Първата енциклика на Папа Войтила "Redemptor hominis" навърши 30 години

Преди трийсет години, на 4 март 1979, Йоан Павел ІІ подписа първата енциклика от своя дълъг понтификат, Redemptor hominis. Един силен документ, който и след три десетилетия съхранява непокътнато своето пророческо измерение.

„Изкупителят на човека, Исус Христос, е центърът на космоса и на историята”: така започва първата енциклика на Папа Войтила, един химн на Бога, който приемайки човешка плът се едини с всеки човек, защото „всеки човек без изключение е изкупен от Христос”, дори „когато не съзнава това”. Затова човекът – пише Йоан Павел ІІ – „е първият и фундаментален път на Църквата”, която „желае да служи на тази единствена цел: всеки човек да може да намери Христос”, защото „само в Него, Божият Син, има спасение”. Наистина, „човекът не може да живее без любов. Той остава за самосебе си едно неразбираемо същество, неговият живот е лишен от смисъл, ако не му бъде разкрита любовта, ако не се срещне с любовта, ако не я изпита и не я направи своя”. „Бог е любов”, любов „по-голяма от греха, от слабостта… по-силна от смъртта… любов винаги готова да прости”. „Това откровение на любовта”, което „е също определено като милосърдие… има в историята… една форма и едно име: нарича се Исус Христос”, който „чрез Кръста окончателно възвърна достойнството на човека и смисъла за неговото съществуване”.

Църквата „въпреки всички ограничения” известява тази истина, „която не произлиза от човеци, а от Бог”. Църквата, Христовото Тяло, която „по никакъв начин не се смесва с политическата общност и не е свързана с никаква политическа система”, „не може да остане безчувствена към всичко, което служи за истинското добро на човека”, нито да остане „безразлична към това, което го заплашва”, защото нейната съдба е вече свързана с Христос. „Църквата не може да изостави човека”, който изглежда че днес живее все повече в страха, защото се чувства „заплашван от това, което произвежда, т.е. от резултата на труда на своите ръце, а още повече, от работата на своя разум, от тенденциите на своята воля”. Папа Войтила говори за заплахата от замърсяването на околната среда, за войните, за атомните оръжия, за несправедливостите, за глада, за липсата на респект към живота на още неродените деца. Пита се дали това, което бива наричано прогрес „прави по-хуманен” живота на земята, а човека по-добър, „т.е. по-зрял духовно, повече осъзнаващ достойнството на своята човечност, по-отговорен, по-отворен към другите, особено към най-нуждаещите се и най-слабите, по-предразположен да оказва и да носи помощ на всички”.
Ситуацията на съвременния човек – писа Папа Войтила преди трийсет години – изглежда далечна от обективните изисквания на моралния ред, както от изискванията на справедливостта и още повече, на социалната любов. Човекът е все повече „роб на нещата, роб на икономически системи, роб на производството, роб на своите собствени продукти. Една цивилизация с чисто материалистичен профил осъжда човека на тези робства”. Църквата известява истината, която прави свободни, известява Евангелието на любовта в Христа Спасителя, който казва: „Без мене не можете стори нищо”. Затова енцикликата завършва „с една топла и смирена покана към молитва”: „Надявам се – писа Йоан Павел ІІ – че благодарение на тази молитва бихме могли да получим Светия Дух, който слиза над нас и по този начин да станем свидетели на Христос „чак до краищата на земята”, като тези, които излязоха от Горницата на Ерусалим в деня на Петдесятница”.