Писмо на Негово Светейшество към епископите на Католическата църква, относно отмененото отлъчване на четиримата епископи ръкоположени от монс. Льофевр

Ватиканският пресцентър публикува „Писмо на Негово Светейшество към епископите на Католическата църква, относно отмененото отлъчване на четиримата епископи ръкоположени от монс. Льофевр”. С него Бенедикт ХVІ дава яснота на полемиките свързани с отменянето на отлъчването на четиримата епископи и отговаря на разгорещените критики, особено в Църквата. Папата говори за „недоумението” на много епископи от решението за отмяна на отлъчването, за необходимостта от това и за неговата полезност.  „Някои групи – се казва в писмото - обвиниха „открито Папата за връщане назад, преди Втория Ватикански събор”, предизвиквайки „лавина от протести”, чиято горчивина отвори стари рани.  „Непредвидима за мен беда – пише Папата – бе факта, че случаят Уилясмън се наложи над отмяната на отлъчването”. По този начин „дискретния жест на милосърдие към четиримата Епископи, чието ръкоположение е валидно, но не легитимно, изведнъж се появи като нещо съвсем различно: като опровержение на помирението между християни и евреи” пожелано от Събора и „още от началото като лична цел на моята богословска работа”.  Папата изразява своето искрено огорчение за допуснатите грешки в този случай: за това, че по-доброто използване на Интернет би могло да доведе до по-добри резултати и заради факта, че представянето на неговото решение не е било илюстрирано „достатъчно ясно в момента на публикацията”.  Въпреки това, уверява Папата, „аз съм огорчен от факта, че дори и католиците, които би трябвало по-добре да знаят как стоят нещата, ме упрекнаха с една враждебност, стигаща до атакуване. Именно затова – допълва Бенедикт ХVІ – благодаря най-вече на еврейските приятели, които помогнаха за премахването на недоразуменията и възстановят климата на приятелство и доверие, съществувал както по времето на папа Йоан Павел ІІ, така и в моя понтификат”.  Бенедикт ХVІ припомня в писмото факта, че Братството Св.Пий Х няма каноническа позиция в Църквата - поради което неговите служители не изпълняват законни служба в Църквата – се базира на дисциплинарни въпроси, а не на доктринални. Затова изразява своето „намерение да свърже за в бъдеще Папската Комиисия “Ecclesia Dei” (с компетенции за отношенията с традиционалистите) с Конгрегацията за Доктрина на вярата, гарантирайки по този начин по-добрата връзка с процедурите и решенията. „ По този начин става ясно, че въпросите, които трябва да бъдат разглеждани имат само доктринален характер и касаят най-вече приемането на Втория Ватикански събор и пост-съборното учение на Папите”. „Трябва да стане ясно за Братството – пише Папата – че вероучителната власт на Църквата не може да се замрази до 1962г.”. „На онези, които се смятат за големи защитници на Събора – допълва Бенедикт ХVІ – трябва също да се припомни, че Втория Ватикански Събор носи в себе си цялата доктринална история на Католическата църква. Онези, които желаят да се подчинят на Събора, трябва да приемат изповядваната през вековете вяра и не прекъсват корените от които дървото на Църквата живее”.  На онези, които се питат дали решението за отмяна на отлъчването е наистина спешно и необходимо, Папата отговаря, че „приоритет на неговия понтификат е да насочва хората към Бог” във време в което на много места по света вярата е застрашена да изчезне; тоест, икуменизъм, междурелигиозен диалог в служба на мира, свидетелстване на милосърдието или социалното измерение на християнската вяра.
 Папата говори и за „много фалшиви неща” произнесени от льофеврианите – „надменност и самохвалство, фикс идеи по унилатеризма”, както и „вълнуващи свидетелства на благодарност”. Също и от църковните среди. „Понякога – пише Бенедикт ХVІ – прави впечатление, че нашето общество има нужда от поне една група към която не трябва да се спазва толерантност и се нахвърля с омраза. И ако някои се осмели да се приближи към нея – в този случай Папата – губи и той правото на толерантност и дори може да бъде третиран с омраза без да се страхува и без да се въздържа”.
 Папата завършва своето писмо, като цитира призива на Св.Павел от посланието му към Галатяни: „ Ако пък едни други се гризете и се ядете, пазете се да не се изтребите едни други” (Гал 5,15). „За съжаление – допълва Бенедикт ХVІ – това „гризене и изяждане” съществува и днес в Църквата, като израз на една никога необяснена свобода”. 
„Винаги и отново трябва да учим върховния приоритет: любовта”.


Пълният текст на Папското писмо:


Скъпи събратя в Епископското служение! Премахването на отлъчването на четиримата епископи, ръкоположени през 1988 година без разрешението на Светия Престол от Архиепископ Лефевр, по многократни причини предизвика извън и в лоното на Католическата Църква такава неудържима дискусия, на която от доста време не бяхме свидетели. Много Епископи се смутиха пред едно неочаквано и трудно за определяне като положително събитие за въпросите и задълженията на Църквата в настоящия момент. Независимо че много епископи и вярващи по принцип бяха предразположени да оценят положително разпореждането на Папата за помирение, на това все пак се противопоставяше въпроса относно съжителството на един подобен жест с истинските нужди на живота във вярата в нашето време. Някой групи, от своя страна, обвиняваха открито Папата, че иска да се върне назад, във времето преди Втория Ватикански Събор: по този начин се развихри една лавина от протести, чието огорчение откриваше рани, които водят началото си отвъд пределите на настоящия момент. Именно поради това изпитвам нужда да отправя към вас, скъпи Събратя, едно пояснително послание, което да помогне да се разберат намеренията, които подтикнаха мен и компетентните инстанции на Светия Престол към тази постъпка. Надявам се по този начин да допринеса за мира в Църквата.  За мен бе една непредвидима беда факта, че случая Уилиамсон застана над премахването на отлъчването. Дискретния жест на милосърдие към четирите Епископа, ръкоположени валидно но не легитимно, се превърна изведнъж в едно съвсем различно нещо: като опровержение на помирението между християни и евреи, и следователно като отзоваване на всичко това, което в тази материя Втория Ватикански Събор поясни за пътя който трябва да следва Църквата. Една покана за помирение с една църковна група намесена в един процес на разделение се превърна така в неговата противоположност: привидно връщане назад по отношение на всички стъпки на помирение между християни и евреи от Втория Ватикански Събор – стъпки, чието споделяне и насърчаване още от самото начало бе цел на моята лична богословска работа. Мога само дълбоко да съжалявам, че тези два противоположни процеса се застъпиха и се случиха, смущавайки както мира между християни и евреи така и мира в лоното на църквата. Бях осведомен, че ако се следя внимателно новините доставяни от Интернет е възможно да бъдеш осведомен навреме за настоящите проблеми. Извличам поука, че в бъдеще Светия Престол трябва да отдава повече внимание на този източник на новини. Огорчен бях от факта, че също и католиците, които в действителност трябваше да знаят по-добре как стоят нещата, счетоха за необходимо да ме засегнат с една враждебност, готова за атака. Именно за това благодаря много повече на приятелите евреи, който помогнаха за незабавното премахване на това недоразумение и да установят атмосферата на приятелство и доверие, която – както по времето на Папа Йоан Павел ІІ – също по времето на моя понтификат е съществувала, и благодаря на Бог, продължава да съществува.  Друга грешка, за която искрено съжалявам, се изразява във факта, че в момента на публикацията не бяха илюстрирани по особено ясен начин значението и ограниченията на разпоредбата от 21януари 2009 година. Отлъчването се отнася за хора, а не за институции. Епископско ръкоположение без Папски мандат, представлява една опасност от схизма, защото поставя под въпрос единството на епископската колегия с Папата. Затова, Църквата трябва да реагира с най-строгото наказание, отлъчването, с цел да призове към покаяние и завръщане в единството хората наказани по този начин. За съжаление, двадесет години след тези ръкоположения, тази цел все още не е постигната. Премахването на отлъчването има същата цел на наказанието: да призове още веднъж четиримата Епископи да се завърнат към единството. Този жест бе възможен след като заинтересуваните личности изразиха в принципни линии признаването на Папата и на неговата пастирска власт, независимо че с резерви в материята на послушание към неговия и този на Събора доктринален авторитет. С това се връщам към разликата между личност и институция. Премахването на отлъчването бе разпореждане в сферата на църковната дисциплина: хората бяха освободени от тежестта на най-тежкото църковно наказание. Нужно е да се разграничи това дисциплинарно ниво от доктриналната сфера. Факта, че Братсвото Пий Х не притежава каноническа позиция в Църквата, не се обоснова на дисциплинарни причини, на доктринални. Докато Братсвото не получи каноническа позиция в Църквата, неговите служители не могат да легитимно да упражняват служби в Църквата. Следователно е необходимо да се прави разграничение между дисциплинарното ниво, което се отнася само за хората, и доктриналното ниво, в които са под въпрос службата и институцията. За да го уточня още веднъж: докато доктриналните въпроси не бъдат изяснени, Братството не притежава какъвто и да е статут в Църквата и неговите служители – дори и да са освободени от църковното наказание – не упражняват по легитимен начин, каквато и да е служба в Църквата.  На светлината на тази ситуация имам намерение за в бъдеще да свържа Папската Комисия „Ecclesia Dei” – институция от 1988 година компетентна за тези общности и личности, които произлизащи от Братството Пий Х или подобни на него, желаят да се завърнат към пълното единство с Папата – с Конгрегацията за Доктрината на Вярата. По този начин става ясно, че проблемите които трябва бъдат разгледани сега са преди всичко от докринално естество и се отнасят преди всичко за приемането на Втория Ватикански Събор и след съборната поучителна власт на Папите. Колегиалните организми, с които Конгрегацията проучва проблемите, които възникнаха (както по време на обичайната среща на кардиналите всяка сряда, така и Пленарната годишна или двугодишна среща) осигуряват въвличането на Префектите от различни римски Конгрегации и представители на световния Епископат при взимането на решения. Не може да бъде замразен поучителния авторитет на Църквата в 1962 година – това трябва да стане ясно на Братството. Но на някой от тези, които се провъзгласят за големи защитници на Събора, трябва да се припомни че Втория Ватикански Събор носи в себе си цялата доктринална история на Църквата. Който иска да е послушен на Събора, трябва да приеме вярата изповядвана през вековете и неможе да отреже корените, с които живее дървото.  Надявам се, скъпи Събратя, че с това става ясно както положителното значение така и ограниченията на разпоредбата от 21 януари 2009 година. Но сега остава въпроса: Необходима ли беше тази разпоредба? Беше ли наистина едни приоритет? Нима няма други по-важни въпроси? Разбира се, съществуват по-важни и наложителни въпроси. Мисля, че по време на обръщенията в началото на моя Понтификат набелязах приоритетите в него. Това, което казах тогава, остава по едни непроменен начин моята директивна линия. Първия приоритет на Светипетровия приемник, бе набелязан по недвусмислен начин от Господа на последната вечеря: „Ти…утвърди братята си” (Лк. 22, 32). Самия Петър формулира по нов начин този приоритет в своето първо Послание „бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (1Петр. 3,15). В нашето време, където в обширни територии на земята има опасност вярата да изгасне, като едни огън който не е подхранван, приоритета, който е над всички останали, е да се направи Бог присъстващ в този свят и да се отвори на човеците достъпа до Него. Не на какъвто и да е бог, а на този Бог, който говори на Синай; на този Бог чийто образ разпознаваме в любовта до смъртта (срв. Йоан 13,1) – в Исус Христос разпнат и възкръснал. Истинския проблем в този момент от нашата история е, че Бог изчезва от човешкия хоризонт и с изгасването на светлината произлизаща от Бог човечеството е обхванато от липсата на ориентир, разрушителните ефекти на който все повече се появяват.  Да води човеците към Бог, към този Бог който говори в Библията: този е върховният и основен приоритет на Църквата и на Светипетровия приемник в това време. От тук произтича като логическо последствие, че трябва да вземе присърце единството на вярващите. Тяхното разногласие, тяхното вътрешно противопоставяне, поставя под съмнение достоверността на тяхното говорене за Бог. За това усилието за всеобщо свидетелстване на вярата на християните – за икуменизма – е част от върховния приоритет. Към това се прибавя необходимостта всички тези, които вярват в Бог заедно да търсят мира, да се опитат да се доближат едни към други, да вървят заедно, независимо от различията в техните виждания за Бог, за източника на Светилината – това е междурелигиозния диалог. Който възвестява Бог като Любов „до смъртта” трябва да свидетелства тази любов: да се посвети на страдащите, да отблъсква омразата и враждебността – това е социалното измерение на християнската вяра, за което говоря в Енцикликата Deus caritas est.  Ако трудното усърдие за вярата, за надеждата и любовта в света, представляват в този момент (и в различни форми, винаги) истинския приоритет за Църквата, тогава част от него са малките и средни помирения. Ако скромният жест на една протегната ръка даде началото на една голяма шумотевица, превръщайки се по този начин в противоположното на помирението, е факт който трябва да вземем предвид. Но сега питам: Беше и наистина ли е погрешно да се отиде и в този случай също към брата който „има нещо против тебе” (Мат. 5, 23) и да се търси помирението? Нима не трябва и обществото да се стреми да избягва радикалността и да се опитва да внедри нейните евентуални последователи – до колкото е възможно – в големите сили, които оформят обществения живот, за да се избегне изолирането и всички последици от него? Може ли да бъде напълно грешно усилието за премахване на вцепененията и ограниченията, давайки по този начин пространство на това което е положително и възвратимо? Аз самият видях, в годините след 1988 година, как се промени вътрешната атмосфера в общностите които се завърнаха в лоното на Църквата: как завръщането в голямата и необхватна обща Църква предизвика преодоляването на едностранни позиции и премахна вцепененията, изваждайки на яве положителни сили за общото благо. Може ли да ни остави безразлични една общност, която има 491 свещеници, 215 семинаристи, 6 семинарии, 2 Университетски института, 117 братя, 164 монахини и хиляди вярващи? Трябва ли да ги оставим спокойно да вървят по отклонението далеч от Църквата? Мисля си за тези 491 свещеника. Не можем да познаваме възела на техните мотиви. Преди всичко си мисля, че не биха се решили да приемат свещенството, ако до различните изкривени и болни елементи, не стоеше любовта към Христос и желанието да възвестяват Него и със Него живия Бог. Нима можем просто да ги отстраним, като представители на една крайно радикална група, от стремежа за помирение и единство? Какво ще последва от това?  Разбира се, от доста време и отново в този конкретен случай, чухме от представители на тази общност много фалшиви неща – гордост и самохвалство, едностранни фикс идеи и т.н. От любов към истината трябва да прибавя, че получих и редица трогващи свидетелства на благодарност, в които ясно се виждаше едно разтваряне на сърцата. Не трябва ли голямата Църква да си позволи да бъде щедра в съзнанието за широкото дихание, което притежава: в съзнанието за обещанието, което и е дадено? Не трябва ли като добри възпитатели да бъдем способни да не обръщаме внимание на различни отрицателни неща и да се грижим да водим извън ограниченията? И не трябва ли също да признаем, че и в църковната среда лисва хармонията? Понякога изглежда, че нашето общество има нужда поне от една група, към която да не оставя никаква толерантност; срещу която да може спокойно да се нахвърли с омраза. И ако някой се опита да се приближи – в този случай Папата – той също губи правото на толерантност и той също може да бъде третиран без страх и резерви с омраза.  Скъпи Събратя, в дните в които реших да напиша това писмо, случайно се случи да тълкувам и коментирам в Римската Семинария откъса от посланието до Галатяни, глава 5 стих 13-15. С изненада забелязах непосредствеността, с която този откъс ни говори в настоящия момент. „Към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму. Защото целият закон се изпълнява в една дума, именно в: възлюби ближния си като себе си. Ако пък един други се гризете и се ядете, пазете се да се не изтребите един други”. Винаги съм бил настроен да считам тази фраза, като една от реторичните преувеличения, които често се срещат в Свети Павел. Под определени аспекти може да бъде и така. Но за съжеление това "гризете се и се ядете”, съществува и днес в Църквата, като израз на една погрешно разбрана свобода. Нима е изненадващо, че ние не сме по-добри от Галатяните? Че сме заплашени от същите изкушения? Че трябва всеки път отново да се учим на правилната употреба на свободата? И че трябва отново и винаги да се учим на върховния приоритет: любовта? В деня, в който говорих за това в Семинарията в Рим, се честваше празника на Дева Мария на доверието. Наистина, Дева Мария е тази, която ни учи на доверие. Тя ни води към Сина, на който ние всички можем да се доверим. Тя ще ни води - дори и в най-размирни времена. Бих желал да благодаря от сърце на всички тези Епископи, които в тези времена ми дариха трогващи знаци на доверие и обич и преди всичко ме подкрепиха с техните молитви. Тази благодарност важи за всички тези вярващи, които в това време ми дадоха свидетелства за тяхната непроменена вярност към Приемника на Свети Петър. Нека Господ да закриля всички нас и да ни води по пътя на мира. Това пожелание извира спонтанно от моето сърце в това начало на Великопостния период, който е особено благоприятно литургично време за вътрешно очистване и който ни призовава да гледаме с обновена надежда към светлия край на Възкресение Христово. Със специален Апостолически благослов потвърждавам че съм Ваш в Христос.

Бенедикт ХVІ
От Ватикана, 10 март 2009 г.