Втори ватикански събор

За всички, които са родени след 1965 година Втория Ватикански Събор, може би не е особено събитие, а само един важен момент от миналото хилядолетие. Едно църковно събитие и нищо повече. Но за тези, чието детство е преминало с литургии на латински, отслужени от свещеници обърнати с гръб към верните, и които са били свидетели на една доста отдалечена от народа Църква, за тях Втория Ватикански Събор представлява истинска революция. Революция, преобразила отношението между Църквата и вярващите.


По примера на своя предшественик Папа Йоан Павел ІІ, Бенедикт ХVІ посочва Събора като компас с който можем да се ориентираме в огромния океан на третото хилядолетие. Самия Карол Войтила написа в своето завещание: „Сигурен съм, че още дълго новите поколения ще могат да се възползват от богатствата, които този Събор ни дари”. Един компас, който използват моряците, за да се ориентират,а кораба да не потъна.


Още като млад свещеник Йозеф Ратцингер пристига в Рим в качеството си на съборен богослов на Кардинал Фрингс от Кьолн. В тази роля той взима участие в голямата икуменическа асамблея открита на 11 октомври 1962 година от Папа Йоан ХХІІІ и закрита от Папа Павел VІ на 8 декември 1965 година. Едно изключително събитие за Църквата и света. Тези три години са изключително важни за бъдещето на западния свят, но преди всичко за това което ще се случи в Европа десетилетията след Събора.

Още в своите първи обръщения Бенедикт ХVІ цитира Събора с ясно изразен характер: „Встъпвайки в службата на Наследник на Свети Петър, искам категорично да потвърдя стремежа да продължа актуализирането на Втория Ватикански Събор по примера на моите предшественици и във вярна последователност с двехилядната традиция на Църквата – каза Папа Ратцингер в обръщението си по време на Евхаристичното съслужение с кардиналската колегия на 20 април 2005 година. Въпреки години изминали от тогава, съборните документи не са изгубили своята актуалност, а тяхното учение изразява по един особен начин връзката между новите Църковни институции и настоящето глобализирано общество”. Въпреки в голяма част от Църквата възприемането на Събора се е осъществило по едни доста труден начин. Но това е само проблем на тълкувание, потвърждава Бенедикт ХVІ.

Вторият Ватикански събор още от самото начало бива тълкуван по два различни начина и поради тази причина, независимо че са минали 40 години, неговата актуализация в Църквата все още среща доста трудности.

На 22 декември 2005 година, говорейки пред Римския диоцез, Светия Отец задълбочава своето размишление по този проблем. От една страна се е потвърдило така нареченото тълкуване на „непоследователността и на разкъсването”, което намира своите големи последователи в модерния свят: от една страна средствата за масова информация, а от друга модерното богословие. Това са думите на човек, който цели 23 години е бил Префект на Конгрегацията за Доктрината на Църквата. Неговата позиция се уповава на огромното му познание на съвременното богословие.

Според Папа Ратцингер, „тълкуването на непоследователността рискува да се превърне в едно разкъсване между предсъборната Църква и Църквата след Втория Ватикански Събор. Според този начин на тълкувание, съборните текстове, като такива, все още не представляват истинския дух на Събора, а са по-скоро са резултат на компромиси, за да се достигне единно съгласие, като биват потвърдени отминали и ненужни неща за Църквата. Но не в компромисите се открива истинския дух на Събора, а в неговия стремеж към новото, който извира от съборните документи: те са истинския дух на Събора и тръгвайки от тях и в синхрон с тях можем да продължим напред”.

Голямата съборна асамблея не може да бъде разглеждана като една банална конституционна комисия, която премахва една остаряла конституция. Не! Църквата не работи така. По този въпрос Светия Отец потвърждава много ясно: „една конституционна комисия има нужда от мандат и потвърждение от този мандат, т.е. от народа на който трябва да служи конституцията”, а присъстващите на събора не притежават никакъв мандат. Не бива също да се забравя, че в Църквата основната конституция идва от Господа и само епископите са нейните „верни и мъдри” пазители.

На този начин на тълкуване на Събора се противопоставя така нареченото „реформаторско тълкуване”, и за да го представи Бенедикт ХVІ използва думите произнесени от Папа Йоан ХХІІІ в обръщението си при откриването на Събора: „Събора, желае да предаде чистата и истинска доктрина, без изменения или отклонения”. „Именно това е тълкуването на целия Събор, който само така може да се превърне в „компас” по пътя на Църквата към истинския Божи народ - припомня папа Ратцингер. Навсякъде, където този компас е използван, за да покаже пътя който да се следва „е разцъфнал нов плодотворен живот”. Този компас е също и средството, за да се посрещнат предизвикателствата на съвременния свят.

„Още от своето начало Църквата поема отговорното задължение да възпитава младите хора, но на това нейно задължение Втория Ватикански Събор придава една изключителна важност, било то за човешкия живот, било за социалния прогрес” – подчерта Папа Бенедикт ХVІ при срещата си с представителите на Римската епархия през 2005 година.


Това, което Светия Отец се стреми винаги да подчертае в своите изказвания е голямата актуалност на Събора през последните десетилетия: „Също и съборната декларация „Nostra Aetate” все още притежава една огромна актуалност, защото разглежда отношението на Църковната общност към не християнските религии - напомни Папа Ратцингер по време на неделната молитва Ангел Господен през същата 2005 година. Водейки се от принципа, че всички човеци сформират едно общество и че Църквата има задължението да насърчава единството и любовта между народите, Втория Ватикански Събор не отхвърля нищо от това което е свято и истинско в другите религии, и на всички възвестява Христос - пътя, истината и живота в който човеците намират пълнотата на религиозния живот”.


Опасността от един погрешен прочит на Събора биват доловени от Йозеф Ратцингер още в далечната 1965 година. През тези години професор Ратцингер подчерта риска да се търси на всяка цена модерното, което според някои бива определено като норма с която да се оправдае всяко действие. Това е реална опасност за пост Съборната Църква, особено когато обновяването бива обърквано с „приспособяване към околната среда”. Ето какво пише по този въпрос младия тогава богослов проф. Ратцингер: „Разбира се, Събора ни даде възможността ясно да разберем голямата нужда от промяна от която се нуждаеше Църквата в новата историческа ситуация. Но въпреки това, не можем да забравим, че Църквата винаги е останала мястото в което може да се открие Евангелския път”.

Постоянното цитиране на Втория Ватикански Събор от страна на Светия Отец ни помага да си дадем ясна представа за величината на това събитие, до такава степен, за да можем „да го въплътим в живота на Църквата и стане част от различните нейни аспекти; едно страдание, защото само в страданието може да се осъществи истинския растеж”.

Растеж, който трябва да премине през две големи пост съборни цензури: през 1968 г. и тази от 1989 година. Две години променили радикално света в който живеем, водейки до края на един процес, започнал преди четири века. Чрез културната революция бяхме свидетели „на експлозията на голямата културна криза в Западното общество”, която искаше да промени радикално така наречения status quo, или статуквото на настоящия момент. Ето какво пише кардинал Ратцингер по този въпрос: „Някой от тези инициатори мислеха по следния начин: по време на две хилядното съществуване на християнството, не успяхме да създадем един по- добър свят. Трябва да започнем от нулата и по едни абсолютно нов начин: поради тази причина марксизма изглежда като научна рецепта за създаването на нов свят… Една част от вярващите мислеха, че тази културна революция беше желана от Събора и отъждествяваха тази нова културно марксистка революция с желанието на Събора твърдейки, че това е волята на Втория Ватикански Събор и това трябва да се прави”. Но този вид тълкуване на съборната асамблея винаги е бил отхвърлян открито, защото по този начин се разрушава Църквата.


В следствие на това голямо разцепление, през 1989г. следва друго. „За съжаление – с болка подчертава Папа Ратцингер - реакцията към това епохално събитие не бе очакваното връщане към вярата и нейното преоткриване, което Църквата заедно със Събора бе посочила като правилната посока. Новото разцепление бе в пълния скептицизъм или така наречения постмодернизъм. Няма нищо истинско, всеки трябва сам да реши как да живее, твърди материализма, превръщайки се в псевдо-рационален скептицизъм, който води до всички тези проблеми с които всекидневно се сблъскваме и които затварят вратите за вярата”.

Пред тези две основни събития на минали век, с културната революция през 1968 година и падането в едно състояние на абсолютен нихилизъм след 1989 година, Папа Бенедикт ХVІ посочва един тесен и труден път по който е отправена Църквата: „Христовата Църква със смирение, из между страданията на света и славата на Господа, върви по своя път. По този път трябва да растем с търпение и трябва по един нов начин да научим какво значи да се отречем от трионфализма”. Това е трудния път на Кръста, на Разпнатия Христос: „но Христовата Църква е била винаги смирена и именно за това е велика и изпълнена с радост”.


Вторият Ватикански Събор засяга и въпроса за литургията и всички разногласия около нея. Често Бенедикт ХVІ изказва своята загриженост за нейното „деформиране на границата на поносимото”, както подчертава в Своето писмо до епископите, придружаващо специалния папски документ, Моту Проприо, Summorum ponificum. По този въпрос Папа Ратцингер е непоколебим, дори разглежда въпроса лично: „Говоря от личен опит, защото аз също живях в този период пълен с очаквания и липса на ориентири. Видях също така колко дълбоки са раните от арбитражните деформации на Литургията. Вторият Ватикански Събор изрази дължимото уважение и почит към божествения култ, който трябва да бъде подновен и пригоден към нуждите на съвременната епоха”.

В заключение можем да завършим с думите на Папа Ратцингер: „един Събор, както може добре да се види, е събитие разтърсило Църквата до нейните основи, което изисква дълги години, за да бъде напълно усвоен”.
Светла Чалъкова