Велика Сряда. "Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?"

"Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?" (Мат. 27, 45-49)  


А от шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час; а около деветия час Исус извика с висок глас: „Ели! Ели! лама савахтани?”, което ще рече, „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?”. Някои от стоящите там, като чуха, казваха: „Той вика Илия”. И веднага един от тях се завтече, взе гъба, натопи я в оцет и, като я надяна на тръст, даваше Му да пие; другите пък думаха: „чакай, да видим, дали ще дойде Илия да Го избави”.


След като произнесе Своето „духовно завещание” и повери Майката на своя възлюбен ученик, Исус е напълно съблечен от всяко божествено и човешко богатство. Сина Божий, доведен до крайна бедност, показва цялото отчаяние и терзание, на човек който изпитва болезнената липса на подкрепата, изживяна като отсъствието на Бог, като състояние на тотално изоставяне: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?”. Пронизващия вик на Човека-Бог през нашия мрак; това е кулминационния час на агонията, в която Христос изживява отчаянието, терзанието, страха и ужаса от смъртта,които се крият в човешкото сърце. Със силен вик и сълзи – както четем в посланието до Евреите (5,7) - Исус се моли на Този, който може да го спаси от смъртта. Плача на страданието на човешките поколения, преминава през Христовото сърце, въздига се от земята, пронизва небесата и наранява Божественото сърце: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?”. „Бог не може да го е изоставил – обяснява Свети Августин – защото самия Христос е Бог”. И въпреки това, Христос изпитва това изоставяне, преживява това крайно отчаяние, пропада в дълбините на мрака. Това е тайна. На пронизващия вик на Сина, на човека, Бог не отговаря, не се намесва. И въпреки това Бог не е отсъстващ: Той е Баща, който от безгранична любов, дава в жертва своя Възлюбен Син „за синовете на гнева”; чрез своя Възлюбен син дарява в жертва сърцето си и се превръща в тишина. Но в тази тишина се намира най-висшия и най-изстрадан отговор.

Вече е тъмно: това е най-тъмния час от историята, но е също и утробата на новия ден, на раждането на един нов свят, на изгряването на една нова светлина. Христовия вик е началото на Псалм 21, който започващ с този пронизващ вик на терзание, завършва – както Страданието – с доверчиво отдаване, с думи изпълнени с надежда: „Потомството (ми) ще Му служи и ще се нарича Господне навеки”. Именно този Човек, който умира ще има дълго потомство. Часът в който, Този който е Живота, се отдава на смъртта, е най-плодовития час: потомство с цената на смъртта.

От шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час… Това е едно пространство през деня, в което ние трябва винаги да бъдем под кръста, защото този час не е свършил; той продължава и обгръща цялото наше съществуване. Ние все още сме участници на Христовата агония, все още присъстваме на Неговата върховна саможертва.

Исусе, истинска светлина дошла на земята, сега, Ти който си Светлия ден се покриваш. Ти, Слово станало плът, се превръщаш в силен „пронизващ вик”, в сърцераздирателна молитва, за да освободиш човека от смъртта.
Така ти ни показваш послушанието на вярата към светата Божия воля, смиреното приемане на изпитанието като път към светостта, приемането на смъртта като залог за възкресението. Нека се научим от Теб на милосърдие, за да поднесем на Бог в истината със „силен вик и сълзи” човешките терзания на нашето време. Амин.