Велики Понеделник. Бенедикт ХVІ: предателството се компенсира със свидетелстването на Христос

Евангелието от Йоан на Велики Понеделник, насочва вниманието към Юда Искариотски, който критикува жеста на Мария, сестрата на Лазар, която помазва краката на Исус с драгоценно миро (Йоан 12, 1-8). Жест, който Юда заклеймява като разхищение на пари, твърдейки че с тях е можело да се помогне на бедните. Въпреки това, посочва Евангелието, интереса на Юда не е бил насочен към бедните, а по-скоро към „ковчежето което държеше и от което крадеше онова, каквото там пускаха”. Не веднъж Бенедикт ХVІ се спира по време на своите поучения на фигурата на Юда, на причините за неговия жест срещу Исус и за значението му за историята на спасението и това на което днес учи Църквата.


Още от самото начало на своята двехилядолетна история, Църквата позна предателството в своето лоно. По онова време, Исус е мразен от голяма част от водачите на народа и благодарение на предателството на един от апостолите, той е арестуван и осъден на смърт. Юда Искариотски е този, който предава Исус на неговите неприятели. Както пишат евангелията, той „беше един от дванадесетте”. На генералната аудиенция на 18 октомври 2006 г., завършвайки цикъла посветен на Апостолите, Бенедикт ХVІ разглежда историята на човека, чието име „предизвиква сред християните идна инстинктивна реакция на неодобрение и присъда”. На същата генерална аудиенция Папата задава риторично два въпроса, които всеки един от нас си задава, когато се говори за Юда Искариотски: Защо Исус го вика при себе си? Защо Юда избира да предаде онзи, който го е избрал”. „Този избор остава тайна”, посочва Светия Отец. И въпреки, че съществуват „хипотези”, причините свързани с предателството не са ясни:


„В действителност, евангелските текстове наблагят над един друг аспект: Йоан недвусмислено казва че „дяволът бе вече вложил в сърцето на Юда Симонов Искариот да Го предаде” (…) По този начин се преминава отвъд историческата мотивация и епизодът се обяснява на базата на личната отговорност на Юда, който се подаде на изкушението на Лукавия”.


Но това не означава, че Юда просто се е подал на една зловредна свръхестествена сила, превъзхождаща неговата воля. Точно обратното. В Юда виждаме високомерието, което не признава нуждата от очистването, посочва Бенедикт ХVІ в проповедта си на Велики Четвъртък през 2006:
 
„Той съди Исус според категориите на властта и успеха (…) За него любовта няма стойност. Той е алчен: парите са по-важни от общението с Исус, по-важни от Бог и Неговата любов. И така става лъжец и скъсва с истината; превръща се в човек, който живее в лъжата и по този начин губи чувството за истината, за Бог”.


Ако Петър, посочи Папата, пръв из между Апостолите, съумява да се разкае дълбоко, проливайки горчиви сълзи за своята слабост, Юда е ясния пример за един „нечувствителен” човек, който въпреки разкаянието не е способен да се върне назад. Това е израз на отчаяние, което дегенерира в „саморазрушение”:


„Това е призив към нас никога да не забравяме думите на свети Бенедикт в края на пета глава от неговото „Правило”: „Никога не губи надежда в Божието милосърдие”. В действителност Бог е „по-голям от нашето сърце”, както казва свети Йоан. Нека винаги да помним две неща. Първо: Исус зачита нашата свобода. Второ: Исус очаква нашето благоразположение към покаянието и обръщането. Той е богат на милосърдие и прошка”. 

Бенедикт ХVІ посочи, че върху този „непростим жест” на Юда, Бог изгражда своя изкупителен план за света. Предателството отвежда Исус към смъртта, която „преобразява това ужасно мъчение в спасителна любов и цялостно отдаване на Отца”. Това поучение важи и за актуалната ситуация в Църквата:


„Дори и в Църквата да има недостойни християни и предатели, всеки от нас има задължението да компенсира извършеното от тях зло, свидетелствайки Исус Христос, Нашия Господ и Спасител”. 

svt/ rv