Срещата с Господа по пътя към Дамаск

Това, което се случва някъде по обяд в един неизвестен за нас ден между 33 и 35 година от новата ера, промени изцяло житейския път на Саул и определи решителния развой в живота на първата християнска общност. За да можем да разберем наистина, кой е Павел неговата богословска мисъл и тайната на благодатта, която се показва в нег е необходимо преди всичко да разберем огромното значение на събитието случило се по пътя към Дамаск, на потресаващата среща на Саул с Исус от Назарет.

Самият Павел ни говори за тази среща с все още топли и трогателни думи в Посланието до християните от Галация. Неговото лично свидетелство ни помага да си дадем една ясна представа за тази среща, която е преди всичко едно откровение (apokalypsis: Гал. 1, 16) което промени духовните черти на Саул. От този момент, Саул се превръща в нов човек, ново създание, приятел на Исус, мисионер на Евангелието, наш брат.


Един известен съвременен учен, бе писал, че за да разберем богословието на Павел, не е достатъчно само се запознаем с неговия роден град Тарс, в който прави първите стъпки в еврейското възпитание; не е достатъчно и да се запознаем с Ерусалим, градът в който Саул учи при най-известния за онова време равин и в който има възможността да спори с апостолите е преди всичко с Петър; не е достатъчно и да познаваме Антиохия, градът, който е бил опорна точка за неговите мисионерски пътувания. Разбира се, всички тези градове заемат важно място в живота на Павел, преди всичко за неговата формация и до някъде допринасят за неговия морален и духовен растеж. Но за да навлезем в мисленето на Павел и разберем неговото сближаване с Христос и тайната на спасението е необходимо да тръгнем от Дамаск, защото Дамаск представлява момента на неговото първо озаряване и на промяна, определяща остатъка от живота му.


По пътя към Дамаск, Павел разбира че между Исус и християните съществува една тайнствена дори сакрална идентичност, в която се намира тайната и основата на Църквата и на нашата любов към Църквата: „Аз съм онзи Исус, който преследваш”. Като преследва Христовите ученици, Павел преследва самия Христос, защото Църквата е тялото Христово, тя е продължението на Неговата човешка същност, тя е Неговата възлюбена. Не може да се отдели Църквата от Христос, така както не може да се отдели една личност от нейното тяло или съпруга от съпругата, защото би било едно абсурдно насилие. Именно тук, се намира тайната на цялата духовност на Свети Павел.


По пътя към Дамаск, Павел осъзнава, че Исус от Назарет е истинския Месия, онзи посочен от пророците като спасител на цялото човечество. След като позна Исус в неговото божествено достойнство, Павел се обвърза с Него с всичките си сили, с цялата си любов, с дълбоко вкоренено убеждение: „зная в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той е мощен да запази моя залог за оня ден” (2Тим 1, 12).


По пътя към Дамаск, Апостола на езичниците, разбира че върви по грешния път и е нужно да промени посоката си. Именно това е момента на неговото обръщане, т.е. на откъсването от пътя изпълнен със страх и омраза и започването на един живот белязан с дълбоката вяра и безгранична любов: „Но това, що беше за мене придобивка, поради Христа счетох го за вреда. Дори смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Исуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа” (Фил 3, 7-8). Обръщането на Павел, носи в себе си нещо наистина изключително и рядко се е наблюдавало подобно обръщане през две хилядолетната история на християнството.


Отправен към Дамаск, Павел разбира, че трябва да промени своя живот и да се присъедини напълно чрез вярата към Исус: само Исус трябва да се превърне в обект на неговата любов в център на неговото проповядване. Именно поради това във всички Послания на Свети Павел, които по един особен начин са литературното отражение на неговия глас, Христос заема централното място: „защото не намерих за добре да зная между вас нещо друго, освен Исус Христос и то Исус Христос разпнат”, пише Свети Павел на общността в Коринт. Това към което се стреми Павел със всичките си сили не е един избледняващ с времето Христос, а този Христос, който носи със себе си белезите от страданието. Всичко противно на това, бива отхвърлено от Свети Павел. Ето какво ни казва с ироничен тон отново в посланието до Коринтяните: „Защото, ако някой дойдеше да проповядва един други Исус, когото ние не сме проповядвали; или, ако получехте друг дух, когото не сте получили, или друго благовестие, което не сте приели, - вие с право щяхте да го търпите” (2Кор 11, 4).


По пътя към Дамаск, Павел разбира, че съществува Един, на който заслужава да му се служи и да бъде обичан преди всички: Исус от Назарет. Неговото име, неговата личност е „над всяко име” (Фил. 2, 9). Той, Павел, е задължен да го проповядва на всички: защото „в името на Исус да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца” (Фил 2, 10-11). Именно тук може да се забележи мисионерската съвест на Павел, която се стреми да доближи Исус към човеците и човеците към Исус.
Светла Чалъкова