Монс.Велио: Църквата е редом до имигрантите

Църквата, „експерт по човечност” не може да мълчи пред трагедиите на емиграцията, доброволна или насилствена. В светлината на християнското послание тя защитава достойнството на човешката личност и насърчава гостоприемството и солидарността. Това заяви пред микрофоните на радио Ватикана архиепископ Антонио Мариа Велио, който от м.февруари е председател на Папския съвет за пасторална дейност сред мигрантите и странстващите. Във време, когато миграционните политики са център на дебати не само в Европа, йерархът подчертава, че държавите трябва да ръководят и регулират имиграцията зачитайки човешкото достойнство и международните конвенции. Предупреждава също, че мигрантите не трябва да бъдат считани отговорни за социалните кризи и новите колективни страхове.

**********
Темите за имиграцията, за интеграцията и сигурността днес повече от всякога са в центъра на политическите и културни дебати в много европейски страни. Каква може и трябва да бъде ролята на Църквата в този контекст?
Църквата винаги е стояла до имигрантите, особено там, където миграционните потоци изтъкват по-силно драматичните ситуации, а понякога и новите форми на робство. Достатъчно е да се помисли например, че днес гласът на Църквата посредством епископите и дейността на голям брой пасторални дейци – свещеници, монаси, монахини и миряни – се издига силно в Северна Америка, където всяка година броят на имигрантите се изчислява на близо един милион и половина души, идващи предимно от страните от Латинска и Централна Америка. Но гласът на Църквата се чува и в Европа, където всяка година пристигат осемстотин хиляди нови имигранти, и в Океания, където техният брой се изчислява на деветдесет хиляди всяка година. Без да се забравя, че посоката на настоящите миграционни потоци не е само от юг към север, траекторията е също така юг-юг, т.е. сред бедните страни, въвличайки особено страните от субсахарска Африка. Освен това трябва да се държи сметка, че жените представляват 49% от всички мигранти в света, а в развитите страни техният брой е по-голям от този на мъжете. Това са цифри познати на всички, докато по-малко се говори за близо 30-40 милиона нелегални и 600-800 смъртни случаи по време на пътуванията. Пред този феномен Църквата показва специално пасторално внимание, защото в него чете не само статистическите цифри, а присъствието на жени и мъже, възрастни и деца. Как Църквата, която е „експерт по хуманност” както я определи Павел VІ, би могла да мълчи пред трагедиите на емиграцията, доброволна или принудителна? Само като пример искам да припомня „Fortress Europe” от 1988 г., който документира възможния брой на удавилите се или жертвите по границите на Европа като досега е установена смъртта на 14 660 умрели, от които 6 327 изчезнали. Затова Църквата защитава и насърчава преди всичко достойнството на човешката личност, независимо от нейното юридическо състояние – редовно или нередовно. Същевременно тя насърчава гостоприемството и солидарността сред обществото на пристигане, също и в светлината на християнското послание. Всичко това днес се съпоставя и с особено трудни среди, където силно се увеличава мултикултурното и мултирелигиозно значение. Впрочем, Църквата е изправена пред много предизвикателства, преди всичко социалното. Църквата е ангажирана в разрешаването на проблеми като липсата на жилища, на хранителни ресурси и структури за оказване помощ, с феномена за нелегалността, трафика на човешки същества и експлоатацията, особено на жените и децата. Освен това, на религиозно и пасторално ниво, предвид многообразието на етническите групи, не винаги е лесно да се осигури съответната специфична религиозна грижа, съобразена с езика и религиозното наследство на имигрантите. Добавя се и проблемът за религиозното възпитание на техните деца, както и липсата на пасторални структури отговарящи на техните законни нужди. Това е така, защото Църквата е убедена, че интеграцията е необходима и неотменима за да се насърчи благополучието на всички, в рамките на законността и на сигурността.


В своята проповед за празника на народите, проведен на 17 май в Рим, вие призовахте християнската общност, политическите ръководители и цялото гражданство да гледа с различни очи имигрантите. Препоръчвате ли промяна в поведението?
Пред очите на всички е, че днес живеем в епохата на глобализацията. Но тя изтъква един объркващ парадокс: от една страна ускорява свободата за преместване на блага и капитали, от друга спъва движението на хората, поставяйки в опасност фундаменталното право на човека, което е свободата на движение. Културата на пазара приложена за капиталите функционира много добре, но когато се отнася до движението на личности се блокира и се говори за експулсиране, ограничаване на интереси и завръщания обратно. Основателно е да се подчертае правото на държавите да ръководят и регулират имиграцията, но трябва също да се уточни, че - в респект със законността без да се забравя солидарността, а по такъв начин да се свързва умело законността с гостоприемството – всяка държава трябва да предвиди ясни и изпълними мерки за регулиране на влизанията в собствената страна, трябва да бди над трудовия пазар – особено за да контрастира тези, които експлоатират черния труд, а не жертвите на този феномен – насърчавайки инициативи за интеграция и всички форми на социално, културно и религиозно съжителство, които изисква всяко плуралистично общество. Във всеки случай, когато държавата трябва да упражнява своето задължение-право да гарантира легалността – борейки се срещу престъпността и ръководейки стотиците хиляди личности в нередовна ситуация – трябва винаги да го прави в респект с човешкото достойнство и с международните конвенции. За съжаление, понякога в силно развитите страни се проявява един типичен синдром, според който „богатите” се защитават от „бедните” ограничавайки или спъвайки техните премествания. Така се разпространява една нова реторика на културно ниво, която вижда мигрантите като отговорници за социалните кризи и за новите колективни страхове, а не рядко, и като заплаха за съхранение на националните идентичности.


Засилването на имиграцията създава все повече интеретнически общности. Църквата как гледа на този феномен? Не съществува ли риска да се загубят вкоренените на територията културни и религиозни идентичности?
Много страни от дълго време са мултиетнически. Особено в големите урбанистични агломерати, днес се говори не вече за кръстопътища, както в американското общество от първата половина на миналия век, а за интеретнически общности, които си влияят с взаимна полза, особено в размяната и в обогатяването на ценности. По тази причина, започвайки от положителния опит на различни североамерикански контексти, Църквата, редом до традиционните структури на пасторалната грижа (т.е. лични енории, капеланство и мисии с грижа за душите) даде живот на „плуриетнически” или „мултикултурни” пасторални структури, в състояние да отговарят по-добре на интегративното и комунитарно измерение на групите верни с различен произход. Така различните културни идентичности не само се съхраняват, но допринасят и за взаимното обогатяване, със задълбочаване на ценностите, без да се прикрива, че има и конфликти и напрежения, които трябва да бъдат преодолявани. Разбира се, въпросът за имиграцията на личностите, които изповядват различно религиозно верую е по-деликатен. Например имиграцията на мюсюлмани в страни с християнска традиция поставя освен религиозните и серия културни и интеграционни предизвикателства От културна гледна точка се изисква една голяма умствена разположеност, за да се разберат и приемат законни нрави и обичаи, които не са против действащите нормативи. От религиозна гледна точка срещата с исляма – както и с другите религии – подтиква насърчаването на диалога. Там, където това е считано по-скоро като един изгоден случай, а не пречка, християнската идентичност излиза засилена, защото диалогът не е синоним на отстъпление или примирение, а на сериозна конфронтация. Не трябва да се пропуска „да се представя на събеседниците християнското предложение в съответствие със собствената идентичност”, „за да се тъкат с имигрантите връзки на взаимно опознаване и почит, особено полезни за преодоляване на предубеждения и умствени затворености” – думи на Бенедикт ХVІ пред Пленарната асамблея на нашия Папски съвет през 2006 г. Всичко това, без да се отстъпва пред каквато и да е форма на фундаментализъм, за да се разбират общите точки, върху които да се основе едно истинско и мирно съжителство и взаимно сътрудничество за едно по човешки по-братолюбиво общество с внимание към взаимността.