Бенедикт ХVІ: теологичните дискусии са полезни и необходими, когато имат за цел триумфа на истината в любовта

Теологичните дискусии са полезни и необходими когато допринасят „за опазването на вярата на Църквата за триумфа на истината в любовта”. Това заяви Папата на днешната генерална аудиенция пред събраните на площад Свети Петър 35 хиляди поклонници. Бенедикт ХVІ говори за известната дискусия възникнала през ХІІ век между монашеската и схоластичната теология, между теологията на сърцето и теологията на разума. Папата-теолог предупреди за прекаления интелектуализъм, който може да изпразни от морално съдържание човешките дела, както често пъти показва това етическият релативизъм в съвремието.


Предизвикателството между вярата и разума, търсещи „да обяснят” божественото е старо поне едно хилядолетие. През ХІІ век, подчерта Бенедикт ХVІ двете течения на монашеската и на схоластичната теологии взаимно се противопоставиха давайки място на противоречия, от които най-известното остава това, което за дълго време раздели игумена Бернард от Клерво и философа Абелард. Понеже теологията е и остава, каза в началото Папата, „едно рационално разбиране, доколкото това е възможно, на тайните на християнското Откровение, вярвани чрез вярата”, контрастът между двамата представители бе какъв е ключът за това разбиране, който за Бернард от Клерво трябваше да бъде вярата, а за Абелард разумът:
 
„Така за Бернард е трудно да се съгласи с Абелард и по-общо с тези, които подлагаха истините на вярата на критичния изпит на разума; изпит, който по негово мнение, бе изложен на голяма опасност, т.е. на интелектуализма, на релативизирането на истината, на поставянето на дискусии на самите истини на вярата”.  

За Бернард, каза Светият Отец, „самата вяра е надарена с една вътрешна увереност”, опираща се на древните Отци, на светците, на вдъхновението на Божия Дух. За този голям монах, отбеляза Бенедикт ХVІ, търсенето „да се разбере тайната на Бог” с човешкия разум граничи с „липсата на скрупули”. Божието Слово е, учи Бернард, което „посещава” душата и я води до мистичния съюз със Себе си:

„За него теологията може само да се храни от съзерцателната молитва, т.е. от съюза на сърцето и на разума с Бог”. 

На тази „теология на сърцето”, както я определя Папата, се противопоставя Абелард със своята „теология на разума”. Изключително надарен философ и умел диалектик, Абелард поучава в Париж често пъти влизайки в полемика с теолозите на своето време, осъждан е неведнъж, после оправдан от Църквата. В очите на игумена от Клерво някои умели интерпретации на Абелард „са ограничавали вярата – отбеляза Папата – до обикновено мнение, откъснато от откритата истина”:
 
„На практика, прекалената употреба на философията прави опасно неустойчива триединната доктрина на Абелард, а също и неговата идея за Бог. В моралната област неговото поучение не бе лишено от двусмисленост: той настоява считайки намерението на субекта като единствения източник, за да се определи добротата или коварството на моралните постъпки, като пренебрегва така обективното значение и моралната стойност на постъпките: един опасен субективизъм. Това е – както знаем – един много актуален аспект за нашата епоха, в която културата често пъти е белязана от засилващата се тенденция на етическия релативизъм: само аз мога да реша кое е добро за мене в този момент”. 

Папа Бенедикт подчерта, че тълкувателните принципи насърчени от философията имат само „инструментална” стойност и трябва да намерят „равновесието” с тези, които нарича „архитектурни принципи” на Откровението. Ако това равновесие се наруши, вероучителстването е, което трябва да го възстанови, защитавайки обикновените вярващи „от безскрупулни теологични аргументации, които биха могли да застрашат тяхната вяра”. Това е едно от големите поучения, останало от този древен спор:
 
„Смятам преди всичко, че той показва необходимостта и нуждата от една разумна теологична дискусия в Църквата, особено когато обсъжданите въпроси не са дефинирани от вероучителстването, което впрочем остава неотменимата отправна точка”. 

Негово Светейшество завърши катехизиса с едно друго поучение стигнало до нас от двамата спорещи, които макар и горещи противници, накрая не забравят най-голямата стойност, тази на помирението:
 
„Абелард показва смирение признавайки своите грешки, Бернард проявява голяма благосклонност. И в двамата надделява това, което трябва наистина да се има присърце, когато се породи теологично противоречие, т.е. опазването на вярата в Църквата и триумфа на истината в любовта. Нека и днес това бъде предразположението, с което се правят съпоставки в Църквата, имайки винаги за цел търсенето на истината”. 

Въпреки мрачното време в Рим, присъстващите на аудиенцията бяха развеселени от един унгарски цигански музикален състав, който изпълни различни творби, сред които Унгарска рапсодия № 2 от Ференц Лист.


Моментът на поздравите бе повод за Папата да припомни видни фигури на Църквата от вчера и днес. Започна от Свети Карл Боромей – чиято литургична памет се чества днес и на когото повери младежите, младоженците и болните. Спомена Йоан Павел ІІ, който носеше името на свети Карл и когото посочи като „пример, вдъхновяващ по пътя към светостта”. Завърши с дон Оресте Бенци, основател на Общността Папа Йоан ХХІІІ, починал преди две години.

jp/ rv