Папите и астрономията

През Средновековието, астрономията е била изучавана в университета като задължителен предмет за всички изучаващи философия и богословие. Но кои са папите, споменати от Бенедикт ХVІ по време на молитвата Ангел Господен на празника Рождество Христово, деня на зимното равноденствие? И каква е тяхната роля в историята на Църквата и тази на астрономията?


Папа Силвестър ІІ (950-1003)
Притежаващ изключителна за времето в което е живял ерудиция, често хората го смятали за магьосник или вещар. Роден е във Франция под името Жербер д`Орияк и възпитан в манастира основан от граф Жералд, познат повече като свети Жералд д`Орияк. През юношеските години заминава за Испания да учи математика в Кордоба, където се запознава с арабската култура, математиците и астрономите на града. По-късно преподава в училището към катедралата на Реймс, Франция, където за кратко е и архиепископ. В последствие е настойник на император Отон ІІІ. Преди да бъде избран за папа през 999 г., е архиепископ на Равена. Умира през 1003 г. Повлиява върху развитието на средновековните университетски програми, но е по-известен с това, че въвежда арабските цифри и сметалото в Европа. В сферата на астрономията въвежда армилярната сфера, едно от първите изобретения за определяне на положението на планетите и на слънцето през годината. Използвал също и бинокли, без лупи, прикрепени към една астролабия за по-добро уравняване на инструмента към подходящите звезди.(Астролабията е уред за измерване на положението на звездите, а по-късно и за определяне на часа, продължителността на деня и нощта, за някои математически изчисления и дори за астрологически изчисления).

Папа Григорий ХІІІ (1502-1585)
Известен с реформа на календара. В какво се състояла?
Астрономията, която е свързана с изучаването на слънцето, луната и всички други небесни тела, първоначално е била използвана за създаването на календари. За която и да е култура, основаваща се на земеделието, е важно да се знаят дните , през които се сменят сезоните. За древната Църква, обаче, първият ден на пролетта е имал едно друго значение: използвал се за определяне датата на Пасхата (Възкресение Христово). През 325 г. на първия събор в Никея, се решава че Пасхата ще следва модела на първата Пасха, която се падала на първата неделя след Песах. Според мойсеевия закон, еврейският празник Песах се е чествал на първото пълнолуние на пролетта. За правилното определяне на Пасхата, следователно е било нужно да знае с точност кога започва пролетта. Затова събора в Никея определя математическата формула за изчисляване на Пасхата, но през средновековието станало ясно, че през столетията са се натрупали грешки във формулата. Съборните отци базират техните изчисления върху римския календар, познат повече като Юлианския, носещ името на римския император Юлий Цезар. Когато императора въвежда годината от 365,10 дни с един ден в повече на всеки 4 години още тогава се знаело, че тази времева продължителност е твърде дълга и, сравнена с истинското следване на сезоните, създавала грешка от един ден на всеки 133 години. Ето и грешката - пролетното равноденствие не съвпадало с официалното равноденствие на 21 март. Така и датата на Пасхата също се отдалечавала от тази, предвидена от Никейския събор. Съборите в Констанца (1414-1418) и Тренто (1545-1563) наложили на папите да въведат поправки към календара, но никой не успял да предложи една недвусмислена, лесна и валидна реформа, в съгласие с Никейския събор. През 1560 Пиетро Питати, Луиджи Лилио, математик при университета в Перуджа и йезуита и математик Кристоф Кловио, намират един доста лесен начин за решаване на проблема. След одобрение от различни европейски университети и академии, през 1582 папа Григорий ХІІІ издава декрет за влизане в употреба на новия календар. По този начин Юлианското правило за натрупаните години придобива няколко промени и се въвежда нов начин за начин за изчисляване на деня на Пасхата. Така, на един път, се премахват десет дни, връщайки датата на равноденствието на 21 март, както е било определено от първия църковен сбор. Това била голямата заслуга на този папа, който с няколко дребни промени, успява да запази идеята на събора, запазвайки календарът в линия със сезоните.
 
Как можем да сме сигурни в това и по какъв начин се определя началото на всеки сезон?
Знаем, че сезоните зависят от положението на слънцето. Най-лесният начин за определяне на реалните сезони на годината, е наблюдението на слънцето. За тази задача се използва слънчевия часовник, измервайки дължината на сянката на гномона (стрелката), се определя положението на слънцето. Линията трябва да е ориентирана точно от север но юг, а колкото по-висок прът (или обелиск) имаме, толкова по-точно ще можем да отмерим хвърлената сянка. Следователно, когато слънцето е най-ниско на хоризонта, нашият календар ще показва първия ден на зимата, а когато следобедната сянка е най-къса – е първия ден на лятото. Дните на пролетното и есенно равноденствие ще имат, следователно, сянка дълга на половина, спрямо другите две равноденствия. Друг начин е наблюдението на слънчевия лъч, който влиза през отвор,направен на южната стена на една затъмнена стая. Според Джон Л. Хейлброн, историк на науките, сградите, които са най-подходящи за такива наблюдения, са катедралите - големи и тъмни. Нужно е само да се добави един отвор в покрива и да се очертае една линия на пода, за да се превърнат катедралите в слънчеви обсерватории. Такива линии, през ХVІІ в., се срещат в катедралите на Болоня, Флоренция, Париж и Рим и не само определят сезоните, но според височината на слънцето, се разбирала и географската ширина на църквата. Това изобретение е допринесло за начертаването на точни карти на Европа. Както отбелязва Хейлброн, малките отвори направени в големи помещения, служели като стенопеични лупи, създавайки изображения на слънцето, които при изследване, помагали да долови промяната на размера му през годината. (Оптическите качества на един съвсем малък отвор, наречен стенопеико – гръцка дума, значеща “малък отвор” – са били известни още през ІV в. на Аристотел, който забелязал, че когато слънчевите лъчи преминават през отвора, създават едно кръгло изображение.

Папа Пий Х (1835-1914)
По негово време се реорганизира ватиканската обсерватория и става действаща. Папата назначава за отговорник на „наблюдателницата” архиепископа на Пиза Пиетро Маффи, който от своя страна е трябвало да и намери нов директор. През 1906 такъв става йезуита Йохан Хаген, австриец с американско гражданство и директор на обсерваторията в Джорджтаун, Вашингтон.


На астрономите папата дарява малката си вила, днес седалище на техническия отдел на радио Ватикана. На 17 ноември 1910 официално се отбелязва новото местонахождение на обсерваторията, а на следващата година е изсечена годишната монета от злато, бронз и сребро и изобразяваща символично астрономията и раздавана на членовете на папския двор и на църковните сановници. Откакто съществува Папската обсерватория, множество папи са се изказали за важността на “науката на небесата и за интереса на Църквата към нея.”. По повод откриването на обсерваторията през 1891 папа Лъв ХІІІ пише, че е бил подтикнат „от факта, че всички биха могли да видят как Църквата и нейните пастири не се противопоставят на истинската и солидна наука, а напротив, я приемат, окуражават и поощряват.
 
Съвременните папи и астрономията.
През 1939 г. папа Пий ХІІ по време на своето първо обръщение пред Академията на Науките потвърждава, че „човек се издига до Господ, изкачвайки се по стълбата на Вселената”. През 1951 г. отбелязва, че “ колкото повече истинската наука напредва, толкова повече открива Бог, сякаш Той стои в очакване зад вратата, която науката разтваря”. Най-хубавият хвалебствен химн на папа Пий ХІІ прославящ Господа, видим благодарение на астрономията, е тази от 1952 г. на асемблеята на Международния Астрономически съюз: „изучавайки астрономията, човешкият дух е преминал всички граници на физическите сетива (…) и е успял да открие необхватната Вселена (…) Каква радостна и възвишена среща на съзерцание на Космоса, е тази между човешкия дух и духа на Създателя”.


За връзката между науката и религията Папа Йоан Павел ІІ пише: „Както религията, така и науката трябва да съблюдават автономността си. Религията не се основава върху науката, нита науката е продължение на религията. Всяка трябва да притежава свои принципи, процедури, тълкувания и заключения. Науката може да пречисти религията от грешката на суеверието, религията може да пречисти науката от идолопоклонничеството”.

По "Осерваторе Романо" Евдокия Лазарова