Вратите на греха. Алчността, живот в бедност поради страх от бедността

„Алчността пречи на човек да изпадне в мизерия, но по принцип го прави твърде страхлив, за да му позволи да стане богат”. Така англо-американският политик, публицист и революционер Томас Пейн определя в своята книга „Здрав разум”, алчността, единият от седемте смъртни гряха. Алчността е едно незаздравимо и неутолимо желание да се притежават все повече и повече материални блага. Латинският термин “avarus”, който ние превеждаме с думата „алчност” означава по-скоро „лаком”, „ненаситен”. Затова библейският мъдрец, автор на книгата „Еклезиаст” (евр. кохелет) казва, че онзи „Който обича сребро, на сребро няма да се насити, и който обича богатство, той няма полза от това. И това е суета!” (Екл. 5,9). Както се случва при лакомството и похотта, заблудата за алчността е тази, че може да запълни „безпределното” чрез множество „пределни” неща, напразно удвоявани и натрупани. Но дори и всички събрани заедно „пределни” неща не могат да дадат като краен резултат „безпределното”.
 
Неутолимата алчност е идолослужение
Свети Павел е този, който първи разбира истинската „религиозна” същност на алчността, пишейки на християнската общност в Колоси, че „неутолимата алчност е идолослужение” (Кол. 3,5). Парите и материалните блага се превръщат в единствената цел, за която трябва да се пожертва всичко, „златният телец” когото да обожаваме чрез неговите „лигургии” и „закони”. В тази линия Христос представя в една радикална алтернатива Бог и Мамон, както се чете в Евангелието според Лука: „Никой слуга не може да слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или на единия ще угоди, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона” (Лук. 16, 13). В отговор на Христовото учение, свети Павел в посланието си до Тимотей цитира една народна поговорка, която гласи: „Защото корен на всички злини е сребролюбието (гр. philagyría) ” и продължава коментирайки „поради това необуздано желание (гр. orghé), някой се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки”. От тук може да се разбере, защо свети Тома Аквински в тринадесетата от неговите Quaestiones desputatae, De Malo, посветена именно на алчността, не е пожелал да я постави в списъка на седемте смъртни гряха, а е избрал по-скоро да я постави заедно с гордостта между „корените на всички злини”. За свети Тома Аквински, зад алчността се крие необузданата ненаситност, готова на всичко за да удовлетвори всяко едно от свое желания. Големият богослов от средновековието отбелязва, че „алчността не трябва да се разбира само като любов към среброто или парите, а като любов към всичко което се желае без умереност”. Ненаситността е идолослужение, продължава светеца, защото „пренебрегва непрестанното добро, отдавайки внимание на променливото добро”. Следователно алчността наранява директно Бог, защото на негово място е поставен „идола на златото и среброто, плод на човешките ръце”.
 
Обезценяване на ценностите
В същата Quaestiones desputatae, De Malo свети Тома отбелязва, че идолослужението на алчността води до обезценяване на ценностите, защото „богатството намира своето естество в полезното добро, а не в крайната цел”. Именно тази грешна представа за богатството води и до тежки падения дори в самата идентичност на алчният човек, защото вижда погрешно отношението между средствата и целта. В парите алчният човек не вижда средството чрез които може да удовлетвори своите нужди, а по-скоро цел за чието постигане трябва да пожертва всичко останало. Светото Писание казва, че който се покланя на идолите става подобен на тях, от тук може да заключим, че за алчният човек важи определението „Аз съм това, което притежавам”. Притежаването се превръща в основна черта на неговото съществувание. В очите на алчният всичко може да се превърне в пари: всяка човешка и духовна действителност, защото той пренебрегва тяхната стойност, но същевременно познава добре тяхната цена. Той не се тревожи за крайната цел, която може да притежава една материална собственост, а се безпокои по-скоро тя да бъде взета от другите, за да стане негово притежание. За всяка една духовна реалност, като културата, религията, любовта и красотата той не търси радостната наслада която може да му донесе, а само есклузивтото им притежаване, което може да бъде икономически окачествено.
 
Алчността се противопоставя на любовта
Ненаситността от притежаване на материални блага осквернява и оскърбява сакралността на човека, превръщайки го само в извор на печалба или предмет за притежание. Поради това още веднъж свети Тома Аквински в своят труд посветен на седемте смъртни гряха, доставя една допълнителна мотивация за причисляването на алчността към „смъртните грехове”: тя наранява любовта, т.е. онази добродетел, която стои на първо място в християнската духовност и морал. „Алчността се противопоставя на любовта… тя е отровата на любовта”, пише средновековният мислител. Тя е грях срещу Бог, срещу нас самите и нашите ближни. Тя поражда самота, както предупреждава американският поет и основоположник на англоезичната модерна литература Езра Паунд: „Помни, че богатите имат прислужници, но нямат приятели, докато ние имаме приятели, а не прислужници”.

По Джанфранко Равази, Светла Чалъкова