2009-09-08 13:36:11

66 Кинофестивал във Венеция: филмът „Лурд” или двойнствеността на чудото на изцелението


Сред 25 филма в конкурсната програма фигурират 6 американски, 4 италиански и много европейски и азиатски кинопродукции. Аплаузи получи филма „Лурд” на австрийската режисьорка Джесика Хауснер, разказващ историята за изцелението на една безнадежно болна девойка, принудена да седи в инвалидна количка. Филмът е заснет по време на честванията за 150-та годишнина от явлението на Дева Мария в Лурд.

Историята на Кристин е интерпретирана от Силви Тестуд. Младата девойка е с диагноза множествена склероза и отива сама в светилището с надеждата да оздравее. Тя е придружавана от дами и кавалери от Малтийския орден, но също така е заобиколена от страдащи, други отдали се на милосърдието, а някои са донесли тук само своята самота. Всичко е затворено в „нормата” на храна, литургия, молитви, процесии и малки забавления. Всико е програмирано, освен чудото.

Става през ноща. Кристин става от леглото и отива в банята, за да среше хубавите си руси коси. Сутринта я намират да пие кафе със собствените и ръце. Смее се, я другите я гледат, но не се усмихват. Комични са реакциите на завист от ония поклонници, които са изключени от чудото, които се питат за „жестокостта” на Бог, като казват: защо не се случи на мен? Филмът завършва с кадър, в който Кристин сяда отново в инвалидната количка: поради временна умора или защото понякога затворът дава по-голяма сигурност от свободата?


Режисьорката не се интересува от отношението Кристин и вярата, а по-скоро изследва човешкото сърце, когато е изправено пред необяснимото и свръхестественото. Случилото се с Кристин разкрива какво се таи в сърцата на другите, което не е нито хубаво, нито християнско, а просто много човешко.


За Лучано Савена, от Чинечита Луче, продуцент на филма, „филмът съдържа много важни ценности, валидни както за вярващи, така и за невярващи. Затова филмът може да задоволи и двете страни и бъде предмет на дискусии”. За ватиканският кинокритик Лука Пелегрини, „филмът не е апология, нито иска да убеждава невярващия, нито пък осмива чудната намеса на Бог, но не може да избяга от съмнението и безразличието”. Един филм, „повече човешки, отколкото християнски, но който неволно загатва за лика, раните и тайната на Христос”. Предлагаме ви пълният текст на интервюто на Лука Пелегрини с режисьорката Джесика Хауснер, публикувано във ватиканския официоз Осерваторе Романо със заглавие „Джесика Хауснер: „Този филм ме изправи пред криза”: 
 
„Джесика Хауснер е виенчанка. Нейният град е изпълнен с исторически, художествени и социални забележителности, както и с цветущо католическо присъствие. Но в нашия разговор тя демонстрира, че липсва в нейната душа . Контактът с Лурд, с противоречията и със страданието, с литургиите, молитвите и малките външни жестове на разбираем и човешки фанатизъм, сякаш са я направили по-разсъдлива и по-малко убедена. Тя уточнява, че не е искала да прави филм за светелището и католическата вяра, за тайната и страданието, а за чудото. 

„Направих много проучвания и онова, което най-много ме очарова от Лурд е фактът, че само там може дълбоко да се анализира чудото и онова, което наричаме негова двойнственост, или един реален феномен, който остава напълно необясним.
 
От какво е продиктувано това неудържимо привличане?
Виждам чудото като издигане, желание за щастие и желанието да се постигне на всяка цена, вярвайки в невъзможното. Нещо, което може да се случи на имащия вяра и онзи който я няма. Исках да разкажа това напрежение, създаващо съмнения: това стои в центъра на моя филм.
 
Но Лурд е място на вярата, светилище на Дева Мария в което се издигат молитви и се отслужват тайнствата...
Информирана съм, четох, участвах в поклонничества и живях с болни. Говорих с отговарящия за медицинската служба в светилището, д-р Тейлер, за чудесата и изцелените. Той ми сподели, че колкото повече се анализират чудесата и се търсят доказателства, толкова повече изникват съмнения. Така беше и с мен.
 
Според вас, пълната липса на позиция във филма ще бъде оценена или отхвърлена от суровия зрител?
Мога да отговоря само за моята чувствителност и моята ситуация. Разбира се, нямам намерение да обиждам нито вярващите, нито невярващите. По време на подготовката на филма имах възможността да разговарям с разрични свещеници и отправих към тях много от същите въпроси, които присъстват във филма. Останах учудена, че много от тях възприемат двойнствеността на чудото.
 
Много пъти сте посещавали Лурд: променили се вашата оценка и вашата вяра по време на тези посещения?
Първия път останах наистина шокирана: смятах за ужасно, че има толкова болни хора, които имаха обаче голяма надежда за възможно изцеление. За мен това беше тъжно, може би защото не вярвах. Разбрах, че това няма да бъде достатъчно за моя филм. При следващите ми посещения се присъединих към Малтийския орден и промених своето виждане. Успях да „релативизирам” Лурд и това ми позволи да заснема един филм, който в същност иска да опише щастието, което може да се окаже пропаднало.
 
Локалните църковни власти оказаха ли ви съдействие по време на снимките?
В подготвителната фаза имах много срещи с официалните власти на светилището. Искаха да знаят всичко, още повече, че последния филм, ”Le miraculè” на Жан-Пиер Моки, беше сниман около тези места през 1987г. и получи доста критики. Аз нямах намерението да критикувам или иронизирам Лурд, а по-скоро да обясня и да говоря за двойнствеността на чудото.
 
Когато Кристин става от леглото извършва обикновени действия. Заобиколена е от студенина, безразличие, недоверие, завист и ревност. Защо липсва радостта?
Това чудо не носи щастие, защото онова което става в сърцата на заобикалящите Кристин не е хубаво. Исках да се концентрирам върху тези човешки аспекти. Освен това, не знаем дали това чудо ще продължи, както обяснява лекаря изследващ чудото и както предполага финалът на филма.
 
Опитът от Лурд, преди и по време на снимките, помогна ли ви да се приближите до Бог или да ви отдалечи ?
Съжалявам, че го казвам, но мисля че ме отдалечи. Историята, която снимах в Лурд преди всичко бе един личен път, за да си отговоря на някои въпроси. Върху плещите ми тежеше едно чувство на несправедливост: аз съм здрава, а другите не; аз живея, а някрая ще умра. Но ако се осланям на тази мисъл, знам че няма да мога да живея”.
 
Вярата наднича в сърцето и душата на Джесика Хауснер, преминавайки различни пътища”.


По Osservatore Romano, Димитър Ганчев 







All the contents on this site are copyrighted ©.