Неговата Майка. След като изпита самотата на смъртта, Исус намира най-силната и най-нежна човешка връзка, топлината и любовта на Мария. За да бъдем истински християни и за да следваме наистина Исус трябва да сме обвързани с Него чрез всичко онова което е в нас: разум, воля, сърце, големите и малки всекидневни решения. Само така Бог може да стане център в нашия живот, а не да се свежда само до едно винаги присъстващо утешение.

Нека се спрем пред гроба Христов за молитва, просейки от Бог онези очи на вярата, които ни позволяват да се присъединим към свидетелите на Неговото възкресение. Така поклонничеството на кръста ще се превърне за нас в извор на нов живот.

svt/ Osseravatore Romano